Сборът на духовете

Сборът на духовете
Автор: Иван Вазов

Март 1906 г.

Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Легенди при Царевец“

Година:

Съдържание:

Балада

В навечерието на 9 март (Св. 40 мъченици)
и българи, и турци вярвали до освобождението,
че в църквата се вършат чудеса.
Иречек

I.

Не влазя веч глоглав народ християнски
      в великата търновска лавра;
над нея полмесец стърчи агарянски,
на кръста господен покруса и гавра,

запушен олтаря, с дебел зид запушен,
свещените образи с вар заличени,
стените безжизнени, свода бездушен –
      кат в затвор са голи, студени,

из кръгли прозорци зрак скръбен се лее,
що някога, весел, играл по корони...
Тъга и пустош безконечна владее
помежду мермерните хладни колони

в потурчений храм на Ивана-Асеня,
де друг път царета, народ и болери
слушали със трепет свети песнопенья
пред темпло, окичено с злато, с бисери.

II.

Но чудо веднаж във годината става
и полунощ тук: блясват светила,
пламти полилеят и храма огрява,
      огряват го всички кандила.

Стените вълшебно кората си смъкват
и пак зографийте се стари явяват,
на темпло светийте кат живи изпъкват
и златните венци на тях заблестяват.

И бог Саваот белобради пак гледа
от писаний свод величаво-сурово,
в олтара се вижда, пред лампата бледа,
      светото разпятье Христово.

Тогава, при туй превращение тайно,
      при туй осветление чудно,
явяват се гости без шум, от незнайно,
и сенки се движат и туй място безлюдно.

Прийждат отнейде свети патриарси,
      със черни си була завити,
отци белобради, мастити йерарси;
дохожда Евтимий, йерарх знаменити:

висок и величествен, с властна осанка,
с чело от велика печал набраздено...
И всичките сенки пред славната сянка
навождат се с почит, смирено.

И странният тоз рой под свода високи
      застава сред храма безгласен.
Стои неподвижен в покоя дълбоки,
огрян от светлика треплив, полуясен.

И гробният мир е велик и тържествен,
единът шум янтрин отвън се раздава,
един в града буден е тоз дом божествен,
      облякъл предишна си слава.

III.

Но ето, че нови се гости задават,
отнякъде идат безшумно, полека,
из зид, из земя, из врати се явяват
сe гости от друг свят – два царствени века:

царе величави със свойте царици
прекрасни, с корони ил в бойни доспехи.
По мраморний под се влечат багреници
      и шушнат копринени дрехи.

Ей първий Асен, властелин необорни,
възрадван, че в свойта дошъл е столица;
до него, суров, Калоян ратоборни,
на меча сложил всепобедна десница.

Пристъпва Иван-Асен цял в лучезарност:
с очи вдъхновени той храма си гледа,
де някога богу въздал благодарност
      за своята сяйна победа.

Зад него са двата му царствени сина –
надежди, родени под звезда нещастна;
до тях въжделената, драга Ирина,
в цариците красни царица най-красна;

Борил, хромий Тихо, Ивайло, юнакът
забрутени; Тертер; с корона зъбчата
върви Светослав, Михаил под байрякът
паднaл; Александър, Шишман, на съдбата

под удара грухнал с държава си клета.
И в техний куп гледат глави на царици,
в порфира и в маргар, и Сара, напета
еврейка, и в расо умрели вдовици –

трагични ил горди глави венценосни,
      на трона що някога грели,
герои ил жертви през дни съдбоносни,
в народната памет смъртта преживели.

И старците божий път тихо им правят
      на сенките царствени, тайни.
И всичките пак се безмълвно изправят –
и расата черни, и рухата сяйни.

И странен е тоз рой от сенки недвижни
помежду колоните мраморни сбрани,
чеда на епохи далечни и ближни,
от волята богова тук призовани

на утрешний храмови празник по-рано
      светата му служба да чуят,
че утре в туй място светo, поругано
      безверници пак ще нахлуят.

И гробний покой е велик и тържествен.
Единът шум янтрин отвън се раздава;
един в града буден е тоз храм божествен,
      облякъл предишна си слава.

IV.

Тогава в олтара свещеник незнаен,
изправя се, служба заслужва. И вси са
корони и шлемове свалят. Глас таен
възнася се тихо, душите разтриса.

И после по-силен гласът заехтява,
тържествена песен лети към небето
във слава на бога всевишняго, в слава
и чест на свети четирийсет... Но ето

свещен парастас се внезапно зачува,
молитва ехти за душите нетленни,
свещеникът громко реди, поменува
царе и царици усопши, блаженни;

реди патриарси, в дни светли ил мрачни
      що тук литургия служили,
боляри, войводи, витязи юначни,
за род и за царство що кости сложили

на бранни полета, за българско племе
той господа моли с разплакани очи
и с жалостни вопли и сенките неми
допират челата до мраморни плочи;

той господа моли със плач за народа
потиснат във робство и спас да му прати
и радост небесна, и скъпа свобода,
да тресне със мълния зли супостати.

И тоз нощен час е велик и тържествен,
мълчат духовете в покоя дълбоки
и бог Саваот във напева божествен
ослушва се мрачен от свода високи.

Най-носле вик чува се: ,,Съ миромъ изидемъ” –
от царските двери. На сенките светли
роякът изпари се, стана невидим.
Светила изгаснаха. Първите петли

запели. Спи Търнов. Тъмнеят скалите
в небето, засяно с елмази безчетни,
тъмнее и храма кат гроб в мрачините –
      той пак догодина ще светне.

Бележки[редактиране]

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.