Език свещен

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Език свещен
Автор: Добри Немиров
Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа
Година: 1942


Съдържание:
Робство
Свобода

Най-богатата трапеза на мъдростта е страданието, а нима има по-голямо страдание от робството?

Ето точно това страдание аз трябваше да погледна право в лицето и да видя какви чувства, мисли и идеи може да породи, то в мене – човекът на тихия, мирния, спокойния живот.

Сдобил се със свободен пропуск в Румъния, аз посетих Добруджа – точно преди дванадесет години. Трябваше още тогава да обнародвам впечатленията си, но изключителни обстоятелства ми налагаха да се въздържам. Но ето сега, когато Добруджа е притча во езицех, аз виждам, че няма смисъл да не се говори за един идеал, чийто блясък тъй леко озари Добруджанските равнини.

Не се стремя да осветявам никакви сложни въпроси, а искам само да подиря оная мъдрост, която може да се извлече както от страданието на роба, тъй и от неговото велико търпение като българин и човек.

Тази моя идея ми налага да описвам отделни случки без да става нужда да прибягвам до обикновения пътеписен стил. Ето защо, сега съвсем направо ще ви поведа из Добруджа, като ще ви помоля да я погледнете през моите очила такава, каквато я виждах тогава. Това ще направя и в последните шест разказа.

Добричани искаха да ме запознаят с всички очевидни достойнства на града. По тоя начин пред мен, се изрязоха хора, случки, събития, в които се очертаваше един специфичен добруджански образ.

– Много ми е драго, господин Немиров, че ни посетихте, – ме приветстват едни.

– У нас има какво да се види, – допълнят други.

На третия ден след пристигането си започнах да държа своя цикъл от сказки. Говорих им за българските народни песни, за отраженията на българския дух, които те носят за миналото, за нравите и обичаите, свързани с толкова стремежи и борби... Какво беше впечатлението на моите слушатели няма защо да описвам. Ще кажа само, че тия сказки ме направиха в скоро време най-популярната личност в града.

Един ден неочаквано за приятелите там, пожелах да ме разведат из училищата и още същия час потеглихме.

Спираме автомобила до едната гимназия. Дворът гъмжи от ученици. Те ме гледат с някакво неспокойно любопитство. Какво ли е дошъл да иска от нас тоя писател? Ако ни запита за българската литература, какво повече можем да кажем от онова, което е в учебниците? Нямам право да ги питам за българска литература, щом аз и всички други тука не се погрижихме да я направим достъпна! И дори ако нищо не биха ми отговорили, аз не трябва да бъда недоволен. Очаквах, прочее, лично да усетя болката на добруджанеца, от когото искахме едно здраво народностно чувство, а не го сдобихме с най-съществения народностен стимул – книгата.

Прибраха учениците в клас и занятията започнаха.

Неочаквано влизаме в една стая. Тук занятията се водеха от учителката по история.

– Продължавайте занятието, – я помолих аз, – и не се смущавайте от присъствието ми.

Учителката продължи:

– И тъй, кое е наложило на Цар Симеон идеята да създаде българска книжнина?

Ученикът започна да разказва не урок, а сякаш някакви случки, в които сам е взимал участие. Грижата на Симеон като да беше и негова грижа, стремежът да се създаде една здрава българска народност беше и негов стремеж.

Неудържима радост ме обхвана – „О, учителю, – си помислих аз, – без тебе няма български народ, няма българска държава“.

Моята радост зарази всички в класа и аз видях, че блясъкът в очите на момчетата се бе превърнал в пламък, който озари стаята с мощна сила и неугасим живот.

Но трябваше да посетя и друго училище, а след това и прогимназията. Това трето училище се постара да постави корона на всичките ми преживявания в Добруджа.

– Училището е фар за българите тук, – си помислих аз, – а светлината на фара – учителят. Ето, сега пак ще видим и едното и другото.

– Да бяхме предупредили прогимназията – ми каза малко притеснен Димитър Смоков, който ме водеше, – та да се приготвят като пред хора.

– Така неочаквано е по-добре. Ще видя и учителите и училището точно такива, каквито са.

Автомобилът спря пред стара, едноетажна постройка.

– Това ли е прогимназията?

– Да.

– Много стара къща. Побира ли всички деца?

– Охо, – се позасмя приятелят – побира и артисват.

Мрачното чувство, което ме понесе в двора на прогимназията, се оправда напълно. Стара, ниска, проста къща, с няколко стаи една до друга – вехти, запуснати, гнили.

Отваряме вратата на трети клас. Посреща ни тежък въздух. Как може да не е тежък, когато стаята не изглежда повече от осем квадратни метра, а учениците не по-малко от тридесет?

Насядали по местата си, учениците с жажда слушаха какво им разказва учителят, но когато прескочих прага, всички стройно се изправиха.

– Седнете, деца, ги помолих аз, като застанах пред тях до учителя. Трябваше да им кажа няколко думи, и чувствах, че мислите ми се давят в някакво блато от бодливи, почти болни чувства. Аз им говоря за целта на своето пътуване, а в същото време си мисля: – Боже мой! Нима може да се стои в това змийско гнездо? Стаята е сложена на стари гнили дъски, наредени върху самата земя. Край стените се очертава половин метър черна влага, която разнася рязка миризма на гниеща кал. – Тук децата прекарват цели три години!

Като свърших обясненията си, аз погледнах тавана. Дъските бяха изкривени и силно разредени. Натиснах ги с бастуна си и върху мене от междините се изсипа пръст.

Не! Повече не можех да стоя тук. Тия деца аз чувствах като свои собствени рожби и виждах, че са хвърлени тук без да се мисли какво ще стане със здравето им.

Сълзи глождеха очите ми. За да не забележат това децата, аз трябваше да си вървя веднага, но не биваше да ги оставя да недоумяват. И за да дам един по-завършен край на посещението си, обърнах се към тях със следната молба:

– Аз бързам, деца... Дойдох да видя вас, учителите ви и училището. Дано друг път намеря повече време да бъда между вас. Сега бих помолил да ми издекламира някой едно стихотворение... каквото пожелае.

Понеже нито едно от децата не се реши да стане, аз спрях поглед на едно дребно, слабо момченце и него помолих.

Смутено и измъчено от тежката мисия, с която неочаквано го натоварих, то помисли малко и неуверено започна:

„Език свещен на моите деди“...

Тоя стих като че ме шибна в лицето, а момченцето продължаваше да нарежда Вазовите мисли и да отсича, че езикът ни е най-хубавият, най-чистият, най-благозвучният... За един миг тая малка стая се изпълни с някаква музика, която идеше от сладкия език на дедите ни и изпълваше влажните кътчета с някакво тъжно, мъчително очарование.

Нещо загложди в душата ми — „Нима тъй ще върви?“ – се питах аз почти болен от мъка. И за да не почувстват децата моите слаби нерви, бързо се сбогувах, влязох в автомобила и без стеснение дадох воля на сълзите си...

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.