Направо към съдържанието

Езикът наш

От Уикиизточник
Езикът наш
Автор: Иван Вазов
Януари 1916
Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Песни за Македония

Година: 1913–1916


Съдържание:

„В новозавоюваните земи войници, чиновници и
офицери се мъчат да говорят на населението по
сръбски, когато самото население много добре
разбира български език.“
(Из статията на един вестник)

„О, неразумне и юроде! Поради что се срамиш!…
Ти, болгарино непрельщайся, знай свой род и язик!“
Паисий

О, да, Паисие: речта ти беше права
в ония тъмни дни — и днес е я такава:
народа наш по труд, по чест, по меч велик —
по липса на любов към свойто как е малък —
по рабския поклон по чуждото! — и жалък
с туй незачитанье на родний си език!
 
Тоз хубавий език, и звучен, и кристален,
във наший собствен дом е гостенин печален:
във дрипи, настрана стои оттикнат днес.
И тоя най-скъп дар помежду даровете,
щит, нас от гибел, смърт пазил през вековете,
не любим, не ценим — на чужди правим чест.
 
На тоз език и днес се радваме и плачем,
но ний се не гордейм със него, не го тачим —
едва ли пред света не ни докарва срам.
Туй, що е българско, е много долньо, диво,
о, чуждото за нас е скъпо и красиво!
О, чуждо любим ний! О, чуждо дйте нам!
 
Мнозина ли сме ний — пир, път ли сбрал ни тамо, —
едничък чужденец намери ли се само,
на неговий език завчас ще загълчим!
И вред си робското разнасяме смиренье,
доховна нищета и самоуниженье —
от миналите дни печат неизличим!
 
Език свещен, нам страж и в вековете дални,
чудесно сечиво за творби идеални,
от твойта красота кога ще се омайм?
Съкровище си ти, но то кому е драго?
от всичките блага най-скъпоценно благо
на-малко те скъпим, ний даже те не знайм!
 
Има ли ще народ кой себе си почита,
светата родна реч така да не зачита
Паисие, ти бе — та и сега си прав!
Скокни из гроба си, де влезе с жлъч отровен
от наший срам тогаз, и с глас сърдит, гръмовен
излей въз нази днес пророческий си гняв!

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.