Бъдни вечер (Добри Немиров)

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други материали със заглавие Бъдни вечер (Добри Немиров).

Бъдни вечер
Автор: Добри Немиров
Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък
Година: 1942
Съдържание:

— Ето ти тебе история! — занедоволствува мама. — Обеща да донесеш на Дочко ботушки и той чака горкият с голямо нетърпение, пък то Коледа вече, а ти нищо не му донесе. Внимавай не е малък, та да го залъгваме — във второ отделение е!

Там бяха мама, татко и вуйчо Борис.

Вуйчо Борис се обади нещо, възрази му мама, добави и татко, но не можах да разбера за какво се говореше. Усещах, че все за мене ставаше дума.

— Где е сега Дочко? — попита татко.

— Где ще е? — отвърна недоволна мама. — Оттатък е. Пише си урока. Никакъв урок, ами се сърди детето.

— Значи, чака още ботушки, ха?

— Как ще чака? Нали тая сутрин, сам си му казал, че нямаш време да ги работиш?

— Не е добре — обади се вуйчо Борис, — не е добре да се обещае толкова пъти и да не се изпълни. Бъдете по-внимателни! Бъдни вечер е — в душата му сега трябва да бъде светло, радостно…

— Истина, че нямам време. Работата всеки ден се трупа. Калфи, работници чукат на провала и едва насмогват. Не че се оплаквам. Нека все тъй да върви, само че ето на`… на Дочко… все обещание остава… Ама този път ще бъде изпълнено. Щом минат празниците, и ботушките на Дочко ще бъдат направени.

— Тогаз — настоя мама — иди се разправяй с него!

Аз си пиша урока в другата стаичка и чувам тоя разговор. Моят идеал да имам ботушки за празниците изчезна съвсем. Страшна мъка ми е, но какво да сторя? Не ми върви на ботушки и туй то.

И като потънах в своите тежки мисли, аз вече бях готов да се сметна пълен нещастник. И си казвам: „Че какво друго имам, та и ботушки да имам? Обущата ли са мои? Дрехите ли са мои? Фу, дотегна ми да нося все вуйчови палтета — все широки и все с дълги ръкави!… За смях съм вече пред другарите си… Нали ги виждам? Облечени, накичени, нахранени, минуват край мене, като че съм сирак. Не е живот това и туй то!“. Тия мисли ме накараха да погледна към кревата си. Доспа ми се от тях. Нека заспя барем, че така да изгоня мъката си!

И точно в това време съседната врата се отваря и влиза вуйчо Борис. Колко пъти ме е утешавал този мой вуйчо, колко пъти е изгонвал скърбите ми! Ето го и сега. Той е усмихнат, обичливо ме гледат очите му и обичливо се слага ръката му върху главата ми.

— Като седях оттатък — заговори той със своя мек галещ глас, — поиска ми се да дойда при тебе и да ти разкажа една приказчица. Искаш ли?

Той потътра столчето до кревата ми и лицето му стана някак друго… като че нещо друго вижда в стаята. Такъв става той всякога, когато ми разказва приказки, измислени от него. Разбрах, че и сега иска да ми разкаже нещо приятно, че да заспя по-спокоен.

— Една малка приказчица… Искаш, нали?

— Чудна работа, вуйчо! Че где има по-добър разказвач на приказки от тебе? Искам и съм готов цяла нощ да те слушам!

— Ха — засмя се той. — Не цяла нощ, а само пет-шест минути. Такава е приказката — той помълча малко, поизкашля се и започна: — Сега приказчицата ще бъде за дядо Коледа. Сега е Бъдни вечер, тъкмо време е за такива приказки. Въпросът е за дядо Коледа. За него и за друг още един човек искам да ти поговоря. Тъй. Ето ти една бедна, бедна до немай-къде стаичка. На огнището слабо мъждука загасваща главня, а от синджирчето виси черно котле с вода.

— Като у чичови Ненови!

— Да, като у чичови ти Ненови. Пред огнището седят дядо, внучето му и пъстрото коте. Дядото бил днес съвсем болен, та не успял да поспечели някоя пара` за храна. Стар, грохнал човек. Да имаше родители, внучето нямаше да остане ненахранено тая вечер, но от две години останало сетно сираче и легнало на дядовите си грижи. А сам дядото вече осемдесетгодишен, вадел прехраната си с голям труд.

— Гладно ми е бе, дядо! — хленчи внучето.

Дядото седнал на столчето до огнището, дреме и мълчи, но като чува думите на внучето си, прегръща го, притиска го до себе си и казва:

— Потрай, детче, до утре! Тогаз ще се намери. Потрай!

Детето въздъхна и отпуща ръка върху топлото гръбче на котето. То, като усеща ръка върху себе си, пропълзява до детето, качва се на коляното му и се свива там на топка.

И двете гладни, само че котето по-търпеливо.

Дядото дреме, котето преде, а момченцето си шепне нещо. Но ето, че и на него се додрямва.

Изведнъж вратата шумно се отваря и вътре влиза — кой мислиш? Дядо Коледа! Облечен в бял, чист като снега кожух, с дебели ръкавици, дебели ботуши, цял ухилен — а лицето му? Гладко, чисто, розово, бузите — същински ябълки.

Аз слушам и виждам всичко. Напоследък вуйчо рядко е сядал да ми разказва приказки, но когато ги разказва, аз се увличам в тях до самозабрава.

— Но дядо Коледа не е с празни ръце — продължава вуйчо Борис. — На гърба му виси голям кош, пълен с играчки. Тук се виждат железнички, параходчета, кукли, разни видове кънки, големи гумени топки, разни палячовци, мечета, маймунки, кончета…

„Нали тук живее дядо Никола с внучето си?“ — пита дядо Коледа. Захласнатото момченце отговаря само с глава и продължава да гледа все тъй опулено и смаяно. „Добре, значи, ти си неговото внуче. Много добре, много, много добре!“

Едва тогаз смаяното момченце видяло, че дядо Коледа държи в ръката си голям комат бял хляб и лакомо яде.

„Какво ме гледаш! — учудва се дядо Коледа. — Дето ям ли? Много бързам, момченце, та не ми остава време да седна на някоя софра. Канят ме, дърпат ме, но аз не сядам. Работа си имам! Тук дам играчка, там дам друга и тъй изпълнявам своя дълг. Е? Сега каква играчка искаш да ти дам? Тука имаме — ухили се широко дядо Коледа, — имаме, уважаеми господинчо, параходчета — най-отлична направа. Имаме железнички с локомотиви, с фургони, с вагони — товарни и пътнишки — и с всички служещи вътре, имаме барабанчета… Като заблъскаш палките върху тях, ще се чуе чак във Вароша имаме… — дядо Коледа изведнъж прекъсна: — Ти хем не ме слушаш, като ти приказвам! Другаде гледаш… Казвай, казвай каква играчка искаш, защото нямам време за чакане!“

Момченцето се поизкашлюва и без да откъсне очи от дядо Коледа, тихо промълви:

— Хляба!

— Какво? Не разбрах.

— Хляба искам, дето е в ръката ти, дядо Коледа!

— Хайде, хайде не се шегувай! Казвай какво искаш, че бързам!

— Само хляба!

Дядо Коледа поглежда хляба си и тихо си решава: „Идещата Коледа ще взема и хлебчета. Ето, че и те трябвали.“ Като си казва това, той протяга ръка с хляба и момченцето посяга да го вземе, но в тая минута поглежда към вратата и с почуда вижда, че дядо Коледа изчезнал. Сън ли беше това — се пита момченцето — истина ли? Огнището е угаснало, в стаята се носи голям студ и дядото с отпусната на гърди глава дълбоко хърка. Момчето вдига котето и скрива лице в мекото му коремче.

Вуйчо Борис замълча. След няколко секунди той започна:

— Смяташ се, Дочко, за нещастен, че нямаш ботушки, а не знаеш, че има хора, които, макар да е бъдни вечер, си лягат гладни, защото нямат пари да си купят храна. А баща ти работи! Дюкянът му сега за празниците пращи от работа! Остави го да извърши поръчките си, пък ботушките — ще намерим време и за тях. Нямаш ботушки — добре, ама я виж каква миризма се носи от кухнята? На кебап, на сърмички, на баница, на пържоли и какво ли още не? Този, чийто дълг е да се грижи за дома, не го оставя без храна. Той денонощно работи, печели, макар по малко и все пак намира леснина да принесе храна в къщи. Това е татко ти, Дочко!

Но аз не слушах думите на вуйчо Борис. Картината, която ми откри той, беше тъй жива и тъй скромна, че не можех да я избягна!

— Хайде — завърши вуйчо, — остави сега урока, пък ела на вечеря! Бъдни вечер е — ще си хапнем постничко, пък утре — вуйчо се засмя, — утре стомахът ти да му мисли!

Победен от кротките думи на вуйчо Борис, аз затворих тетрадката и влязох при таткови, гдето беше приготвена вечерята с ошава, с постните сърмички, с бъдника…

Татко ме прегърна през рамо.

— Нареждай се, Дочко, сега тука, че да почвам молитвата — рече той. Гласът му изведнъж изпълни стаята с мека, приятна топлина.

Кандилцето пред иконостаса весело заигра.


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.