Свада
Свада Автор: Добри Немиров |
- Аз и Славчо Горнокрайчето
- На път
- Свобода и хляб
- Скъпото наследство
- Радости и скърби
- Соколчето
- Моят приятел Бечо
- Щастливият внук
- Хей
- Приятел
- Гостоприемство
- Бай Йордан гледа
- Майстор Тасо
- Скъпоценният камък
- Обида
- Не е сън
- Сбогом, училище!
- Ключът за живота
- Песничката
- Диня, хляб и сирене
- Чичо Захари
- Най-бедният
- Григорий Калистратов
- Где си, Поликраище
- Златният пръстен
- Отмъщение
- Свада
- Моят дядо
- Вуйчо Борис
- Бучка захар
- Шляпа-шлюпа
- Сам-самичък
- Първият ми училищен приятел
- Бъдни вечер
- На харман
- Приятели
- Добре дошла, пролет
- Урок по български език
- При господин Тифенбах
- На война
- При Илийчо за маслинки
- Приключение
- Цигулар
- Един постигнат идеал
Един ден съвсем неочаквано тишината влезе в нашата къща, простря пипалата си във всичките ъгли и тъй се намести, като че не мислеше вече да излиза. Как стана това и защо точно с нас трябваше да стане, а не с други? Една нощ се събудих от силна глъчка. Мама и татко се разправяха толкова високо, че дори успяха да прекъснат моя дълбок юношески сън. Но прекъснаха го за малко, защото въпреки виковете аз пак заспах и може би щях да спя до сутринта, ако не беше острият трясък от строшаване на една силно захвърлена чиния.
Тогава сепнато отворих очи и седнах на леглото си. Едва сега разбрах, че разправията е била много сериозна и опасна. Чинията е хвърлена от баща ми, но върху кого? Дали не върху мама, защото всред силния трясък се чу едно кратко тънко извикване?
Сърцето ми силно заби. Какво да правя? Не знаех какво да мисля — съвсем неясна ми се виждаше случката. Все пак, захвърлена ли беше чинията, или е паднала от ръцете на мама? Може би разправията е била за дребни работи…
Заслушах се… Беше тихо, сякаш никого нямаше в стаята. Тая тишина ми навя ново неспокойствие. Какво ли става? Умряха ли тези хора, че не разменят нито дума?
Облада ме страх. Бързо легнах и се завих през глава, но тутакси скочих на крака. Трябва да видя през ключалката какво става там. Залепих око на ключалката. Никой не спеше. Мама седеше, подгънала колене до зиданата печка, а татко се беше изтегнал на миндера. Всред стаята стоеше нераздигната софрата. И двамата мълчаха. Татко пушеше и лицето му се губеше в гъсти кълба дим, а мама беше навела глава толкова ниско, като че дремеше. Не! Тя не дремеше… Аз с ужас видях как дигна ръка и изтри с длан бузата си под окото. Плачеше ли? Значи, вярно е, че там е имало тежка разправия? Какво да правя? Защо плачеше мама? Един от двамата е виновен за нещо, но кой?
Както във всяка къща, така и у дома е имало малки, дребни разправии, за които ту татко е бил виновен, ту мама, но сега виновността изглежда да е много, много голяма. Какво да направя? Погледът ми пак се спря върху мама. Главата й беше съвсем отпусната на гърдите. Какво правят? Защо мълчат?… Трябва да съм натиснал бравата силно, защото в миг съвсем неочаквано вратата се отвори… Мама сепнато плахо обърна лице към мене… Татко също се подигна.
— Какво има, Дочко? — попита тя.
Без да мисля много, аз промълвих:
— Боли ме ръката.
Тя стана, приближи ме до себе си и ме заопипва. Татко стоеше на мястото си и гледаше към мене. Защо той не стана? Мама ме разпитваше, аз отговарях, без да зная какво, и се взирах в лицето й. Плакала е! Не, не е плакала!… Очите й са червени, сълзливи, защо? От дима на цигарите ли?
— Ще оздравее — рече мама, като ме поведе към вратата. — Утре, като се събудиш, няма да те боли.
Аз покорно тръгнах до нея и също тъй покорно си легнах. Когато тя подтикваше завивката под гърба ми, за да ме огъне добре, аз исках да й извикам да не отива оттатък, а цялата нощ да прекара при мене. Късно заспах.
На сутринта с цялата си душа бях готов да забравя снощната случка. Слънцето беше обляло двора ни с весела светлина и аз бях вече наредил радостите, които трябваше да ме люлеят през целия ден. Душата ми не търпеше грижи.
Грабнах шапката си и полетях из улицата, да търся ранобудните си приятели. Зад мене тичаше нашият малък Шаро и радостно лаеше.
Но на обед, когато всички насядахме около софрата, разбрах, че снощната разправия ще да е оставила тежки следи. Мама мълчаливо ни отсипваше, а татко уж се готви да яде, пък пушеше със страшна жажда. Стаята се изпълни с неговия дим. Тихо… Чуваше се шумът от вилиците и чиниите, чуваха се стъпките на мама, която ту влизаше, ту излизаше — нищо повече.
Ядем. Татко преживяше без никаква охота, а мама почти не ядеше. Види се, и аз съм спрял да ям, та мама ме сбута:
— Яж, яж, какво си се загледал в паницата?
Обедът се свърши, без мама и татко да разменят по една дума. Да, те бяха сърдити. Някой беше виновен. Някой беше направил нещо лошо, но кой? Мама ли? Че какво лошо може да направи тя? Или татко? Че где имаше по-добър човек от него?
След обед тя раздигна софрата, а той се възлегна на миндера и запали нова цигара. Аз си правех работа около тях и крадливо поглеждах ту него, ту нея. Докато изглеждаха оборени от някаква грижа, изведнъж в очите им бликваше мъка, която нямаха сили да скрият. Но и това не траеше много, защото веждите на татко неочаквано падаха ниско над очите и той ставаше ядовит, зъл… Тогава от душата ми бликаше цял поток милост към мама. Да, тя страдаше! Всеки миг би заплакала и би обляла със сълзите си целия ни дом… Но и с нея ставаше нещо, до което не можех да проникна. Докато я виждах тъжна и нещастна, очите й ставаха изведнъж строги, между веждите й се появяваше една дълбока бразда и брадицата й отляво силно потрепваше.
Те не забелязваха, че аз ти следя, дори и не ме виждаха около себе си. Залисията им беше голяма, дори страшна.
Какво да направя?
Излизах да диря приятелите си и се впущах в игрите им, но сам не разбирах защо не ми се играеше… Така аз се отдръпвах настрана и ги напущах.
Но още с влизането си виждах, че мама е залисана около кухнята. Татко е на работа. Значи, щом го няма, тя трябва да бъде по-приказлива.
— Мамо… Гошови си купили крава.
Тя само мръдва глава.
— Каква хубава!… Има бяло петно на челото си, също като звезда.
Мама отлива вряла вода в легена и мълчи.
Не спирам. Аз още й приказвам, питам я за разни неща, но тя едва ми отвръща с една-две думички.
Чудна работа! По цели часове си говорехме с нея по-рано, а сега… Сякаш и на мене се сърдеше.
* * *
Един приятел се погрижи да ме откъсне от залисията около свадата. Това беше младостта.
Тя нямаше сили да понася мъката, с която я обсипвах три денонощия, и затова побърза да ме изнесе всред светлината и безпределността на хубавото лято. Как можеш да гледаш събуждането и заспиването на летния ден, без да пълниш душата си със светлината на изгрева и залеза?
Решихме да се разходим до чифлика на един приятел. Получих позволение от мама цяла седмица да прекарам там. И аз заминах с двамата си приятели.
Чифликът изпълни душата ми с нови радости! Тук часовете летяха като най-кратки мигове и ние грабехме прелестите на спокойния живот с лакомството на освободени затворници. Господи! Дано не изтече скоро времето! Тук и работниците, и мелничарите, и жетварите, и градинарите, и господарите, и овчарите — всички бяха добри, умни и безгрижни. Изобилна стока се товареше тук и цялата се превръщаше в пари, които вземаше бащата на приятеля ми. Какъв баща! Бива ли такъв баща да не се скара с никого? Ето, той ходи, работи, тича разгърден и със запретнати ръкави над лакти, вика, смее се с глас, шегува се с този, с онзи.
Вечер сме на софрата. Бащата режеше хляба, отрупваше, ме с порязаници и непрекъснато разправяше весели неща ту за някоя овца или крава, ту за тъпоумния ратай и ние се смеехме от сърце. Колко хубава и здрава беше майката на приятеля ми! Едра, с живи, весели очи, приказлива, закачлива, тя също като мъжа си работеше през целия ден.
Но седмицата изтече и трябваше да се върна. Когато, отворих вратата, видях татко, седнал под сливата, а мама до стобора, переше в коритото.
Аз бях забравил за свадата у дома, та сега с трепет се заглеждах в лицата на родителите си. О, хубавият живот в чифлика с веселите хора там, с безгрижието и доволството бе хвърлил неприятна сянка в моя дом. Тук пак бавно потече времето. Сърцето се сви, очите ми тревожно се защураха по лицата на родителите ми…
Но скоро видях, че все има някаква промяна — мълчанието не беше толкова упорито. Мама и татко често се спираха един срещу друг и разменяха думи. Но не знаех да се радвам ли на това. Те не се усмихваха. Татко не си тананикаше, както по-рано, а все пушеше… пушеше.
Един ден застанах пред мама и я загледах в очите, без да знам какво да й кажа.
— Какво има, Дочко?
Аз помълчах малко и без да знам защо, попитах я:
— Кога се свършва ваканцията?
— Дотегна ли ти? Я виж как си играят момчетата из улицата, а ти си седнал като старец в двора. Я тичай!
Да, истина… Те си вече говореха! Макар и по-тихо, все пак питаха се за нещо, отговаряха си… Чудна работа! Едва съм се зарадвал от това, аз забелязвам, че те не се усмихват, че не си викат на име… „О, нищо, нищо… — бързам да се утеша — всичко ще дойде по реда си…“?
Поемам улицата. Моят приятел — младостта — насила ме извлече от къщи и ме понесе из града. „Не виждаш ли — си казах аз, — че в къщи вече всичко е в ред?“
Да, уморих се да спирам очи ту върху нея, ту върху него. Пък и нямаше защо да се безпокоя много. Вчера татко гледаше как котето играе с опашката си и се засмя. И аз се засмях, а може би и котето се засмя… ей тъй, по котешки.
Някакви нови игри бяха измислили приятелите ми и аз потънах в тях. Хубаво беше… Играеш и ти е светло… весело…
Един ден майка ми ме притегли при себе си и ме огледа от горе до долу.
— Боже, на какво си заприличал! Нямаш нито едно копче на дрехите си, връзките на обущата ти скъсани… кален, прашен, окъсан…
Аз също се гледах и сам се почудих. Наистина, кой ме е дърпал така? Защо съм се изцапал. Отгде тия дупки на лактите? Сякаш някаква пакостна ръка ме е влякла из улиците…
Играя с приятелите си, а умът ми е в къщи. Стоя в къщи, а мисля за улицата… Чувствувах, че не обичам приятелите си, а явно беше, че и те не ме обичаха… И може би имаха право, защото неочаквано станах груб, налитах на бой или им устройвах пакостни изненади, които ме караха да се пръскам от смях.
Ноще вече не се впущах в разсъждения, както отначало, а почти смазан от умората през деня, се хвърлях в леглото си и потъвах в дълбок, тежък сън. Чак на сутринта отварях очи, за да видя пак същото: няма смях, няма весел разговор… Слънцето пръскаше лъчите си в двора, но те бяха съвсем, съвсем студени.
Един ден се попитах ще плачат ли родителите ми, ако умра, и разбрах, че няма да плачат. Те не ме виждаха, не ме чувствуваха, защото не ме обичаха. Тогава разбрах, че онази виновност, която изстуди къщата ни, е страшно голяма. Тя е изпълнила всички ъгли… целия дом…
Но всичко има край!…
Една нощ стана нещо неочаквано. Легнах си рано. Бях убит от игрите през деня и спях мъртвешки сън. Изведнъж в ушите ми се понесе силен трясък, като от падане на захвърлена чиния. Скочих ужасен… Пак ли се повтаря онова? Докато чаках да изчезне съвсем, то иде наново, и то със страшна сила! Възмутен, уплашен, разлюлян като от треска, аз се изправих пред вратата, блъснах я с всички сила и се намерих вътре. Те бяха будни. Баща ми лежеше на миндера, а мама плетеше нещо, седнала на мястото си до зиданата печка.
Треперещ и пламнал от кипнало негодувание, аз извиках:
— Защо пак строшихте чинията? Стига вече!
Мама бързо изтърча при мен, татко също се изправи.
— Каква чиния, каква чиния? — смутена и уплашена, извика мама, като ме прегърна. — Не трепери тъй де!
Татко също дойде при мене.
— Ти си сънувал, моето момче! — рече той, като отпусна ръка на главата ми.
Аз се огледах и видях, че пред мене няма части от строшена чиния. В ушите ми се носеха последните думи на татко… „моето момче“, „моето момче“… Отгде дойдоха тези думи? Ние ги имахме, ала бяха потънали в земята… Сега… сега… ги беше изхвърлил един вулкан и те пак се върнаха тук.
— На ти водица, Дочко! — каза мама, като допря до устните ми чаша с вода. Ръката й трепереше. Аз глътнах две глътки и бог знае защо, заплаках.
И чудно! Татко ме притегли при себе си и ме прегърна, а мама ми шепнеше някакви думи, които падаха като топли капки в душата ми.
Не, няма никаква чиния вече! Никаква, никаква!…
* * *
На другия ден — сякаш някой беше заповядал това — дворът ни се беше преобразил. Там грееше слънцето, но то беше съвсем друго… Светлината беше ярка, розова, топла… От лицето на родителите ми беше изчезнало страшното мълчание. Мама беше весела, хубава, а татко ме поведе към градинарите отвъд града, за да купим пресен зеленчук и плодове.
Да загубиш нещо, да мислиш, че никога вече няма да го имаш, и изведнъж да го намериш! Не е ли това щастие?
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |