Към природата (Иван Вазов)

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други материали със заглавие Към природата (Иван Вазов).

Към природата
Автор: Иван Вазов
Пловдив, 14 март 1882
Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Поля и гори

Година: 1884


Съдържание:

Македонски сонети

Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
        и равно с вечността;
 
на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,
що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —
от дъха на зефира до буйний аквилон,
от бялото кокиче — дете на снеговете,
до бора исполински — връстник на вековете —
        поклон, сега поклон!
 
В часа, когато пролет с диха си те съгрява —
с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;
в часа, когато — светла — личиш на божество,
кат странник някой скитен, кого шумът довлече,
аз ида с възхищенье да гледам отдалече
        на твойто тържество;
 
да гледам и да гълтам въздуха, светлината,
разляни в твойте доли, в горите, в небесата,
и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,
и моя глас внезапно на устни ми замира,
и мойто сърце става на някаква си лира
        готова да звучи.
 
И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш
и с блясъка си чудни очите заслепяваш!
Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,
дъбравите със химни, въздухът с аромати,
де ляствичките стрелят песните си фъркати
        и пеещи крилца.
 
Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,
размесени със рози, със здравец и кокиче,
кат млада годеница, що готвят за венец,
и твойто девство чисто се вечно подновява,
и твоят празник брачен без край се продължава —
        и няма той конец.
 
И сводът син, прозрачний е твойто було бело
и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,
във облаците леки са твоите мечти,
въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,
в росицата кристална са твоите подирни
        девически сълзи.
 
Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна
пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,
и никой твойто було небесно не сбърчи,
и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,
и бурите всемирни една лъча не зеха
        от твоите лъчи.
 
И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,
една седина, бръчка не са ти йоще дали,
нито листце свалиха от красний ти венец,
и ти си пак тъй нова и свежа и богата,
като че вчера йоще излезе из ръката
        на вечния творец.
 
И само человекът — създание разбито,
препълнено със грижи, от страстите надвито,
час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,
да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —
участие да земе в нетленната ти радост
        и празничния хор.
 
Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —
във тебе да живее, от теб да е разлъчен?
В свобода да е пуснат, а в робство да копней?
Възтокът и зората му нищо не обаждат,
кога цветята никнат и песните се раждат,
        той чезне и немей.
 
Защо той — бог и червяк — дете на суетата,
един в света не може да люби красотата,
пространството безкрайно, хармоньята, мирът?
И с умилени очи, с душа и сърце мирни:
Благодаря! да каже на хаоса ефирни,
        де мирове трептят?
 
Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
        Защо? Защо? Защо?
 
Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,
на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:
и ти сама си даже загадка зарад нас!
На нашите съмненья и лутане несвясно
ти отговаряш само с едно величие ясно,
        кат някой сфинкс без глас!
 
И нашите страданья, и радости, и вопли
мира ти не смущават и туй що нази чопли,
вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;
ти само се любуваш на хубостта си вечна
и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,
        невидим годеник!
 
И аз скиталец бледен, изникнал без причина,
и пак така увяхнал — аз скоро ще замина
кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!
И сред шума, песните — подобно вековете —
безследно ще изчезна, без някой да ме сети
        в туй вечно тържество!

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.