Соколчето

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Соколчето
Автор: Добри Немиров
Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък
Година: 1942
Съдържание:

За пръв път отивахме на гости в чифлика на чичо Филип. Не знаехме колко хубаво било там. Навсякъде из двора се виждаха кокошки, пуяци, гъски, па дори и два пауна — пъстри и натруфени като сурвакници. Ние с Кольо, братовчеда ми, не можехме да им се нарадваме. Научихме се да крякаме като тях, гонехме ги из двора, а когато пожелавахме да накараме пуяците да се надуват, започвахме да им свирим с уста.

Хубаво беше! От хубаво по-хубаво!

В чифлика на чичо Филип всичко можеше да се намери. Погледнете към покрива на сиренарницата, и ще видите гнездото с щъркелите и малките им. Погледнете към стряхата — ще забележите не едно, не две, а няколко лястовичи гнезда. Отвсякъде се мяркат крилати немирници и отвсякъде ви се обаждат и ви закачат.

Радостта ни тук нямаше край. Как няма да се радваш, когато се намираш всред красиви планини, чист въздух и безброй крилати другари?

Ти се разхождаш, да речем, из зеленчуковата градина и изведнъж насреща ти се задава костенурка. Размахала тромави крака, протегнала набръчкана шия, тя бърза, бърза, сякаш на сватба я чакат…

Току-що изминала, ето че нещо изшумоли в шубрака и ти си мислиш: „Това е сигурно змия или гущер!“ А то какво било? Чепатото пиле се заплело в шубрака, та не може да излезе. По-нагоре майка му го дири. А знаете ли, коя е тя? Името й е Маджунка. Така я кръстили, защото през пролетта паднала в маджунената делва и едва не се удавила.

Но и другите пернатки имат имена и прякори. Ей го Късокрачко. Това е стар червен петел. Той се намира в постоянна вражда с другите петли. Затова гребенът му е всякога разкървавен.

Ето и Лапнишаранко — стар пуяк, който е толкова лаком, че гълта всичко, каквото му попадне под човката. И много още имена и прякори можете да чуете в чифлика на чичо Филип.

Така ние с моя братовчед Кольо прекарахме между тия крилати другари най-веселите дни на ваканцията.

Един ден чичо Филип се завърна от лов. Заедно с разните избити птици донесе и едно живо соколче — тежко ранено в крилото.

Живо соколче! О, то бе нечувана радост! Едно от ония соколчета, които се виеха в небесата и дебнеха жертвите си, сега стоеше при нас измъчено и безпомощно! Ние можехме да си играем с него, да го разглеждаме, да го ядосваме, без да му позволим да ни клъвне. И то като че знаеше колко е безпомощно, та си стоеше неподвижно на мястото.

Чичо Филип се зае да го излекува. Той намери билки, свари ги, направи лековит мехлем и здраво обвърза крилото. Сега ние с Кольо трябваше да го храним и пазим, та да оздравее по-скоро. То стоеше върху рафтчето на прозореца, без да мръдне. Очите му гледаха строго и свирепо. Никой не можеше да доближи ръка до човката му. То мислеше, че посягат да го измъчват, та бързаше да кълве и да се защищава.

Нощта прекара все там — на прозореца.

На сутринта ние, още неразсънени добре, отправихме погледи към нашия ранен роб. Беше хубаво лятно утро. Слънцето още не беше изгряло.

Ние гледахме и се радвахме на соколчето. Решихме — след като оздравее, да го опитомим и дори да го научим да вади билети.

— Аз ще му поднасям кутийката — рече Кольо. — Ще му викам: „Хайде, соколче, не плаши се, извади билетче, че бате ще ти купи месце от крехко теленце, от сладко агънце!…“

Разговорът ни изведнъж се прекъсна. Щом се показаха първите лъчи на слънцето и светлината обля прозореца, соколчето подскокна, обърна се към изток и радостно изписка. Но какъв беше тоя писък?! Сякаш се разсмя малко дете, току-що получило хубав подарък.

Соколчето изписка още веднъж, загледа се право в слънцето и вече не отдръпна поглед. Но какви чудни изглеждаха очите му! Те се разтвориха още повече, станаха ясни и тъй бляскави, като че сами издаваха светлина.

— Дочко — рече тихичко Кольо, — я виж, соколчето като че ли плаче!

— И мене тъй се стори! Не плаче ли наистина? Ей на, крилцето му се е строшило и вече никога няма да лети из небесата.

Соколчето пак трепна, наново изкряка, но болката пресекна гласа му и то занемя на мястото си…

Ние поставихме соколчето сред двора, да се порадва на хубавия ден. Но тук стана нещо друго. Кокошките изплашено се разшаваха. Маджунка ядосано закълва своето чепато пиле и сякаш му приказваше:

„Хем не се завирай около тоя звяр, че ще хвръкнеш в гушата му!“

Лапнишаранко мърмореше отдалеч и хвърляше плахи и недоволни погледи към свирепия звяр. Късокрачко, уж борец, а се бе заврял чак до стобора в тръните.

В това време изплашените лястовички забелязаха неприятеля си, събраха се в голямо ято и започнаха да летят над него и да пискат.

И щъркелицата се изплаши. Тя дълго чака да дойде щъркелът и пази малките под крилете си. Като щъркът дойде и узна всичко, отиде към стряхата и надникна да види де е звярът. Той погледна на едната страна на двора, погледна на другата и си каза:

„Женски тупурдии! Няма сокол, няма дявол!“ — ала погледът му най-после падна на соколчето и той побърза да се дръпне.

Само костенурката мина току край соколчето, без да иска да знае. Понесла гиздава коруба, тя поглеждаше насам-натам, хилеше се безгрижно и отминаваше към градината.

А соколчето гледаше все тъй тъжно и свирепо. То мислеше само за слънцето и за раненото си крило.

Два дена не яде нищо. Давахме му прясно месо, рязахме малки късчета, но то не ги поглеждаше. Късчетата, които нощем оставяхме пред него, на заранта си стояха небутнати.

Минаха още два дни и ние напуснахме чифлика на чичо Филип. Соколчето, разбира се, беше с нас. Ние го поставихме в широк кафез, турнахме му вода и храна и чакахме да свикне, да се отсрами, както казваше татко, и да прояде. Но то си остана все тъй тъжно.

— Чудни деца сте вие — каза татко. — Не виждате ли, че то ще умре? То тъжи за простора, за свободата, за слънцето… То не може да живее без тях. Не е лесно да превърнеш волния господар на лазура изведнъж на роб. Той от глад ще умре и пак няма да се помири.

На другия ден соколчето бе изчезнало. Де може да е отишло още е неоздравяло крило? Навярно то е излязло на улицата и котките са го разкъсали.

Скръбта ни беше голяма. Кольо дори се разплака. Ние тъй се бяхме свикнали с нашия пленник, че сякаш близък човек бе напуснал дома ни.

Но един ден, когато по обед се върнахме от училище, соколчето пак беше кацнало на прозореца. Разперило криле, то гледаше към небето, готово да полети. Нима е оздравяло? Ние се разскачахме и се втурнахме към него. Уви, соколчето беше препарирано. Татко видял, че скоро ще умре, та решил да го отнесе при препаратора и после да накичи стаята ни с него.

И ето го сега, смелият и горд сокол, разперил криле, готви се за дълъг път. Но той никога няма да полети. Години ще минат и крилете му все тъй разперени ще бъдат, и очите му все тъй отправени към изток ще останат…

И всяка сутрин ще изгрява слънцето, но оня радостен смях няма вече никога да се чуе…

„Соколче, соколче, не плаши се, соколче!… Бате ще ти донесе месце от крехко теленце, от сладко агънце…“

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.