Аз и Славчо Горнокрайчето
| Аз и Славчо Горнокрайчето Автор: Добри Немиров |
- Аз и Славчо Горнокрайчето
- На път
- Свобода и хляб
- Скъпото наследство
- Радости и скърби
- Соколчето
- Моят приятел Бечо
- Щастливият внук
- Хей
- Приятел
- Гостоприемство
- Бай Йордан гледа
- Майстор Тасо
- Скъпоценният камък
- Обида
- Не е сън
- Сбогом, училище!
- Ключът за живота
- Песничката
- Диня, хляб и сирене
- Чичо Захари
- Най-бедният
- Григорий Калистратов
- Где си, Поликраище
- Златният пръстен
- Отмъщение
- Свада
- Моят дядо
- Вуйчо Борис
- Бучка захар
- Шляпа-шлюпа
- Сам-самичък
- Първият ми училищен приятел
- Бъдни вечер
- На харман
- Приятели
- Добре дошла, пролет
- Урок по български език
- При господин Тифенбах
- На война
- При Илийчо за маслинки
- Приключение
- Цигулар
- Един постигнат идеал
Вие можете да си подсвирквате с уста, когато пожелаете. Свивате устни, духвате през тях и — свършено. Така можете да изкарате каквато песничка пожелаете.
Но когато бях малък, за мене това не беше лесно. Голяма мъка ми беше, че не можех да свиря с уста. По цели дни духах през свити устни, ту слабо, ту силно, но напразно — звук не се чуваше.
Най-малко ме ядосваше Славчо Горнокрайчето. Той, като знаеше мъката ми, дохождаше при мене, сядаше на тротоара и започваше разговор. И уж съвсем случайно засвирваше с уста. Ах, какви хубави песни знаеше той! Когато минаваше войска с музика начело, всякога ще видите Славчо Горнокрайчето да припка до войниците и да свири с уста това, което свиреше музиката. Той знаеше всички песни, а те бяха много.
И тъй, седнал на тротоара, той си подсвиркваше и ме гледаше със своите мънички дяволити очи.
— Чудна работа — рече той, — как тъй да не можеш да свириш!
— Малък съм още — рекох аз. — Мъчно е.
— Никак не е мъчно! Направиш си устните така, после духнеш и… туй то.
И той свиваше уста и започваше да пищи с всичка сила.
О, какво не бих дал на Славчо само да ме научи!
Славчо беше много по-голям от мене и затова по-хитър. Веднъж ми взе цял един геврек, уж да ме изучи, друг път му дадох едно хубаво копче от дрехата на леля ми и все пак не ме изучи.
Но един зимен ден, като ковях гвоздей на шейничката си, съвсем случайно свирнах с уста. Как стана това? Помъчих се да повторя и пак успях. Сега разбрах колко лесно било, стига да знаеш как да свиеш устните си и как да си подгънеш езика.
И писва една песен из улицата, та се понася чак до другата махала. Аз тичах по снега и свирех с всичка сила. Струваше ми се, само аз знам да свиря и че всички хора ми завиждат.
Така с тичане съм стигнал до малкото кафене, гдето Славчо слугуваше от известно време. Той стоеше отвън до вратата, отпуснал гръб на стобора, и навъсено мълчеше.
Аз юнашки запристъпвах към него и свирех песничката, която той най-много обичаше.
— Не свири! — ме изруга той.
— Защо?
За пръв път Славчо не свиреше и не искаше това да правят и други.
— Не ща да слушам!
— Ама аз се научих и мога да свиря всичките песни.
— Махни се оттука! — сопна се пак той. — Не ми се слуша нищо.
— Да не си болен бе, Славчо? — попитах аз загрижено.
— Не! Изпъди ме господарят. Изтървах табличката с кафетата. Той се разсърди и ме изпъди.
— По-хубаво! Ще си свиркаш цял ден.
— Ами какво ще ям? Господарят ми даваше хляб.
Като видя, че не го разбирам добре, навъси се и добави:
— Я се махни бе, дете! Ти знаеш ли какво нещо е да си без работа?
Право, че не знаех какво нещо е да си без работа, но като видях, че Славчо не свири, разбрах, че то трябва да е много лошо нещо. Господарят давал хляб, а сега не дава! Лошо!
Тогава ми стана много жално за Славчо Горнокрайчето, та застанах до него, отпуснах и аз гръб на стобора и силно слепих устни. Нещастието на Славчо подплаши моята свирка.
|
Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко. |