На война

На война
Автор: Добри Немиров

Автор: Добри Немиров
Сборник: „Когато бях малък“
Година: 1942

Съдържание:

Минават, не минават десетина дена, момчетата от два съседни квартала най-неочаквано се втурват във война. И избухваше война без никакви предупреждения. И ето, профучи камък, профучи друг, трети. Запресрещат се, зашибат стобори, затрошат прозорци… Вик, олелия, намесят се минувачи, викат бащи и майки, ругаят, кълнат пакостниците, но кой чува? Война може ли без пакост? Два-три прозореца все ще се строшат…

Ето и днешният ден не мина без бой.

— Играят ли децата на война, не е на хубаво! — тъй казваше майка ми често, когато ме видеше да полетя из улицата с пълни джобове с камъни. Може и тъй да е, все пак това не пречи на играта ни. В днешният бой стана нещо, което не беше се случвало друг път. Ние си набирахме камъни от Дунава. По крайбрежието имаше хубави камъни, изгладени от водата и чисти като едри бонбони. Като вземеш такова камъче, че като го запратиш, сякаш само излиза от ръката ти и фучи, като че Крали Марко го е запратил. За днес имахме цял склад. Събирахме цяла седмица тия камъни и ги скрихме в празния двор зад дюкяна на бай Илия. С тия камъни ние имахме осигурена победата си и затова ги скрихме зад едрите бурени, за да не може никой да ги намери.

И тъй, започнахме боя. Неприятелят беше по-малко съобразителен: той ни замерваше с натрошена керемида, която не вършеше никаква работа.

Но какво стана? В разгара на боя ние видяхме, че ни замерят с камъни като нашите. Кога се озърнахме, какво да видим! Неприятелят беше превзел двора, на бай Илия и открито разполагаше с камъните. От всичко това произлезе една победа върху нас, и то рядка, позорна, защото се спасихме с бягство.

След боя, като се събрахме в двора на старата джамия, един въпрос неочаквано възникна.

Монката, нашият главатар, строго запита:

— Я ми кажете, момчета, кой е предателят между вас? Ония не знаеха джепането ни. Кой им го е обадил?

Ние се заогледахме. Наистина, тук сигурно има предателство — иначе те нямаше да дойдат и при това с бой да завладеят двора на бай Илия.

— Казвайте, ей! — настоя още по-строго Монката.

— Казвайте бе! — обади се един. — Тук има предателство.

— Ха, че кой ще вземе да каже: „Аз съм“? Кой ще иска да мине за предател? — възрази Лежу.

Можеше да се помисли, че Лежу е предателят, но към него съмнение нямаше. Той беше най-смелият и най-героичният от всички ни. Такъв човек предател не може да стане!

— Е? Хайде де! — извика нетърпеливо Монката.

Тоя път се заоглеждахме вече твърде нервно. Ние искахме колкото се може по-скоро предателят да се обади. Най-после мълчанието се наруши: някой съвсем неочаквано изхлипа. Погледите ни се спряха върху Любчо — най-малкия от нас. „Нима?“ — учудвахме се всички. Любчо беше мирно, честно момче! За другарството той беше готов в огъня да се хвърли! Ние разбрахме, че на неговата душа е затегнало нещо.

— Я! Любчо! — учуди се Монката. — Защо плачеш бе, Любчо! Човек може да помисли, че ти си предателят.

Любчо вече зарева съвсем на воля и през плач изговори:

— Аз съм!

Всички бяхме поразени. Любчо признава, че е предал джепането на варошци… Значи, предател! Гледай ти! Просто да не повярваш!

Сериозността на Монката се разколеба. Колкото и да е строг по характер, към Любчо той не можеше да бъде строг. Както всички други, така и той обичаше малкия Любчо заради честната му и откровена душа.

— Защо така бе, Любчо! Че биваше ли? Ето ние сме бити, изгонени сме, защото нямахме припаси. Варошци превзеха джепането ни и ни победиха. Ти не помисли ли за това?

Но Любчо не можеше да дава никакви обяснения, защото плачът беше неудържимо стихиен и му пречеше да говори.

Монката пак му заговори:

— Кажи си! Ето, ние ще те почакаме.

Всички бяхме вторачили погледи в Любчо и чакахме неговото обяснение. Всички искахме той да се оправдае… да каже някаква причина, която го е поставила в безизходност. Най-после някой от варошци може да го е насилил и той се е видял принуден…

С една реч — никой не желаеше Любчо да бъде очернен.

Като престана да плаче, той през дълбоки хълцания занарежда обяснението си. Той каза, че му дотегнали тези войни. Стига чупене на глави и прозорци, стига пакости, от които цялата улица е пропищяла!

— Е, добре, защо не кажеше да не играем на война? — попита Монката.

— О, казах аз, но никой не ме чува. Най-после намислих да направя тъй, че неприятелят да ни победи. Все ние побеждавахме и това ни даваше смелост. Сега нека нас победят. Тогава сигурно ние ще престанем…

Монката се замисли.

— Наистина, момчета, ний се увлякохме във войните, защото никой не беше ни победил. А какви хубави други игри има! Нека оставим войните! Когато пораснем, тогаз България сама ще ни дръпне.

Той ласкаво потупа Любчо по рамото и извика:

— Свършено, момчета! Няма вече на война! Имаме и други игри!

Радост бликна на Любчовото лице. Той каза:

— Това, което направих, то е предателство. Признавам, но обещавам ви, че един ден тоя грях ще бъде изплатен. Тъй няма да го оставя!

Тъй Любчо с риск да бъде наречен предател турна край на войните.

Всички му се зарадвахме, че благодарение на него обърнахме погледите си към хубавите наши игри.

Няколко години след това, в Балканската война, щастието неведнъж се усмихна на Любчо. И когато се видяхме след войната, вече се говореше как Любчо само с трима войници, останали живи в неговия взвод, успял да нападне с пристъп една неприятелска батарея и да я превземе, като пленил цялата прислуга заедно с командира й и припасите, които били твърде много.

— Само с трима души да се плени цяла батарея! — учудихме се ние. Скромният, дребният Любчо не знаеше къде да се дене от притеснение.

— Стига, стига, момчета! — мъчеше се той да прекрати разговора. — Нищо не съм направил. Оставете тия работи!

Той се засмя весело и добави:

— Пък най-после имах дълг! Нашето джапане, което аз предадох тогава, трябваше да се върне честно и почтено!

— Да… вярно! — засмях се и аз. — Един изплатен дълг е едно задоволство, а един преизплатен дълг е една гордост.

Аз бях прав, защото тая гордост беше изписана върху лицата на всички ни.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.