Носталгия

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Носталгия
Автор: Добри Немиров
Автор: Добри Немиров

Сборник: „По равната земя. Из Добруджа
Година: 1942


Съдържание:
Робство
Свобода

Трябваше години да минат, да стане преселването от север в юг и чак тогава да се видят двамата братя. И сега дядо Найден, осемдесетгодишен вече, се настани в дома на малкия си брат в Добрич, зае двете малки стаички зад къщата и започна новият живот с внучката си Станка, като напрегна всички сили, за да изтрае мъката по оставеното село.

Случайността ме вкара в тая къща. Тук предният ден имало годеж, та веселията продължаваха без прекъсване. Черпни, благословии, радости... Тук се готвеше да влезе една мома, на която лежеше дългът да подмлади и озари живота в къщата с нова радост.

Попитах внучката от кое тулчанско село са. Тя едва чуто отвърна, като се усмихна. Клепачите ѝ бързо проиграха. Тогава можах да видя, че под гъстите ѝ вежди с една особена умора гледаха големите ѝ черни очи. Нещо болно излъчваше цялата ѝ слаба, немощна фигура. Трескавият блясък в очите, матовата бледнина, хлътналите ѝ бузи я отделяха от другите в къщата. Разказаното за нея ми даде една наистина интересна картина.

Както всички северняци, така и Станка трябваше да се прости със селото. Раздялата ѝ донесе голямо главоболие. Дядо и внучка, — това беше всичко.

Всичко е готово. Ще тръгнат вече. Натоварили на колата цялата покъщнина, те вече отправиха очи към Добрич, като захраниха някакво ново очакване. То трябваше да дойде, за да покрие тъгата по селото, което оставаше вече зад тях. В Добрич ги чакаха едничките роднини, гдето трябваше да срещнат първото гостоприемство и утеха. Но не се разбираше чака ли дядо Найден някаква утеха. Цял набразден, прегърбен и съсухрен, старецът с усилие носеше тежестта на своите осемдесет години. Каква утеха можеше да му помогне? А със Станка не беше така. Тя прибра покъщнината, свърза денковете, нареди ги на колата и застана всред празната къща. Никога не бе си помислила, че и къщата може да заприлича на мъртвец щом ѝ извадят всичко от вътре. Тя огледа голите стени, празната ракла, угасналата камина и нещо загложди в очите ѝ. И за да прогони сълзите си, тя излезе на двора и застана под старата черница. — Какво? Ще се напуща ли къщата? Че тука беше много хубаво, живееше се много добре, спокойно... Защо трябва да се върви? Где ще бъде по-хубаво? Тя знаеше много добре, че по-хубаво от тука няма. Нали тук се роди тя? Нали в тая къща се изпожениха братя и сестри? Нали тук, в това дворче се правеха седенки и тлъки? Всяко кътче ѝ стана скъпо. Тя беше се допирала до всяка дъсчица, с тия крака беше стъпвала безброй пъти по тия камъчета... Как ще ги напусне?

Откъм ъгъла бавно пристъпяше към нея старото куче Боруш. Повлякло сплъстена опашка, отпуснало рунтава глава надолу, то идеше към нея и я гледаше със своите старчески очи тъжно, като да беше болно.

— Ела, Боруш! К-ц, к-ц, к-ц... — То се доближава и чака Станка да го потупа по главата. Как гледа! Сякаш знае какво го очаква. — Боруш, Боруш, много си ми драг, Боруш! — И като клеква до него, Станка скрива лице в козината му и заплаква. — Да вървим, да вървим, дядо, — извиква тя към дядо си, който още прибавяше по нещо в колата.

— Ей на, още малко и ще тръгнем, — отвръща той и хвърля върху всичко в колата и някаква съвсем непотребна дъсчица...

И какво стана? Вместо да се разкара мъката ѝ, усили се. Тя едва сега разбра, какво страшно нещо се бе извършило в живота ѝ.

Дойде приказлива и изведнъж замлъкна, дойде бяла и румена, а след десетина дена лицето ѝ потъмня. Какво стана с нея?

Тя обикаляше големия двор, гледаше на всички страни, казваше си нещо и сядаше нейде из бурените да се крие, та да не се видят сълзите ѝ.

Тя тъгуваше за своя дом. Мъничкият, изкривеният от старина дом, сега порасна в душата ѝ като някой огромен палат. Като се прибираха вечер се дядото, те си приказваха по цели часове. Дядото я утешаваше, молеше я да не прави така, но тя отвръщаше през сълзи, че ѝ е мъчно...

— Какво остави там, че се косиш толкоз? — се мъчеше да я утеши старецът. — Не видя ли, че остана празна, празнинка къща ? Па и къща ли беше...

— Остана, остана, дядо, — нареждаше тя. — Где е черницата? Где е баджата до стобора? Где са двата кошера? Где е кладенчето? Где е къщичката на Боруш?... Накъдето се обърна, все виждам, че съм оставила нешо.

Старецът през това време мисли нещо, и проговори след като тя дълго мълча.

— Тъй ли ? — решително проговори той. Добре, ще видим какво ще направя.

Дядото запретва ръкави и започва някаква работа в дворчето зад жилището на брата си. Новата грижа и новата вяра, че радостта на Станка ще се върне, ободриха стареца. Той стана тъй залисан, сякаш имаше да строи някакъв нов свят.

И ето, че новият свът малко по малко започна да расте. До стобора дъдото изгради една малка пещ, като оная, която имаха в село. Ето че и кжщичката на Боруш се из-чука набързо, а ей там, всрЪд дворчето, дъдото посади малка черничка.

Старецът се радваше като дете.

— Ще ти покажа аз тебе, Станке, че ти си пак там, дето си беше.

В кратко време старецът окичи един двор, дето се намираше всичко, за което скърбеше Станка. Когато всичко беше свършено, Станка и дядо Найден застанаха един до друг.

— Видя ли? Ние не отидохме в село, ала си докарахме селото тук, при нас.

Станка дълго гледа малкото дворче, след това отправи поглед към дядо си и се помъчи да се усмихне.

— Дядо, дядо, — колко труд се труди, дядо! — Само толкова изговори и наведе глава, за да скрие очите си.

Станка беше дете със своята злояда скръб, ала и дядо Найден се вдетини. Играчките, поставени от него, само увеличиха скръбта на внучката му.

Тогава дядо Найден прегърна внучката си и я поведе към стаите.

— Не се кахъри, Станке... Мъчихме се да донесем селото тука, ала не можахме. Нищо. Като се запролети, ще те заведа там. Тогази ще видиш, че все пак тука е по-хубаво.

— Тъй, дядо, разбира се, че е тъй. — Сега от своя страна тя се помъчи да го утеши. Трудът му — да върне старата къща тук, направи да ѝ измилее старецът. — Ти не бери кахър, дядо... Ще ми мине. Не се коси за мене. Аз съм млада, ще намеря как да се разтуша. Ей, на че ми поолекна.

Дядото се ухили и поведе внучката си към стаите.

— Хайде сега да идем да си хапнем. Нали работа работихме? — се пошегува той.

— Тъй ами, — рече тя, като сложи глава на дядо Найденовото рамо.

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.