„11 февруари“
| „11 февруари“ Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Следващият доста весел случай, станал малко преди освобождението, ми се разказа в Добрич един ден преди да потегля за Каварна.
Когато се разговаряте с който искате добружанец по въпроси свързани с робството му, не изпущайте да го наблюдавате какви изражения се открояват на лицето му. В тия въпроси има странна магия: — уж прости, обикновени мисли, а господинът става нервен, пъргав, в очите му заиграват живи пламъчета, красноречието се засилва, движенията стават по-резки, лицето по-подвижно... Да, говори се за чаканата и най-после придобитата свобода, — сякаш и сам той има дял в извоюването ѝ. Разбира се, това е истина. Вечно бодрият дух на добруджанеца, постоянното подклаждане на освободителския идеал, спонтанно изразяваната мечта за свободата — нима това не е участие? България бе освободена от нашите възрожденци — две мнения за това няма, и при това освободена без да е било необходимо непосредстственото им участие в боевете. Също така и тия носители на добруджанската идея, които държаха народа буден чрез организирана работа, па и ония, които чрез любовта към свободата ставаха техни съдейници — нима и те нямат дял в освобождението? Мечтата към свободните простори беше обща и всички работеха за нея и всички я очакваха. Особено през последните десетина години, тоя идеал порасна в такава степен, че бе станал вече опасен с непредпазливостта в добруджанските среди.
В едно такова време на неудържимо очакване, едно събитие раздвижи почти цяла Южна Добруджа. Започна се много просто. Познат софийски вестник доносе странна новина! С тлъсти букви всред текста се четоха тия няколко думи: „11 февруари — най-светлата дата в живота на българския народ“. Нищо повече. — Най-светлата дата? Че каква може да бъде тя, ако не освождението на Добруджа? Като мълния се понесоха тия думи. Вестникът бързо се разграби. В джоба на всеки гражданин имаше по няколко броя от вестника, който между това минаваше от ръка на ръка. Думите оживяха, раздвижиха и най-свободните граждани. Да, ясно като ден. Българската власт предупреждава добруджанци за освобождението, което им готви.
Странна промяна обхвана града. Ежедневната работа си вървеше както всякога, всеки се отдаваше на своята залисия, а под всичко това кипеше скрит живот, който беше неочаквано подпален от някаква размирна ръка. Из къщите се събираха по две по три семейства и тоя път не за игра на карти и развлечения. Тук сега се говореше шепотом. Лицата са плувнали в червенина, очите – пламнали...
Че ония думи са предупредителен сигнал, това беше вече съвсем ясно, но как? Кога?
„Достоверният източник“ се разшава. Той летеше със светкавична бързина из къщите, гдето показваше някакви поразяващи тайни телеграми... влизаше в кантори, гдето казваше какво е решението и отгде ще се зададе освободителят, изсипваше цели вагони от разговори, водени между велики и не-велики сили, съобщаваше за разни гениални планове, чертаеше утрешна България с безпределните добруджански простори и по тоя начин разгаряше очакването и правеше идеала по-светъл и от слънцето. В помощ на „Достоверния източник“ се явиха безличните образи „на една известна дама“, на „един добре осведомен господин“, на една статия поместена някъде, а даже и на мнението изказано и от един виден чужд публицист.
Изредиха се няколко дни все със същото съобщение. Ясно, повече от ясно е, че онова предупреждение държи добруджанци в течение на „най-великото“ предстоящо събитие.
Добруджа ще бъде свободна много скоро! Никому от душата не можете извади тая гранитна вяра.
И след като идеята на освобождението се вкорени толкова много, идете я извадете от главите на българите или идете я отречете пред някого!
Лаконичното съобщение не беше толкова важно сега, след като всеки ден се нареждаха много факти, които идеха по разни пътища. Тия факти носеха красноречиви доказателства все по-големи и по-убедителни.
Вече не се говореше какво е казал едикойси, какво е подхвърлил едикойси, а се цитираха цели пасажи от чуждия печат, гдето дори и неприятелски страни признаваха правото на България и подхвърляха скорошното уреждане на тоя въпрос. А какво се цитираше в разнит „бели“, „морави“, „червени“ и „жълти“ книги!! Всичко, всичко е вече готово!
— Крушата презри, аха-аха ще капне, подхвърляше закачливият бай Нанчо кръчмарят и беше уверен, че само българите го разбират.
И сега, когато „всичко е готово“, опитайте се да омаловажите разните съобщения!
— Абе господа! — се обажда всред група българи един също тъй добър българин. — Я ми кажете не сме ли ний малко наивни? Най-напред отде накъде българската власт трябва по такъв начин да ни предупреждава? Ако тя има някакво намерение, ще го подсказва ли? Няма ли да го скрие? Ние сме наивни. Това мога да ви кажа!
— Как??! — се обажда друг. Той извиква така, че всички стъклени предмети в кръчмата се раздрънкват като от земетръс. — Наивни ли?
Други се размърдват, намесват се, за да попречат на скандала.
Но първият е засегнат.
— Защо? Кажи де, — настоява той вън от себе си.
От всичката тая работа последва един мълчалив бой, всред който се носеха думите предател, пораженец, продажен тип и резултатът от който беше много интересен: счупиха се едни очила, скъса се един джоб, изкриви се една челюст, изкълчи се една ръка и се събори един тезгях с всичката му стъклария.
Полицията довтаса късно, изпи няколко чаши ракия и си излезе.
И всичко си тръгна пак по реда. А между това съобщението се повтаряше непрекъснато и данните идваха като залпове. Така или иначе добруджанци се замислиха как да си уреждат живота в бъдеще и какво има да се прави в новия живот.
Но един ден... Всякога дохожда един ден, когато всичко става съвсем ясно. Явява се вестникът една сутрин със следното съобщение:
— „11 февруарий, най-светлата дата в живота на българския народ — балът на журналистите.“
Лек ветрец подухна... уж лек, уж топличък, а от него всичко повехна. Нещо по-силно от добруджанския черен вятър. Оклюмаха се пак хората и наново наведоха глави.
Явиха се мнозина, които не вярвали и които предупреждавали, че това съвсем не е за освобождението, а други дори се подсещали, че то се отнася за бала на журналистите, но мълчали „да видим какво ще стане“.
И наново се почна всекидневния живот: — тука жур, там женско заседание, оттатък покер, по-нагоре подготовка за бал...
Точно така ли е станало, не знам, но че на мнозина главите били пламнали от това съобщение, било видно и за слепите. Много просто. Жаждата за свобода е била толкова голяма, че не е чудно да се даде такова значение на една обикновена наивност. Добруджанецът е бил готов във всичко да вярва, стига само пред него да се мерне призракът на свободата.
Та нима не беше наивен походът на Ботева или не бяха наивни Априлското и Илинденското въстания, които се бяха приготвили да разсипят цяла турска империя? Но знае се, че без постъпката на Ботева или без тия въстания идеята за свобода не щъше да възрастне тъй бързо и толкова спонтанно.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |