Кулата
Кулата Автор: Иван Вазов |
1882, Хисар |
- Отечество любезно, как хубаво си ти!
- Пак из тебе хода…
- По райските долини
- Пряспа
- Към природата
- Кръгозорът на Пловдив
- Долината
- Майски вид
- Вечерният час
- Хисарските развалини
- Когато ида в Балкана…
- Там!
- Размишления в колата
- Оживелите кости
- Раненият опълченец при Шейново
- Пред гумното
- Родопите
- Тор
- И често мисля аз печално…
- Къпина
- Да бъдем великодушни!
- Момина баня
- Excelsior!
- Бук и тръне
- Пак борби, борби нечестни…
- Леевица
- Българският език
- Да можем да постигнем ние
- Разхубавяла, разцъфтяла…
- Родното пепелище
- Рицар Балафре
- Два сфинкса
- Столетник
- Не дай, боже, да загинем…
- Елада
- Не се гаси туй, що не гасне
- Великата мисъл
- В душа се будят чувства мили…
- Паметниците на България
- Гордейте се, Родопи, гиганти камънисти…
- Песента на синчеца
- Живи картини
- Бъди горд във бедата…
- Възпоминания от Батак
- Преградите на България
- Линее нашто поколенье…
- В минути на тъга и злъчка…
- Не, не вярвам, че докрай…
- Към свободата
- Кипеж
- Певец
Македонски сонети
- Там!
- Не даваме я!
- Орфеева лира
- Посещение на Солунската гимназия
- Нощна песен
- След митинга
- „Зито о султанос!“
- Пред Беласица
- Срещу Атон
- Извън солунските стени
- Черното знаме
- Крали Марко и пушката
- Средството да нямаш врагове
- Разлюляха се наште надежди…
- Шумиш ти, старий брясто…
- Недей топи перото си…
- Кулата
- Всичко пада
- Не мислете за тях!
- Забравените
- Младежу
- Лудите
- В камарата
- Патриотизъм
- Бюджетът
- Размишления за фракът
- Нравствени бъдете…
- Приятно е, да, господа!
- Практичен
- Изтъкахме си платното, ритаме кросното
- Нашто време с шум е…
- Към тържествующите клеветници
- Епилог. Общество и певец
Две недели има откак е във гроба,
умря ненадейно кат вадеше боба:
злочестата баба! Тя вече е прах,
но името й йоще разпръскова страх.
Над мрътвата котка проклета прескочи,
кога бе простряна на дворските плочи,
душата й нощем се скита без мир
по друми, по гробье: тя стана вампир.
Какви не историй ужасни се чуха!
Тоз видел вапиря над кулата глуха,
друг срещнал го нощем при „Черния пън“,
а някои даже мачкало на сън.
— Недей ходи, Янко, при кулата пуста,
там гробът продънен наблизо стърчи.
— Не вярвай ти, мале, на хорските уста;
кой Радка ще срещне? Ех, мале, мълчи!
И рипна, подсвирна сред нощната дрямка,
изскокна накрая: там месецът грей
и кулата хвърля грамадна си сянка,
но нищо из друма се йощ не черней.
„По-харно от връха!“ — и качва се смело
през пролазът тъмний на горнята площ;
пред него полето задрямало цело
и нищо не буди дълбоката нощ.
И дълго той взира се татък в полето;
а месецът гледа кат жив от небето…
Полунощ. А Янко трепери, бледней,
той своята сянка да види не смей…
Внезапно кръвта му замръзна във жили!
Той гледа: пред него се бабата хили,
главата й се люшка, ръцете й висят,
от цялото й тяло вей ужас и смрът.
Из гроба дошла е. Уста й се чернеят,
наместо две очи, две дупки там зеят,
тя хили се, стъпа и иде насам,
а Янко е цял лед и дъха едвам.
Тя хили се, иде, той мълком отстъпа,
тя ръце простира, той бледен се дръпа;
вторачил е очи, ни жив, ни умрял,
в умрялата баба, кат смрът прижълтял.
И гонат се мълком по месчина двама,
по самите крайща на страшната яма…
Завчас той изчезна: глух шум долетя,
и връхът на кулата пак опустя.
И ето защо днес една клета майка
във събота ходи при гроба да вайка,
и нощем когато луната изгрей,
над кулата, казват, се нещо черней.
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |