При малкото добруджанче
| При малкото добруджанче Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Няма съмнение, че любопитството ми към Добруджа растеше с неимоверна сила: ще видя свои сънародници, ще поприказвам с тях, ще узная нещо за тях и така ще обогатя ония чувства към добруджанската земя, които са постоянната храна за душата на всеки българин.
В Добрич държах шест сказки, а българското културно общество на седмия ден устрои в моя чест едно литературно утро. Паметно ще остане това утро, както за мен, тъй и за цялото гражданство.
Трябва да призная, че румънските власти ме посрещнаха много любезно и с охота ми съдействаха, както за сказките, така и за цялото ми престояване там. Разбира се, отговорността носеха Станчев, Капитанов и Смоков — хората, които ме водеха тук.
Но бързам да ви разкажа за една интересна случка в Балчик. След Добрич посетих Балчик, и тъкмо се готвя да посетя банкета, в който живо участие взеха и местните власти, пред мен застана един невисок, възслаб и много загрижен човек и с видимо вълнение ме помоли да го изслушам.
— Господин Немиров, — рече той без да скрие вълнението си. — Имам дете в трето отделение. То не може да дойде тук, та ви моли да отидете вий при него. Бихте ли се съгласили?
— Много хубаво, отвърнах аз, — но нали знаете, че тук не съм господар на себе си? Ето, току що сядаме на вечеря.
— О, не може, не може, господин Немиров. Детето ми е болно и постоянно бълнува вашето име. То знае, че след Добрич ще посетите Балчик и ви зачака с истинско нетърпение.
— Разбира се, рекох аз, — щом казвате, че детето ви е болно и много желае да ме види, банкетът може да почака.
Тръгнахме. Февруари месец. Топлият ден беше поразмразил улиците, та трябваше да газим лепкавата глинеста кал. След доста дълго обикаляне из града, стигнахме до речената къща.
Пред нас излезе майката на детето — приветлива, ухилена, щастлива.
— Ах, какво щастие, — каза тя, като протегна ръка отдалеч. Представете си, от радост ли, от какво — температурата му започва да спада. Очите му все още във вратата гледат.
Влязох. В креватчето лежеше бледно момченце или момиченце с големи, живи очи. То се ухили и протегна двете си ръце към мене. Неговата радост го беше направила толкова хубаво, че аз без да питам някого, втикнах ръце под гръбчето му, за да го дигна и прегърна.
— Чакайте, господин Неииров — извика то, — недейте, гърбът ме боли.
Щях да направя голяма глупост и слава Богу, то се постара да ми я забрани.
— Е, искало си да ме видиш и ето ме цял-целеничък.
Детето, просияло от щастие, щастливо се засмя.
— Кажи благодаря, миличко, го покани майка му.
— Благодаря, рече то. — Ето моите книги. Искаш ли да ги видиш?
— Искам.
То пресегна зад възглавницата и измъкна неголяма купчина с книги. Стихове, приказки, разказчета... И пред мене се изредиха моите приятели и колеги като Дора Габе, Ран Босилек, Стубел...
— Е? Хубави ли са? — попитах аз.
— Много! — отвърна то и втикна ръката си в моята. То видимо желаеше да се допре до мене:
— Аз ги зная наизуст... Всичките зная.
След това се загледа в мене и добави:
— Вий не сте стар. Аз мислех, че сте много стар.
— Не ти ли се харесвам такъв?
То се разсмя. Как е възможно да не му се харесвам? Че нали ме е повикало, за да ми се порадва?
— Като си отида в София, какво искаш да ти изпратя?
— Книжки. Много ги обичам.
И в милото лице на това скъпо дете аз виждах отражение на едно желание, което кипеше в душата на всеки българин. Книга... книга... крещяха хиляди гласове от всички краища на Добруджа.
И стана ми срамно, че не съм си помислял за тая велика жажда към книгата. А ето, хиляден народ е обърнал очи към мене и чака. Едно малко болно дете трябваше да застане пред мене и да протегне ръце за книги.
Взех купчинката и разглеждах книгите една по една. Боже мой! Това не бяха книги, а същински дрипи! Те бяха обръщани хиляди пъти и хиляди пъти прочетени.
Ний дълго си приказвахме с моето малко умно приятелче и може би още дълго щеше да мине така — в приятен разговор, ако сам бащата не беше ми напомнил, че ме чакат на вечерята.
Когато станах да си тръгна, малкото протегна крачета и се измъкна от леглото си.
— Какво правиш? Стой си там! — извиках аз, но кой ще ме чуе? То беше бодро, живо, пъргаво...
— Аз вече съм добре, — рече то. Майката избърза към него и опипа ръцете.
— Наистина, ти вече нямаш огън.
— Да.
Бащата стисна ръката ми и трогнат до сълзи каза:
— Благодаря ви, господин Немиров. Разбрахте ли, че вий писателите сте истински доктори на българската душа в Добруджа? Допряхте се до детето и то е вече добре. Нека Бог ви даде здраве също така да се допрете до болките на всичките българи тук, за да просветнат и те за един миг.
Целунах детето, взех си сбогом от родителите му и си отидох.
— Наистина, — помислих си аз. Писателят е доктор за българите тук и неговото слово е целебен балсам за душите им.
И като благодарих на Провидението, че ме срещна с това дете, което ми спомни за моя писателски и обществен дълг, попитах се не без смущение — дадохме ли ний, писателите, колкото трябваше внимание към нуждите на нашите сънародници отвъд границите и наистина добри доктори ли бяхме?
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |