Под игото/Част първа/XIX. Отзиви

XVIII. В Ганковото кафене

Под игото Част първа, XIX. Отзиви Автор: Иван Вазов

XX. Безпокойства

XIX. Отзиви

Тишината пак се въдвори. Стефчовото присъствие стесняваше гостите. Той седна, здрависа неколцина и хвана да слуша с тържествующ вид. Той мислеше, че прекъснатият разговор се касаеше до сатирите против Огнянова и Соколова, които бяха пръснати в множество тая нощ. Но никой не отвори дума за тях, било че не знаеха, било че ги презряха. Бай Мичо си излезе сърдит. Подир него неколцина още оставиха кафенето. В това време влязоха нови двама. Те бяха Огнянов и Соколов. Току-що седнаха, Хаджи Смион се обърна към първия:

— Графе, няма ли да дадеш по Коледа пак някоя комедия?

— Геновева не беше комедия, а трагедия — забеляза господин Фратю; — комедия се нарича, когато е смешно представлението, а трагедия — когато има трагически сцени и жалост. Онова, дето играхме, беше трагедия, моята роля беше трагическа роля. — обясни многознайно господин Фратю.

— Зная, зная, аз колко такива съм ги виждал в Букурещ! Ех, ама как хубаво направи лудият! Да ти не са уроки, Фратю. Аз рекох: същи луд много ти помогна косата — похвали го Хаджи Смион.

Иванчо Йотата, който току-що влезе, взе участие в разговора.

— Кое, за театрото ли? — обади се той. — Аз виждах по-оная година театро и в К., когато играха, какво беше? Не помня, хъ, „Иван Хайдутинът“.

— „Иванку убиецът“ — поправи го господин Фратю.

— Така. Убиецът, ама нашето по-великодушно излезе. Наша Лала цяла нощ е бълнувала. Викаше „Голосе! Голосе!“ крамолически и трепереше от страх велик.

Господин Фратю погледна големливо, погъделичкан от тая похвала.

— Да, да, и аз затова казвам на графа да ни даде пак комедия. Вярвай бога, ще направи много добре. Само песента да е друга — каза Хаджи Смион, като хвана да, тършува из всичките си джебове, понеже направи едно косвено порицание.

— „Геновева“ не е комедия, а трагедия — забележи пак строго господин Фратю.

— Да, да, трагедия, с една реч — театър.

— Ба, комедия беше, тя произвеждаше смях — отзова се из къта си Стефчов и се усмихна ехидно.

Огнянов прекъсна думата си със Соколова и каза:

— Страх ме е, бай Хаджи, че може пак де ме засрамят.

Стефчов не вдигна очи от вестника, който бе взел.

— Кой ще те засрами тебе, никой не може да те засрами! — избърбора дядо Нистор. — Ти пак да ни повториш Геновева, децата за нея все приказват. Тогава наша Пенка беше трескава, та не дойде. Сега като рекла: „Тате, искам Геновева — Геновева искам.“

— Добро, дядо Нисторе, ама аз треперя от свирка — продума Огнянов, като устрели с поглед Стефчова.

— Особено когато е взета от гюбрето — допълни язвително Соколов.

Стефчов се изчерви от задушен гняв, но продължи да гледа във вестника. Той се чувствуваше неловко под пронизителния поглед на Огнянова, комуто беше вземал страха. И действително, очите на Огнянова сега пламтяха страшно.

— И аз на твоята дума отгоре, дядо Нисторе — обади се Чоно Дойчинов: — искам Геновевица. Само Голоса Кириак да го вземе, че му е подадено; Фратю е фарфара, но божи човек: нафиле го псуваха хората.

От тоя простодушен и пълен с отрова комплимент Стефчов се изчерви до ушите. В същото време похвалата докачи господин Фратя. Огнянов и Соколов неволно се усмихнаха. Това направи и Хаджи Смион, без да знае защо. Стефчов дигна очи и погледна раздражено на Огнянова и Соколова. Той каза хладнокръвно уж, но гласът му трепереше от яд:

— Да, аз се надявам, че бай Огнянов, от _Лозенград_, ще ни даде скоро и една трагедия. Може да бъде уверен, че никой няма да се смее — най-малко той.

Стефчов натърти на думата Лозенград (отдето Огнянов беше явил, че е родом). Огнянов забележи това и лицето му се поизмени. Но той отговори твърдо:

— Щом има такива изкусни машинисти зад пердето, искам да кажа, шпиони, като Стефчова, не е чудно да стане и трагедия.

И той го погледна презрително. Сега Соколов подръпна другаря си за ръкава:

— Остави го, да не развонява повече — пошъпна той.

— Аз не мога да търпя подлеците! — избъбра високо Огнянов, доста високо, за да го чуе Стефчов.

В това време Бойчо съпикаса Мунча, че стои при вратата на кафенето, която беше отворена. Той забележи, че Мунчо беше вперил в него очи, като клатеше глава и му се усмихваше приятелски. Изражението на идиота беше тъй добро, тъй кротко, тъй щастливо! Бойчо и друг път бе забележил, че Мунчо го гледаше така внимателно и любовно, но не можеше да отгадае причината на тая привързаност. Когато им се срещнаха погледите, Мунчовата физиономия се озари от една още по-блажена усмивка, очите му блеснаха от непонятен и безсмислен възторг. Той надникна по-навътре, все вторачен в Огнянова, и като се хилеше с всичките мишци на лицето си, извика протегнато:

— Русианн!…

И като тури пръста на гърлото, хвана да го тегли назад-напред, за да изобрази клане. Всички присъствуващи го гледаха смаяни. Смаян стоеше и Огнянов. Сега не беше пръв път, дето Мунчо му правеше такива знакове.

— Графе, какво ти каза Мунчо? — попитаха го неколцина.

— Не зная — отговори Огнянов усмихнат; — обича ме много.

Мунчо, види се, разбра недоумението им и за да им обясни по-добре защо е възхитен от Огнянова, изгледа всичките тържествено тъпо, показа с пръст Огнянова и извика още по-високо:

— Русианн!…

И като махна с ръка на север, той още по-енергически хвана да си коли гърлото с показателния пръст. Това повторение неволно смути Огнянова. Хрумна му на ум, че Мунчо, по някаква фаталност, трябва да е видял или помирисал приключението в дядовата Стоянова воденица. Той с трепет погледна Стефчова, но се успокои, като забележи, че Стефчов бе се обърнал и си шепнеше с едного, без да обръща внимание на Мунча. В същия миг Стефчов стана, отстрани Мунча от вратата и излезе, като хвърли на Огнянова злобен и мъстителен поглед. Стефчов кипеше от злоба. Той бе понесъл толкова удари на самолюбието си от Огнянова и не беше имал ни един случай още да си отмъсти. Той искаше да отмъсти, но прикрито, защото явната борба с Бойча го плашеше. Бунтовната песен в театрото му даде едно оръжие против него, но както видяхме, и в тоя случай косата му удари о камък. Беят не допусна, че Огнянов е запял бунтовна песен пред него, и не повярва на Стефчова. Той не намери за благоразумно да настоява в тоя случай; в замяна на това той откри друго нещо: преди три дни в К. той случайно узна от един лозенградчанин, че в града нямало никакъв Бойчо, ни Огняновци. Това беше един проблясък за Стефчова, който трябваше да го поведе към нови открития. Навярно, зад Бойча Огнянов се скриваше друго лице, и не току-тъй, без причина. Той се водеше с доктора Соколова, познат от време като размирен дух. Навярно, тия двама хора нещо ги съединяваше, но какво именно? Разумява се, нечиста работа. От едно съображение на друго, Стефчов инстинктивно почувствува, че Огнянов не е чужд на тайнственото приключение в Петканчовата улица, което и сега остаяше за него една мистификация. И именно по него време и Огнянов се яви в града и се започна по-силно мърдане на духовете, на което той остана чужд. Кириак се реши да проникне в мрачината на това дело и се залови за тая работа с всичкото упорство и страстност, които е способна да предаде омразата на една зла и завистлива душа. Нови зловещи обстоятелства дойдоха Стефчову на помощ в подземната му борба с Огнянова.