Велбъжд и Сливница

Велбъжд и Сливница
Автор: Иван Вазов

1906 г.

Автор: Иван Вазов

стихосбирка: „Легенди при Царевец“

Година:

Съдържание:

Доблестно се сражавали неприятелите
с копия, саби и стрели и вълните на
Струма, дето ставала най-силната борба,
се обагрили с кръв.
Иречек

А пленените боляри плачеха над трупа
на Михаила и думаха: „Де е сега твоя
златен трон? Де е славата на твоето
богатство?”
Даниил

Война позорна, война проклета!...
Рано ти наште мирни полета
с гроби насея, с кърви окваси.
Ив. Вазов („Сливница”)

I.

Не почива от походи
ратоборний Михаил,
шумни пълчища сe води
през поля, гори, проходи –
за война се е родил.

Безпокойна кръв клокочи
у забрутения цар:
ту към Босфор втренчил очи,
ту към Бяло море сочи
с меча си, за плен, пожар.

Не почива от походи
ратоборният герой.
Но къде ще пак да ходи?
Що събира пак войводи,
ратници метежен рой?

Що се трупат в Търнов стари
тия племена със шум –
българи, влася, татари?
Цариград ли ще удари,
както Симеон и Крум?

През морята ли ще мине
агарянците да бий,
ил атонските светини
от пиратските дружини
каталански да прикрий?

Не, той Уроша напада,
беловласий сръбски крал.
Много кръв ще рукне млада,
много свят ще да изпада
в битки покосен без жал!

II.

Сбрали се велможи главни
в Михаиловий палат
и на царя вседържавни
пожелават лаври славни
в предстоящий кървав рат.

Патриархът стари само
ням, безмълствува един,
мрачен се ослушва тамо,
заковали се уста му,
не продумува: амин!

– Що мълчиш, владико честни? –
гордият попита цар. –
Пред похода ми чудесни
царя помоли небесни
във светия му олтар

той победа нам велика
да дарува над врага. –
Ала старецът извика:
– Бог ушите си затика
пред словата ти сега!

Михаиле, де отиваш?
Тез войски – де водиш тях?
Християни да убиваш?
Кръв на братя да проливаш?
Спри, царю, не струвай грях.

Нечестиви предприятья
бог наказва, мрази тук.
Вместо смърт на наши братя
разгърни им ти обятья:
ваший общи враг е друг.

Спри, царю, война безславна,
брат на брата си стани,
божата е воля явна
и заканата си гнявна
със прегръдка замени!

Строго царят се намръщи.
– Старче, дивний Симеон
ако тия думи същи
би слушaл, седял би в къщи
ил на твоя, старче, трон.

Аз наследих му завета:
искам славний скиптър мой
да владей до три морета.
На мен бранните полета,
теб килийният покой.

И след тия горди речи
вироглавий господар
яхна коня и повлече
ратната си сган далече,
за война, за плян, пожар.

Шумно движи се войската
и пред нея буйни вожд
там, де влачи ги съдбата,
в страшний вихър на борбата,
де ги чака гробна нощ.

Скоро ревнуват тръбите;
коне цвилят; като дъжд
сипят се, валят стрелите...
Шум, звек, вопли страховити:
бой настана при Велбъжд!

III.

Пет столетья и полвина
минаха от оня сеч,
в който Михаил загина –
из нишавската долина
крал Милан с обнажен меч

пълчища метежни води
къмто български предел.
Екнат планински проходи,
вей се над войски, войводи
крал Душановий орел.

Във една клисура дива
сляп гусларин белобрад,
сянка стогодишна жива,
пред сганта се спря шумлива
и извика: – Стой! Назад!

Крал Милане, де отиваш?
Тез войски – де водиш тях?
Християни да затриваш?
Кръв на братя да проливаш?
Кралю мой, не струвай грях!

Нечестиви предприятья
бог наказва, мрази тук.
Вместо смърт за наши братя
разгърни им ти обятья:
ваший общи враг е друг.

Друг врагът е, повърни се,
врагът български и твой:
жално Косово, я взри се,
грозна го съдба ориса,
чака отмъстител свой.

Спри я таз война безславна,
брат на брата си стани,
божата е воля явна,
и заканата си гнявна
със съюз я замени!

Кралский взор от гняв засвети:
– Старче, ако бях кат теб,
с тая гусла във ръцете,
бих послушал тез съвети –
но не съм ни глух, ни слеп.

Аз съм кралят на Сърбuя,
за мен няма чужд и свой,
в зид главата си не бия,
там, де лесно ще надвия,
там ще лъска меча мой!

И на изток кат посочи:
– Виж, границата пред нас
незапазена се точи...
Но ти, старче, нямаш очи,
махни се да мина аз!

И след тия горди речи
вироглавий господар
бодна коня и повлече
ратната си сган далече,
за война, за плян, пожар.

Скоро гръмват планините
от топовен рев; смъртта
жъне в гъстий дим борците,
шум, плач, вопли страховити:
бой при Сливница наста!

IV.

Сред полето умълчано,
след тридневний страшен бой,
с мъртви трупове настлано,
от юнашка кръв пияно,
древен е застал герой

в броня, с злат шлем на главата –
Михаиловия дух!
И пред тая кръв пролята
той викна към небесата
сред утихналий въздух:

– Боже, пак кръв братска ляна!
Пак омрази люти, зли
фърлят траур въз Балкана!
Мойта предвековна рана
пак ужасно ме боли.

Старото безумство още
в родни братя свирепей,
сили снажни маломощи.
Господи, кога ли дo ще
край на свади – да изгрей

за любов денят свещени
въз славянските земи?
О вий, жертви повалени
по велбъждските полени,
по тез сливнишки хълми,

вий, юнаци млади, клети,
пратени на ранна смрът,
сили от труда отнети
и на майки от ръцете
грабнати – за кървав път;

вие, братя върху братя
фърлени за зверски сеч,
с трепетни от гняв обятья,
паднали в уста с проклятья
и в ръка със кървав меч,

нека бъдете вий сетни
жертви на раздорний бяс,
извор на беди безчетни,
и из гроба ви да светне
слънце на любов за нас!...

Бележки

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.