Имало едно време...
| Имало едно време... Автор: Добри Немиров |
- Робство
- Език свещен
- Скъпи мъченико!
- При малкото добруджанче
- Една паметна вечеря
- „А кой не знае да обича, нищо не струва“
- Четири имена
- Свобода
Имало едно време една царица. Тя дохожда един ден, оглежда мястото край морето и дига ръка. И по силата на една вълшебна повеля, изниква един дворец — приказка. Когато цар поиска нещо, то трябва да стане. Ето защо дворецът се построява под грижите на големи майстори, затова е тъй съвършен със своя стил, със своята арабска красота и с хилядите накити на ония, които имат таланта да измислят.
Ето постройката, ето викалото, — същинска арабска джамия, ето тополите, ето градината! Арабски майстори дошли да създадат една градина в стила на хиляда и една нощ.
Пред мен застава пазачът Минчо. Ухилен, висок, добродушен, млад момък. Той започва урока си като всеки гид — с цели залпове от думи, които аз почти не слушам. Повежда ме Минчо из градината по пътечки, по стъпалца, които водят някъде по-долу или по-горе... Тук малко езерце, там водопадче, оттатък друго, а там, между потънали в зелени лишеи скали, се спуща по-голям водопад. Той се спъва в един праг, впущва се надолу с още по-голяма сила, но друг праг го разделя на две и едва тогава се понася грохотът от силно падаща вода. Слушате тоя шум и слухът ви долавя тихи и далечни тонове, които играят, нижат се един до друг и така се нарежда някаква песен — точно такава, каквато желаете да чуете...
Зелени скали с плесенясали подножия и дръвчета донесени ту от Кайро, ту от Александрия — дръвчета строго отгледани и напомнящи своите отечества. Тук наднича статуята на екзотична красавица, там се мъдри бял конник от чист мрамор... А всред пълзящи растения, стоят закрепени по разни места фламандски, саксонски, испански и други гербове, изваяни също от бял камък.
Тръгнал из градината, аз само гледах без да слушам, но тоя път до ухото ми достига нещо още по-особено. Току зад мен някой с механизиран патос нарежда стихове. Обръщам се — Минчо, цял почервенял, с изкривено от вдъхновение лице – нарежда. Като вижда лицето ми, види се равнодушието ми го е посмутило — та изведнъж пресича и пита:
— Не ви ли харесва? Аз имам и други. Ето на:
Чехия, Полша, с'Варшава,
която първа се разшава
отгдет' на наш'те камаради,
Смигли закани изпрати.
— Твои ли са тия стихове, Минчо?
— Да, писал съм много. Някои ме съветват да ги напечатам в книги. Може ли? Какво ще кажете?
— Как да не може? Хубави са.
Минчо победоносно се ухили. Интересната фигура на тоя оригинален гид задържа погледа ми. Това ме накара по-често да се заслушвам в обясненията му. Ето един младеж, който станал поет само защото се намирал в тая обстановка. Той обича всичко тук. Дърветата за него са живи пажове, които пазят духа на покойната Регина, водопадите крият грамадни оркестри, гдето се чуват песните, които тя свирела на старинен саз, цветята — това са нейните очи, които виждат изгрева и залеза и заспиват за цяла нощ... Всичко е одухотворил Минчо и го е обикнал като истински поет.
В обясненията за регината Минчо е всякога измерен и внимателен. Той никога не отронва дума, която може да не ѝ се хареса. Тук, всред това вълшебно царство, Минчо е един послушен поданик и затова не крие нито похвалите, нито възхищенията си.
Потънал в мечти красиви,
аз мисля за един дворец,
където мойта мила ме очаква
да се завърна отдалец...
— Защо казваш „отдалец“, а не отдалеч ?
Той се малко посконфузва и отвръща с разколебаната смелост на дете, което иска да се скрие от престъплението си:
— Ами ... за ритма, господин Немиров.
— Аха, — успокоявам се аз, — за рима! Разбрах!
— Да, — отвръща Минчо по-смело. — Така пишат поетите днес. Трябва да има напредък, прогрес... Да вървим с времето тоест. А чуйте и това.
И Минчо започна да нарежда една балада за четиридесетте девици, които се хвърлили в морето. Когато му казах, че това е балада, той се видимо зарадва, главно за това, че пишел и балади, без сам да знае това.
Осведомен напълно от поетическите дарби на Минчо, аз вече не го слушах. Някой друг — невидим и огромен ми нареждаше друга поезия, чиято прелест се бе отразила в есенните вейки на дърветата и в покритите с плесен стъпълца, водещи към сводообразните портики. И тая поезия днес ми разкриваше вратите на един живот, превърнат вече на музей.
Минчо ме кара да надникна в стаята за почивка на регина Мария. През решетчатите прозорци се вижда скромна обстановка, наредена в ориенталски стил. Тук са малките столчета, обкичени със седефени мозайки, тук са миндерлъците, покрити със скъпи коприни, специално поръчани в Дамаск, тук е любимото ѝ наргиле, сложено до нейното кресло. Минчо разказва и не се пита дали го слушам. Той мисли, че е вече спечелил правото си да бъде поет, а аз го чувствам като предмет поставен в пълна хармония с цялата обстановка.
Но пред друг прозорец сме. Тук той ми сочи нейния будоар, сочи ми банята, инсталирана по най-тънките изисквания на техниката, по-нататък ми показва официалната зала, постлана с най-скъпи килими, води ме при друга зала, при трета... все в стила на „Хиляда и една нощ“. Всред градината, между храсти от японски рози, се крие малко параклисче, гдето на видно място между иконите е окачен портрета-икона на Регината. Духът на една жена с рядък вкус и с необикновен усет към ориенталската красота витае в тия покои и дава образ на всичко, до което се е докосвал погледът ѝ.
Аз вече се уморих и тръгнах към града. Предстояха ми няколко срещи, та трябваше да бързам.
И Минчо, за да не ме лиши от едно последно удоволствие, дигна ръка за изпращане и зареди:
От време на време тюлени изплават
Като че ли мълком легенди разправат
Нещо ви подсказва, че в тези тюлени,
На мъртви девици души са вплътени.
Минчо изчезна, а в паметта ми остана дворецът с цялата му градина. Сякаш някой вълшебен художник се бе промъкнал там и бе нарисувал дървета и цветя с багри, взети направо от дъгата.
А след Балчик потеглих за София с преизпълнена душа от тонове, взети от един живот, който чакаше и своя художник и своя писател и своя майстор-строител. Един светъл стил, подсказан от новия дух в Добруджа, сега чакаше своя ред, за да залее Добруджанската земя от край до край.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |