Сянката на Спартака
- Посвещение
- Към поета
- Към красотата
- Към меченосеца
- На венценосеца
- На апостола
- На младия
- Към витяза
- Към неспокойния
- Пролог
- Кралят на лазура
- Последният сън
- Умиращият лебед
- Скарданели
- Столетник
- Исландска мадона
- Сърце на съвестта
- Иманяр
- Умиращият Осиян
- Прокълнатият
- Магесникът
- Карпатският вятър
- Ангелическият
- Cor Cordium
- Неизвестният
- Полилеят на сатаната
- Последният прометеид
- Радостният син
- Новият иконостас
- Сянката на Спартака
- Пир на призраците
- Лейлюлим
- Пътят на героя
- Вечен пилигрим
- В памет на Христо Ботйов
„Чий повик чужд ме буди, смутил покоя вечен,
чие сърце си спомня за вожда победен,
съдбата ли ме вика за някой бунт далечен,
сънят ми ли се сбъдва, останал жив след мен?
А може би, разкаян, самият Цезар хлопа,
подгонен от душите на мрачния Аид,
или духът свободен на моите Родопи
отново на Спартака поднася меч и щит!
Или си малодушник, от тез, що измениха
пред битвата Браданска на брата по съдба?
О, всичко ний простихме, с оназ усмивка тиха,
с която се умира в последната борба?
А в страх бе Капитолий! — Свидетел е Везувий! —
когато с клетва свързах тевтонец, скит и гал —
кълна ти се в Плутона! — Спартак и днес бълнува,
че близък беше краят на земната печал!…“
Не съм ни гладиатор, ни роб с позор бележен,
отвърна гостът странен, от север прекосил,
а кръвният потомък на оня дух метежен,
под чиито знак трагичен и ти си воин бил!
Аз знам, стоя пред оня, когото вековете
нарекоха единствен, тракиеца Спартак,
пред чийто труп се спряха смутени боговете
и чийто меч победен възпя самият враг!
Ти в свойта Гетсимания, грядущето предсетил,
не стана ли неволно предтеча на Христа? —
Да бъде! — ти отвърна и тръгна с повик светъл: —
водач е само този, що езди до смъртта!
Не знае и небето, къде са твойте кости,
отдавна е прахът им надлъж и шир развян,
но твойта кръв безсмъртна спои земята с моста
към времето, що иде с насъщния си блян!
О, твойто време иде, с безбройни легиони,
на устрема бездънен приглася бясна кръв:
еднакво се умира под всички небосклони,
когато в бран свещенна решиш да паднеш пръв.
Световните устои трещят под огнен напор,
сам Бог в десница робска доспеха низпосла,
Христос е днес водачът и твойто име — пряпор,
голготите ви страшни един Великден сля!
О, роби на земята, отколе Рим изчезна,
но враг е на човека и всеки втори Рим! —
Днес милиони сенки крещят из всички бездни:
„Ний, мъртвите, ще съдим врага неумолим!“…
Гласът не бе дорекъл и вождът гладиатор
ръка протегна мълком на госта исполин,
отекнаха тръбите на буреносен вятър,
балканската симфония, великото „Амин!“
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |