Златният пръстен

Златният пръстен
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Има случки, които човек през целия си живот помни. Уж не са нещо важно, а не могат да се забравят. Една такава случка има и в моя живот — от онова щастливо време, когато бях малък. Много събития се натрупаха върху тая случка, много преживелици се помъчиха да е заличат и все пак тя си остана тъй ясна, като че бе станала вчера.

Работата беше много проста. Славко Ценов, моят най-близък приятел по онова време, беше заболял от простуда. Трябваше да го споходя. Може би простудата не беше голяма, но моето внимание щеше да донесе приятно чувство на приятеля ми и така дружбата ни можеше да стане още по-близка. Отидох. Славко се зарадва много. Той вече ходеше из двора, нямаше огън, а само гърлото му беше още вързано.

Ние седнахме на пейката под салкъма и сладко си приказвахме. През това време из двора се виждаха родителите му, мяркаше се неговият вуйчо, който повече от половин час се ми пред мивката под сайваната. Славко не можеше да ми се нарадва. Той ми носи картинки, подари ми унищожени пощенски марки, оплете ми една малка кошничка от слама и така засвидетелствува и той любовта си към мене. Ние се бяхме толкова залисали в нашия разговор, че не забелязахме какво става в двора. Когато вуйчото извика с всичкия си глас, тогава обърнахме очи към него.

В двора бяха родителите на Славко, двете му сестри и вуйчото. Всички изглеждаха загрижени. Какво ще да се е случило?

— Ей тука беше! — викаше разтреперан вуйчото.

— Ама, Марине — намеси се със слаб укор бащата. — Знам те какъв си заплес. Добре помниш ли, че тука си го оставил?

— Добре помня. Не ме правете на шашав! Знам кое къде турям.

— Че къде ще бъде? Кой ще го вземе?

Скоро разбрахме, че вуйчото, като се миел, извадил пръстена си, турнал го на камъка до мивката и след като се облякъл, върнал се да го вземе и не го намерил.

— Не е шега работа! — викаше той. — Златен пръстен е!

— Е? Какво да направим сега?

Вуйчото се навъси и прозубри:

— Който го е взел, да го даде! Не обичам аз таквиз шеги.

Всички се спогледаха. Те се питаха един друг с погледи, но с това не помогнаха на пострадалия.

— Ей тук го турнах! Извадих го от пръста си и го сложих ей тукачка!

— Ако си го сложил там, пак там трябва да е. Щом не си го сложил там, значи, сложил си го другаде — сопна му се Славчовата майка.

— Тогаз — рече бащата с привидно спокойствие — какво искаш да кажеш? Че сме го взели ние ли?

— Че как ще изчезне иначе?

— Туй тоооо! Казвайте бе! — вече съвсем сърдит, извика бащата. — Ако го е взел някой, да го даде по-скоро, защото не мога да търпя да ме наричат крадец!

Вуйчото изглеждаше жалък и смешен. Един перчем коса почти закриваше едното му око, а в другото трептеше нескрита злоба, която беше готова при най-малък знак да се излее върху главата на някого. Единият му крак беше обут в шарен чорап, а другият беше съвсем бос.

— Аз не казвам, че сте го откраднали — изрече сурово той, — но може някой да се е пошегувал.

— Никой не се е пошегувал!

Той се огледа и спря поглед върху нас. Необяснима надежда заигра в ядовитото му око.

— Славко — рече той, — май ти идва насам.

— Не, вуйчо. Аз влизах вътре да взема картинки — при това обяснение Славко ме погледна неспокойно и добави: — И Дочко не е ставал от мястото си.

— О, ставах! — побързах аз. — Ходих при чимшира, но някой да е взел пръстена — не видях.

Вуйчото бързо се изправи до мен.

— До кой чимшир ходи? — попита той. — При онзи големия ли?

— При него.

— Хм… дето е мивката?

— Там.

За мое голямо удивление погледите на всички се спряха върху мене. Значи, единственият, който през това време е бил близо при мивката, това съм бил аз.

Вуйчото отхвърли назад перчема си и с престорено спокойствие рече:

— Я ела тука, момченце!

Аз станах и спокойно отидох при него.

— Като си се приближил до мивката… ей тъй, не ти ли се пощя да вземеш пръстена и да го погледаш?

— Не съм вземал пръстен — вече уплашен, промълвих аз.

— Не казвам туй — обясни със същото фалшиво добродушие вуйчото. — Може ей тъй, да ти се е поискало да го видиш и после… да си го изтървал… Кажи, къде си го изтървал?

Смутен и отровен от огорчение, аз мълчах и безсмислено гледах полупобеснелия човек.

— Не съм го изтървал! — промълвих.

— Тъй, разбира се, то не е просо да го изтървеш. Турнал си го в джоба си и после си го забравил там. Нали?

— Не съм вземал никакъв пръстен! — при последната дума гореща пот заля гърба ми.

Бащата се намеси:

— Слушай, момченце, ако си го взел и после си го забравил в джоба си, върни го. То не е нито играчка, нито…

— Разбира се — побърза вуйчото. — Той да ми каже, че му трябва някаква играчка — да му купя. Я питай Славко не му ли купувам играчки, когато поиска.

Сълзите вече покриха очите ми с първата влага.

— Нищо не съм взел! — рекох аз, като преглътнах плача. — Нито пръстен, нито нищо.

Очите на вуйчото пак станаха злобни.

— Как не си го взел? — грубо изрева той. — В земята ли ще потъне пръстенът? Я да видим не е ли тука — рече той и веднага совна ръката си в единия джоб на панталона ми. Като не намери нищо там, той претършува и другия ми джоб. От тоя миг нататък той като че ли се настърви, та се впусна да ме тършува навсякъде. Като не намери нищо, побледня от гняв и извика:

— Кажи де, где си го турнал, хлапе!

Оскърблението беше толкова голямо, че място за плач вече нямаше.

— Не съм го взел! — грубо извиках аз и погледнах към вратата. Искаше ми се да избягам навън, да напълня джобовете си с камъни и да изпотроша джамовете на цялата къща. Тук, в тоя дом, нямаше вече мил човек за мене. Славко също ме гледаше студено и подозрително. Очите на всички станаха свирепи и жестоки. Как ще ги убедя, че не съм аз откраднал пръстена, когато всички желаеха аз да бъда крадецът? Видях, че колкото повече се защищавам, толкова по-подозрителен ставам. Какво да направя?

Аз се възползувах от минутното мълчание и тръгнах към вратата, но вуйчото здраво ме хвана.

— Къде? — изрева той. — Докато не дадеш пръстена, няма да те пусна!

Треперещ от яд и обида, аз не знаех какво да кажа и мълчах.

Майката повика Славко и му пошушна нещо, след това направи някакви знаци с очи на другите и се дръпна настрана. Същото направиха и останалите. Те вече не гледаха към нас.

— Дочко, виж — тихо започна Славко, сконфузен. — Ако си взел пръстена, подхвърли го татъка, към одъра. Аз ще отида и уж че съм го намерил там…

— Не съм взел нищо! — извиках аз.

— Дай го бе, дай го бе!… — настоя Славко, вече доста остро.

Вуйчото пак се приближи.

— Слушай — решително настоя той, — ако не го дадеш, ще повикам стражар!

— Повикай! Не съм взел нищо!

— Тъй ли? Добре. Ей сега ще ида в полицията. Дано е там старшията… Колко е часът? — той бръкна в джоба на жилетката си да извади часовника и бързо измъкна нещо оттам. Всички видяхме, че това беше пръстенът.

— Я гледай! — възчуди се вуйчото, омекнал и възрадван. Сияние озари лицето му.

— Нали казах аз, че си заплес? — го сгълча бащата, като закопча палтото си и излезе от вратата.

— Маринови щуротии! — добави майката и си влезна в кухнята. Вуйчото тръгна след нея. Той започна да й обяснява как ще да е турнал пръстена в жилетката си и ще се е залисал.

Останахме само ние със Славко. О, никой не знаеше колко ми трябваха две-три топли думи! Изстиналата ми от омраза и негодувание душа искаше да се пораздвижи. Те намериха пръстена и сметнаха, че всичко е в ред, а никой не се сети да смъкне това тежко рухо на крадец, което всички хвърлиха отгоре ми… За какво да стоя повече тук? Ще си вървя и няма да погледна тази страшна къща!

Наскоро след тая случка ние се преместихме в друг квартал, гдето успях да завържа нови познанства и приятелства. Славко беше забравен, а малко по малко и случката започна да бледнее. Подобно на всички други, и моята душа гледаше напред и не се занимаваше с онова, което ставаше история. Рядко срещах Славко, но навикът да не му говоря си остана за дълги години. Един ден, когато бях вече зрял мъж, след дългогодишно отсъствие от тоя град, бях изненадан от чудна среща. Пред мене застана бледен симпатичен човек със спокойни очи и тиха добродушна усмивка.

— Чакайте! — каза той, като ме хвана с особена нежност под ръка. — Вижте тук! — той посочи, към една висока двукрила къща току пред нас. — Погледайте малко тази топола!

Действително, в дворовата градина се издигаше висока права топола, устремила върха си тъй, като че се готвеше да пробие облаците.

— Тази топола — продължи той — аз я посадих в тоя двор, когато бях малко момче. Тогаз на мястото на този голям двор имаше стара вековна къща. Посадих тополата в същия ден, когато ние скъсахме приятелството с вас.

Той още не беше довършил думите си, когато вече познах в неговото лице моя някогашен приятел Славко Ценов.

— И чудно нещо — продължи той. — Колкото повече растеше тополата, толкова по-голяма ставаше мъката ми за онова тежко оскърбление, което ви нанесохме. Сякаш тя порасна, за да ми напомня грешката, догде бъда жив.

— Добре, Славко — казах аз, като стиснах сърдечно ръката му и я задържах в своята. — Щом ти причинява мъка — защо не я отсечеш?

— О — отвърна той строго, — блажен е оня, който помни грешката си. И другиму пожелавам една такава вълшебна топола, особено ако той е съдия като мене.

И под сянката на тази топола аз мълком благодарих на Славко. След това признание имаше за какво да му се благодари.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.