Балада
I.
В Търново свирни и гайди,
гръм, веселье и хорa:
слънцето не ще да зайде
зад зелената гора –
толкоз красни са момите,
що огрява тоя ден,
толкоз радост е в очите
на народа възхитен.
Вест гръмнaла е голяма,
размирила стар и млад,
радост в хижа, радост в храма
и в болярския палат.
Търново една е къща,
една душа, един клик:
Калоян от бой се връща,
от бой одрински велик.
II.
Шумно спусна се народа
да посреща славен гост,
чест, държава и свобода
що спасил от вража злост;
да посрещне и да зърне
с лаври увенчана рат,
мома либе да прегърне,
майка син, сестрица брат.
Тръбен екот се раздаде,
прах дигна се под чукар...
Ето вихром се зададе
и победоносний цар.
Свети погледът сурови
на чутовний властелин
и пред него във окови
император Балдуин,
франкский император горди,
рицарят прославен в бран,
вожд на кръстоносни орди,
при Босфора цар венчан.
Две войски мегдан делили
в одринския бой голям,
Запад и Възток се сбили,
сбили се два свята там.
Дълго се поле прашило
в Марсовата веселба –
и оръжьето решило
съдбоносната борба.
И от бляскът на престола
цариградски Балдуин
във тъмница влажна, гола
влазя роб сега, един.
III.
Кулата стърчи високо –
каменната кула там, –
де в униние дълбоко
пленникът живее сам.
Дълги дни се нижат бавно –
дългите на плена дни,
чезне Балдуин безславно
между немите стени.
На прозореца изправен,
гледа цели часове
янтриний бяг своенравен
под зелени брегове;
Търново, кое огласят
песни, шумове, живот...
А мечтите го отнасят
на юг, под друг небосвод,
там, де синята Марица
вий се в гордий си покой,
воля, трон и багреница
де изгуби в кървав бой.
И картината бурлива
цял поглъща го сега,
трепет нов сърце му свива
при триумфа на врага.
Чува той ревът ужасни
на куманските стрелци,
виковете на нещастни
покосявани борци;
вижда стройни легиони
в бягство, плячка на страха,
храбри рицари във брони
натъркаляни в праха;
вижда люти Калояна
на фъркатия му кон,
битката от кръв пияна,
в прах забулен небосклон;
и на дивата победа
слуша радостния клик...
И по часове той гледа,
неподвижен, с бледен лик,
неотстъпното виденье
на ужасний оня бой...
А насреща му – зелени
върхове, цветя, покой;
Янтра тихо под скалите
вечната си песен пей...
Нижат се безкрайно дните
в кулата, де роб линей.
IV.
На брега народът иде,
трупа се там всеки ден
Балдуина пак да види
в вечний си потънал блен,
пълен с шумни легиони,
с рев и с яростно клане,
с рицари в железни брони
и със цвилящи коне.
”Графове, барони мои,
вий забравихте ме тук!” –
И над янтрини завои
той се взира сe на юг.
Но веднъж тело в реката
из въздуха полетя,
плисна с грозен шум водата
и прозорец опустя.
Кулата безлюдна, глуха
пак остана като гроб.
Страшни слухове се чуха
зарад царствения роб,
за причината незнайна
на жестоката му смрът –
ту било измяна тайна,
ту лих заговор с врагът,
ту пък опит да побегне
из тъмницата нощес,
ту цел дръзка – да посегне
на царицината чест...
Дълго шушнеше мълвата
за ужасен царев гнев...
Тайната умря в палата
и във янтриний напев...
V.
Ала всякоя година
в същий ден, кога съзре
фърления Балдуина,
пак тълпата се бере
срещу кулата ужасна,
на ужасни тайни гроб,
и в прозореца безгласна
втренчува се с потен лоб.
И там гледа, че застава
император Балдуин,
към юг дълго съзерцава
неподвижен и един.
И тълпата тръпне бледа
пред загробний дух студен,
пак върнал се да погледа
във ужасния си блен,
пълен с шумни легиони,
с рев и яростно клане,
с рицари в железни брони
и с разцвилени коне...
