Един перл
| Един перл Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
На брега на морето някога неочаквано се показал един огромен перл. Тогава къщите на Балчик, настръхнали от любопитство, се пръснали из баирите и с необикновена жажда протегнали телата си едно зад друго, дано видят чудото на крайбрежието. Видели ли са перла или не — не се знае, но вероятно са видели някакво чудо, защото всяка фасада крие в себе си едно застояло учудване, едно замръзнало любопитство, една затаена радост. Това е Балчик.
Бих казал, че Балчик е най-китното градче по цялото крайбрежие. Частта покрай морето е постлана с асфалт — чиста, тиха и светла. Спреш се, па се озърнеш. Всичко видено ви напомня някакъв откъс от позната приказка, слушана много пъти и все пак неомръзнала. Това градче е малък племенник на Търново и по-голямо братче на Охрид. С него си приличат и по амфитеатрално пръснатите къщи и по морето, което ви спомня за синьото езеро... Даже ви се иска да зърнете татък вдясно и манастира „Св. Наум“.
Ходя из града. Чисто е, а метач не виждам, валял дъжд, а все пак не сте окаляни. Как ще се окаляте, когато старите стръмни калдъръми се измиват от водата, която сама се стича надолу.
Подобно на другите си братя, Балчик също е прекарал кошмарния сън на неволник. По силата на една случайна съдба, едно царско внимание го обсипва с привилегията да бъде почистен, асфалтиран и дори малко благоустроен, — и така се е превърнал самия на перл. Но ето че, за да може да живее, Балчик имал нужда от душа и тая душа е дошла още веднага с освобождението миналата година. Тук се разработва читалището, започват културни инициативи, младите хора се отдават на духовен труд. Тоя хубав град трябва да стои на висок уровен с културния си живот.
Интелигенцията образува едно здраво ядро и работата започва. Представления, сказки, концерти, забави, пак сказки, пак представления... Публиката се отнася към делото на интелигенцията с особена вяра и отзивчивост.
Мен се падна тая година да открия Народния университет. Около мен се групира интелигенцията начело с кмета г. Желев, председателят на читалището г. Деветаков, околийският управител Михайлов и още много охотници в полето на културния труд.
Моята сказка се посети отлично.
Но да дойдеш в Балчик и да не видиш един преинтересен кът не е възможно. Ето защо, председателят на читалището, в един удобен час през деня, ме улесни да посетя двореца-джамия на Регина Мария.
Един дворец е кацнал край морето и вие го гледате като ярък мираж, построен от някаква пленителна екзотична приказка. И нещо ви повлича нататък и вие като замагьосан потегляте към него, но някой ви спира. — Чакайте, не е ли по-добре да отидете там по морето? Пътят е по-кратък и по-интересен!
И лодката ме понася към специалния мостик наоколо петстотин метра от крайбрежието. О, от кога не съм влизал в лодка! Край мене се носят миризми на водорасли, на риба на... разбира се на море... Всичко това е много хубаво! Ако не беше председателят Деветаков, който ме убеди да минем по морето, едва ли щях да получа тия толкова интересни впечатления.
Иде вълна, подхвърля лодката, отпуща я в тъмно-зелена впадина, но иде друга, трета... Иска ми се отнякъде да се понесе музика от старинни инструменти и тя се разнася тихо, спокойствие и да постила пътя ми с хубави тонове, багри и думи...
О, аз съм имал едно наистина великолепно настроение! Откъсвам очи от водата и погледът ми се плъзва към града, надвесен, над морето. Крайбрежието е осеяно с вили, които покриват най-красивото място срещу морето. Какви вили! Аз ли бях настроен да бъда тъй щедър и превзет от преценката си, или вилите бяха нещо наистина удивително — не знам. Във всеки случай, пред мен се откри една изключителна картина. Това е последната дума на архитектурата — най-тънките капризи на милионера, най-оригиналния израз на едно безпределно охолство. Широки фасади, гледащи към водите, едри зидове, украсени с причудливи фрески — и багри, багри, багри... всичките цветове, на дъгата. Аз гледам и се радвам, че градът откъм морето има такъв накит, какъвто имат крайбрежията на много богатите европейски градове.
Стълбове, градини, портики, сводове, орнаментирани с най-разнообразни стилове стени... Кой е измислил това прекрасно чудо? Големите вкусове ли, необикновеното майсторство ли или спорта да се кокетира най-оригинално с богатствата?
Гледам и се чувствам поет. Ако някой би се осмелил да ме уверява, че архитектурата не е изкуство, аз бих му отнел правото да говори, дори до последния си час. Ние нареждаме архитектурата до другите изкуства, но когато видим, че тя се врежда, за да получи своя дял от признания, ние недоволстваме. Ние ревниво пазим изкуството само за баграта, но когато едно дело на изкуството е тъй съвършено, че съдържа и баграта и тона и линията, когато видим, че то излъчва израза на един строго очертан живот, ний преставаме да се питаме живопис ли е, музика ли е, поезия или архитектура. Това е изкуство, защото съдържа по нещо от всички изкуства. Ето защо, аз се възхищвам от това необикновено селище от красиви вили, които отдалеч се оглеждаха в морето с всичката си прелест.
И тъй, ето ви постройка с формите на огромен триетажен параход, ето ви вила в стила на акропола, ето ви веранда, прилична на широко засмяно огромно момиче...
Гледам до момента, когато отиваме до мостика. Тук трябва да се слезе, за да се отиде в друго едно царство, гдето застоялата красота ви напомня един огромен букет от разкошни цветя. Надничате — нямат аромат, погалвате ги — вече сухи.
Но какво значение има това? Вие виждате, че пред вас се разгръща една вълшебна приказка, в която след няколко мига сам ще навлезете.
И така — имало едно време...
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |