Четири имена
| Четири имена Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
В Добруджа през 1929 год. срещнах много хора, носещи достойно своите имена на истински българи. Ако ще трябва да ви ги обрисувам с перото си, книгата ми ще стане твърде голяма. Ще се спра само на четири от тия много имена, между които се движех по-често и имах по-голяма възможност леко да прозра в душите им като хора, и в дейността им като крепители на българското чувство всред населението.
Ето единият. Слушайте го, когато ви разказва за някоя случка, гдето се проявява героизма и родолюбивото чувство на българина. Той става бледен, очите му овлажнявате и получавате особен блясък. С тях той ви пита не е ли вече време да се направи нещо, да се даде воля на набраната сила. Той редактира вестник, пише литературни статии и поезия, пише статии, гдето рисува живота на добруджанеца и, разбира се, за своята смелост плаща твърде скъпо. Но след това плащане, готов е на същата жертва и я понася, разбира се, след като е бил непредпазлив пред законите със своята безочливост да се застъпва за българищината. Той носи тефтерче, гдето постоянно си записва задълженията, които поема върху си в полза на тоя или оня пострадал българин.
Разбира се, вярвам, че някой, още от първите ми думи ще се подсетят, че думата става за Любен Станчев, вечно жизнения, силния, бодрия и сърдечен човек.
Не по-малко интересен е и Христо Капитанов, поет, публицист и литературен критик, автор на голямо литературно изследване на поета българин Панайот Станчев Черна. Той е всякога усмихнат, сякаш че нищо не тежи на душата му, еднакво вежлив с всички и за това не можеш лесно да познаеш где повече тежат чувствата му. Но ето че, въпреки равното настроение към всички, и той разкъсва обръча на търпимостта, когато става дума да направи нещо в услуга на освободителската кауза на българите. И Капитанов не пада по-долу от своя събрат Станчев. И той попрекалява в дейността си на българин и нему също се случва да плаща скъпо за „безразсъдството“ си. Но там, в Добруджа, е така. Посветиш ли се да служиш на народа си – откажи се от мира и спокойствието си. Не веднаж е пострадвал Капитанов и не веднаж е ставал жертва на своята вирната българска глава.
А какво да ви кажа за Яне Калиакренски? Тих човек, с едно ясно очертание на затаена доброта, небъбрив, а готов и за най-смелата българска услуга. Той редактира ту списание, ту вестник, но тук, в колоните и страниците, неговото смирение се превръща на бунтарство и за това тежко изпаща. В тоя дълъг низ от черни преживелици, Янев попадна като център на един политически шантаж и така стигна в затвора. Разбира се, не му се наложи да продължи живота си в затвора, понеже освобождението на Добруджа отвори вратите на неговата лична свобода.
И така, Калиакренски продължи своята дейност тоя път изключително в литературата. Като верен ученик на Йовков, той отправя своя поглед на поет-белетрист върху Добруджанската земя и там заочаква нови завоевания.
А ето ви и още една фигура на добруджанец. Това е добричанинът Димитър Смоков, сега покойник. Организационният добруджански живот го толкова беше погълнал, щото не му даваше нито време, нито охота да мисли за нещо друго. Той е всякога в центъра на всяка замислена работа, свързана с идеята за правдини към населението.
Като мой личен приятел от млади години, той често ме е спохождал, когато е идвал в София. Сърдечен в държанието си, весел, бъбрив, готов да се смее дори и за най-дребното нещо, той е внасял всякога една приятна атмосфера, озарена от смях, закачки и остроумия. Но всред тоя наглед разпръснат разговор, вий узнавате, че в Добрич ще се строи училище, че клубът има толкова и толкова приходи, че в тайните заседания на „неколцината“ са се взели решения да се помогне на жените на няколко арестувани, че има да ходи в Букурещ за да ходатайства нещо за някой български студент и много, много още неща, които всякога ви се казвате уж „между другото“, а се врязват в паметта най-дълбоко.
Тая негова преданост го завежда в едно заседание на бълг. общество в Добрич, но какъ? Неоздравял още от една тежка инфлуенца, той излиза с температура и... разбира се, умира в няколко деня. И тоя човек ако не е жертва на българската кауза в Добруджа – не знам кой друг може да бъде.
Така аз, като си спомням за Добруджа в доскорошното минало, спомням си ония фигури, чийто бодър и жив дух още тогава ми подсказа, че утрешният ден ще бъде светъл. Така се и случи.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |