Под игото/Част първа/XVIII. В Ганковото кафене

XVII. Представлението

Под игото Част първа, XVIII. В Ганковото кафене Автор: Иван Вазов

XIX. Отзиви

XVIII. В Ганковото кафене

Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името „граф“, както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана „Голос“. Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза:

— А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога?

Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката. Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката и непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол.

— Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил — каза му чорбаджи Мичо ядосан.

Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред. Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:

— Пак са яли бой нашите!

— Как? — извикаха радостно учудени няколко гласа.

— Любобратич и Божо Петрович изтрепали няколко хиляди турци — каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.

— Браво, да са живи! — изкрещяха няколко гласа.

— И Подгорица взета — продължи бай Мичо.

Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена.

— Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!

— Истина??!

— И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.

— Взеха го дяволите!

— А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: „Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там.“ Спукана, спукана е.

Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.

— До колко души са избити? — попита Никодим.

— Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега.

— То добро, ако е вярно.

— Аз ти казвам, че е вярно.

— Отде научи това? — попита чорбаджи Марко.

— От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал „Клио“, триестки вестник.

— Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа. Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са?

— Шъпа народ — каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си.

— И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? — Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях — отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак.

Чорбаджи Мичо отговори загорещен:

— Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина.

— Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи — каза господин Фратю важно.

Чорбаджи Мичо се навъси.

— Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: „всичко добро в Туркия, всичко цъфти в Туркия“. Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи.

— Фратю, така, така, не е казал — потвърди Хаджи Смион.

— Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци — обади се Иванчо Дудото, кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката.

— Тука за други пожар се приказва, Иванчо — забележи Павлаки сериозен.

— Истинският пожар ще пламне, когато пламне България — забележи господин Фратю.

— Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? — отговори намусено чорбаджи Димо.

— Ти, Фратю, казваш тъй — отзова се Данчо фурнаджият, — защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: дръжте! — а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората.

— Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви.

— А бе то ако пламне, нека пламне по-скоро. Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба, не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е? Боклук.

— Вие не берете грижа, това не ще иде за много — каза бай Мичо, — писано е, че Туркия ще падне скоро.

— Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! — каза един.

— И ако го не бутнем, ахмаци сме! — каза поп Димчо разпалено.

— Така е, така е — обади се поп Ставри, — замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече „ах“ и „ох“, ами все пушки и саби звънтят: „таламбази като бият, сърцето ми играе“; „станете с турци да се бием“ и други бесотии нови. А младежите, подири ги — все в манастирската ливада; баубум, баубум, цял ден с пушките — челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. „Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?“ „Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото.“ Аз, между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани!

Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора. Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха:

Ах, майко, майко, жалостив! Не плачи, майко, не жали, че станах ази хайдутин, хайдутин, майко, бунтовник.

Или пък почтени майки на многобройна челяд, че гласяха разпалено:

Кураж, дружина, вярна сговорна, ний не сме веке рая покорна!

Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след нещастното старозагорско движение, през септемврия, турското население се сепна и яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на братята им. Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяха и деляха със заптиетата плячките. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини. Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него.

— Аз се чудя и не на ума на ветрогонците, дето отиват да се бият с манастирския яр и бълнуват дивотии; но не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям да бръмчи тоз бръмбар в главите. Играем си с огъня! Как, петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят — стропаля ли се от няколко хлапаци с чекмаклии пушки? Вчера срещнах и наш Василя, че повлякъл шишането ми към манастира — и той ще да стропаля Турция! Аз го карам да заколи пиле, а той отива да моли някого от пътя, та да отреже врата: страх го е да види капка кръв. Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие! Ние сме тука в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст! Няма да остане камък на камък тука.

Ганко кафеджият се обади:

— Право има бай Марко. Въстанието е цяла пропаст за нас. — И той погледна потона, дето стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир.

Марковият укор поразсърди Мича.

— Марко — каза той, — ти мъдро приказваш, но от нас има по-мъдри хора, които са предвидели, че всичко това ще се сбъдне. Турция, как-как, трябва да падне.

— Аз не вярвам на вашите пророци — каза Марко, като подразбираше с това Мартин Задека, в когото религиозно вярваше бай Мичо. — Не твоят Задек да ми го каже, ами цар Соломон да дойде тука, пак няма да му вярвам, че можем направи нещо. Детински работи не ща.

— Ама виж, Марко, ако е речено от бога? — забележи поп Ставри.

— От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.

— Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм — каза Павлаки.

— Дядо Иван, дядо Иван! — избъбраха мнозина. По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подзе живо:

— А бе, та това на мене ли ще казвате? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза, чак до „Света София“! Без негово питане бива ли? Нима и Любобратич щеше да ги трепе по хиляди тия кучета, ако да се не облягаше на силен гръб? Но думата ми е, че на турското царство са прочетени дните, както на един охтикалия. Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си. Слушайте пак, който не вярва: „Константинополь, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет, окончажем сих бедствый, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!“ И на друго място пак е казано: „Мечета ваши разорени, а идоли ваши и алкоран вовсе изтреблени будут! Мохамед! Ти, восточний антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепель обращеным будут.“

В разпалението си бай Мичо беше се изправил и сечеше въздуха с ръка.

— Но това кога ще се изпълни? — попита поп Ставри.

— Казвам ви скоро, часът е ударил!

В същия миг вратата се отвори и влезе Николай Недкович; той държеше в ръка вестник „Век“, току-що приет.

— Новият ли е, Николчо? — извикаха няколко души. — Чети, чети!

— Дай да видим много ли зелки са паднали от ножа на Любобратича — казаха други нетърпеливо.

— Аз ви казвам с хиляди бе. Седни тук, Николчо! — И бай Мичо му стори място до себе си, Николай Недкович разгърна вестника.

— За Херцеговското въстание чети най-напред — заповеда бай Мичо.

Недкович зачете сред тържествена тишина. Всички напрегнаха уши, но приятната новина за победата, явена от „Клио“, не се потвърдяваше. Напротив, известията от бойното поле бяха лоши: не само Подгорица не беше взета, но и последнята чета на Любобратича беше разбита в пух и прах и той сам беше забягнал в Австрия. Носовете на всички увиснаха. Голямо разочарование и скръб се прочете по всичките лица. Сам Недкович биде разстроен и гласът му пресипна и отслабна. Мичо Бейзадето, облян от внезапен пот, побледнял и разтреперан от яд, извика:

— Лъжи, лъжи и лъжи! Те на кирливия ми фес да разправят бабини деветини! Любобратич ги е бил, та ги е поразил! Вие не вярвайте ни една дума от тоя вестник!

— Но, бай Мичо — забележи Недкович, — тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина.

— Лъжи, лъжи — турски лъжи, ковани в Цариград! Ти „Клио“ намери да четеш.

— И аз не вярвам — каза Хаджи Смион; — вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше — все лъжа.

— Уйдурмасиони.

— А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто _зелени_, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш.

Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. По-нататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от „Клио“. Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:

— Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай — Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем.

— Шийка! — извика Мичо разярен. — Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо.

Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция.