Гостоприемство

Гостоприемство
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Когато дохождаше неделен ден, за нас, тримата приятели, настъпваше истински празник. Рано сутринта, още преди изгрев, ние напълняхме раницата с храна и потегляхме на дълга разходка. Северна България, гдето е нашият град, не може да се похвали с планини, затова пък обширни са полетата й със своите разкошни ливади, градини, ниви и гиздави горички.

И в един такъв ден ние нагазихме из полетата — препълнени с радост и бодрост. Пред нас се простираха безкрайни килими от сочни зелени треви, а из чистия светъл въздух безспирно се разливаше упоителна миризма на сено, равнец и мащерка.

Ние вървим и пеем. Гласовете ни се носят из въздуха като звуци от малки звънчета, а крачките ни, силни и бодри, ни водят, без да знаем накъде.

Тук се спрем да ядем, там подгоним бърза невестулка, оттатък полежим под някоя сенчица. Но неочаквано под склона на някоя могилка ни спира нещо прекрасно. Ние нагазваме в малко пространство, пълно с току-що поникнали гъби. Тогава се хвърляме върху тях с неописуема радост. Ние бързо започваме да си пълним кърпичките, за да зарадваме вечерта родителите си.

— Чудно поле! Каквото дириш в него, това и ще намериш! — извиках аз, като нагазих в поляна, пълна с ягоди. Полските ягоди са дребни, но упояват със своя чудесен мирис. Тия хубави неща, които срещахме в пътя си, ни накараха да лудуваме от радост. Подобно на палави пеперуди ние тичахме из полетата и цепехме въздуха с виковете си. А когато срещахме някой селянин с кола, започвахме да му приказваме смешни неща, докато обведрим угриженото му лице.

Колко пъти ядохме тоя ден, не си спомням — зная само, че привечер раницата беше съвсем празна, а това ни наумяваше да бързаме за града. Но… човешка слабост!… Щом видяхме, че сме без храна, обхвана ни страшен глад. Тоя глад бързо порасна, когато пресметнахме, че ни трябват цели три часа, докато стигнем в града. Песните ни пресекнаха, разговорите ни се свършиха. Веселите ни доскоро лица изведнъж станаха морни и мрачни. На всяка направена крачка гладът ни ставаше по-остър, а когато замърча и ние се намерихме в тъмно и съвсем пусто поле, уплашихме се от нещастието.

Ние се вслушахме дано чуем скриптения на колелета или да видим огънче на застоял керван, но нищо не се виждаше.

Кой предполагаше, че ще огладнеем тъй много? Идеше ми да скубя трева, че корените да захрускам.

— Е? — обади се единият от другарите. — Ти казваш, че полето дава всичко, каквото дириш. Поискай хляб, де!

Не можех да му възразя, защото се усещах победен. Гладът ни умори дотолкова, че почти не можехме да се движим.

— Хайде да спим тука! — рече единият, като се спря на синора на една пожъната нива.

— Нека да вървим, по-добре! Може да видим някое село.

И пак потеглихме. Сега вече краката ни едва се отлепяха от земята. Станаха тежки като от камък.

— Стойте! — извика единият от приятелите ми, като се загледа нейде вдясно от пътя.

Ние се спряхме и видяхме, че недалеч всред полето мъждукаше огънче.

Без да си кажем нещо, потеглихме нататък. Вярата, че ще намерим храна, ни направи бодри. Ние почти тичахме.

Когато наближихме, видяхме една чудна картина: цигански катун.

Старата парцалива черга, метната върху три забити пръта, образуваше колибата, а пред нея се виждаше цялото циганско семейство.

От лявата страна, до разгорения огън, двама цигани дялкаха дървени лъжици, до тях една млада циганка отсяваше в малко коритце брашно, а една стара циганка гледаше в едно пълно джезве, сложено върху жаравата.

От дясната страна полулежаха, подпрени на лакът, един млад и един стар циганин с рядка бяла брада, а пред тях се боричкаха две циганчета — дрипави, та почти голи.

— Добър вечер! — обадих се аз.

— Дал бог добро! — отвърна старият циганин, като се надигна и седна. — По какво сте тръгнали?

— Отивахме си в града, чичо, пък закъсняхме.

В това време най-дяволитият от нашата дружина проточи врат към ухото ми и насмешливо ми прошепна:

— Ако то беше срещнал в града, главата му щеше да строшиш с камъни, а пък сега му викаш „чичо“!

Другият се наду да се изсмее, а аз станах още по-сериозен.

Ние се огъвахме от глад, а нито един от нас не намери смелост да поиска хляб. Че нали са мръсни, нечисти… нали са просяци? Но най-смелият от нас се престраши и каза:

— А бе, чичо, ний си свършихме храната, пък градът е още далеч. Ще ни дадеш ли малко хляб? Пари имаме, ще ви платим.

Старият циганин поглади брада, помисли малко и се обърна към младата циганка, на която каза нещо по цигански. Тя чевръсто скочи, изгледа ни и влезе в колибата. Подир малко излезе и подаде на стареца половина бяла погача, печена в жарава и остъргана околовръст. Така, отчупена на коляно и цяла обгалвана от топла па`ра, погачата беше толкова примамлива, че ние бяхме готови да се сбием за нея.

Той я раздели на три равни части и всекиму подаде по една. Ние се нахвърлихме лакомо върху нашите топли дялове.

— Стига ли? — рече циганинът, като погледна всекиго от нас поотделно.

— Стига, чичо, благодарим!

Не само че никой не се срамеше вече да го нарича чичо, но бяхме готови да го обявим за наш близък роднина.

„Стига ли? Стига ли? Стига ли?“ — звучеше безспирно в ушите ми. Тия думи бяха толкова добри, толкова благи… в тях усетих една истинска бащинска грижа.

Но той не се задоволи с това, а още веднъж извика на циганката. Тя пак стана и донесе една голяма буца мазно вкусно сирене. Той ни накара да отворим нашите комати и така постави вътре по едно голямо парче. В една минута сиренето се стопи в коматите и ние ядяхме вече същинска баница.

Не се съмнявам, че сте яли вкусни яденета, но топла пита със сирене — такава, каквато ни даде циганинът — не сте яли.

Единият от другарите, трогнат от гостоприемството, ми прошепна:

— Ще му дадем всичките си пари!

— Да! — потвърдих аз.

Циганинът ни покани да седнем и с видима гордост започна да ни следи как ядем.

— Сладко ли е? — питаше той от време на време.

Ние отвръщахме само с поклащане на глави, защото устата ни бяха пълни със залъци и не можехме да говорим.

Старият беше доволен. Той извика нещо на двете деца и те се изправиха едно срещу друго. Старата циганка му поднесе кафе, седна до него и запя срещу циганчетата. Те дигнаха ръце и започнаха да играят пред нас. Разкършили гъвкави телца, те сръчно подскачаха, кривяха се от кръстовете, чаткаха с пръстчета и весело ни поглеждаха.

Когато гостоприемството стигна върха си, ние станахме. Трябваше да вървим. Тогава аз, касиерът на дружината, извадих от джоба всичките пари, които пазех, и ги подадох на стария.

— Благодарим ти, чичо. Парите са малко, но нямаме повече…

Старецът кимна с глава и се засмя.

— Не трябва пари, момчета! Гости пари не плащат.

Той взе парите и ги пусна в джоба ми.

Ние останахме гръмнати. Никой не очакваше, че гостоприемството на един циганин може да отиде дотам.

След като се сбогувахме и пак поехме пътя всред мрачното поле, аз казах:

— Циганинът знаел що е добрина, както всички други хора — и после добавих, като се обърнах към своя весел приятел: — А и полето може да ти даде всичко, каквото пожелаеш.

Ние бодро се задвижихме всред оросената поляна и аз весело запях една песен, в която се повтаряха само думите: „Топъл хляб и сирене, топъл хляб и сирене…“ Подхванаха я и другите и полето наново екна от гласовете ни.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.