Под игото/Част първа/XX. Безпокойства

Под игото Част първа, XX. Безпокойства
Автор: Иван Вазов

XX. Безпокойства[редактиране]

Бурни облаци се явиха прочее над Огняновата глава. Но той почти нищо не подозираше. Шестмесечното му безбедно стояне в Бяла черква беше усилило самоувереността му до безгрижност. Силно погълнат от залисии съвсем от друго естество, нему малко време му остаяше да мисли за тая дреболия — личната безопасност. От всички чувства страхът беше най-малко развит у него. Притурете при това и чувствата му към Рада — светлоцветната призма, през която гледаше света. Впрочем, той сега не беше съвсем спокоен, защото, като излязоха из кафенето, той каза на доктора:

— А как мислиш? В Стефчовото заплашване има ли нещо сериозно?

— Стефчов има зъб на тебе и да можеше да ти стори зло, какъвто е мазник, той щеше да го направи досега. Той не би се задоволил с интриги.

— А този Мунчо, какво значат тия негови комедии? Мене хвана да ме издува.

Докторът се изсмя.

— Не ставай дете!

— Да, това не заслужава внимание, но Стефчов — Стефчов да не би да знае нещо?

— Какво може да знае той? Навярно Хаджи Ровоама му е пуснала пак някоя муха за нас. Ти знаеш, че тая бъбрица без глупави измислици не може да мине един час.

— Не, тя е опасна вещица и тя може да подуши онова, което друг трябва да види или чуе. Тя е и менторът на Стефчова, както тиранът на Рада.

— Тя беше пуснала — помниш? — за тебе, че си шпионин. Аз ти казвам, че само брътви.

— Но тя беше казала за тебе друго — вярно. Впрочем, ней й по` идат отръки женските сплетни. Да, ти знаеш ли? Стефчов ще се годява утре.

На доктора се поизмени лицето.

— За Лалка?

— За нея.

— Отде знаеш?

— Рада се научила… Хаджи Ровоама е предумницата, естествено. Годежници са: Хаджи Смион, тоя вездесъщи хамелеон, и Алафрангата.

Докторът не можа да скрие вълнението си. Той ускори стъпките си. Огнянов го погледна зачуден.

— Ти ми не беше казал, докторе, че сърцето ти не било свободно.

— Аз обичам Лала — отговори мрачно Соколов.

— Тя знае?

— И тя ме обича, или по-добре, по й се нравя от Стефчова. Да има у нея по-дълбоко чувство, не вярвам. — И неволно червенина излезе по лицето на доктора.

— Е, за твое щастие или нещастие, то е по-дълбоко, отколкото мислиш, байно, аз знам това добре — каза Огнянов, като гледаше съчувствено приятеля си.

— Отде знаеш? — попита докторът зачервен.

— От Рада; ти знаеш, че те са приятелки. Лалка й изказва душата си. Ти нито знаеш колко сълзи е проляла, когато те откараха за К., и каква радост е била, когато са те освободили. Рада всичко това е видяла.

— Невинно дете е — каза докторът глухо, — ще го убият, ако я дадат на тогова.

— Защо я не поиска досега? — попита Огнянов със съчувствие.

Докторът го погледна учудено.

— Та ти нема не знаеш, че баща й не иска да ме види?

— Открадни я тогава!

— Сега? Когато готвим въстание? То може да избухне подир две години, а може и утре, кой знае? В такива мътни времена нито искам да мисля за женене… и после, грехота ще бъде да увлека това момиче в нещастие.

— Това е право — издума замислено Огнянов; — същата мисъл спира и мене да се венчея за Рада; с това бих я отървал, тая прелестна сирота, от толкоз люти огорчения и бих я направил щастлива… тя заслужава да е щастлива… Прелестно сърце, брате мой. Но тя се убива сега, тя си е свързала съдбата с мене. Бедната!

Облаци минаха по Огняновото чело. Докторът не си даваше добре сметка за чувството, което изпитваше към Лалка. Той невярно каза, че в тия мътни времена не се решава да я взема. Истинската любов не знае премеждия и прегради. Той усещаше наистина нещо като любов към Юрдановата щерка, но това чувство беше още твърде слабо, то не беше страст, а симпатия случайна и без дълбок корен. Темпераментът му и разсеяният му весел живот го правеха неспособен за силна привързаност към един предмет само. Сърцето му се делеше и между бейовицата, ако слушаме мълвата, и Клеопатра, и Лалка, и революцията, и кой знае още какво. Но сега подир съобщението на Огнянова за Лалкината привързаност, което сладко и дълбоко погъделичка неговото самолюбие, и за нещастието, което застрашаваше Лалка, сърцето му се сви от ненадейна скръб и мъка. Стори му се, че той е бил всякога влюбен в Лалка и че не би могъл да живее без нея. Може би в него се пробуди егоизмът, дълбоко вроден в човешката натура; може би искрена пламенна страст заговори в него; но той страшно биде смазан от мисълта, че Лалка завинаги ще бъде изгубена за него. Как да се отложи тая годявка? Как да се унищожи тоя съперник? Как да се спаси Лалка? Тия вътрешни въпроси се изобразиха твърде ясно по посърналото и мрачно сега лице на Соколова. Огнянов го разбра. Мъката на доктора и съдбата на Лалка извикаха силно участие в него.

— Аз тоя краста ще ида да го викам на дуел! Трябва да го убия! Инак той ще убива други! — пламна Огнянов внезапно.

Двамата приятели повървяха мрачно. Огнянов се спря с решителен вид.

— Искаш ли да ида да му кажа да си наляга парцалите и да му ударя плесница всред кафенето?

— Той ще я преглътне, както и другите. Той е човек безочлив. Па това няма да помогне.

— Ще го опозоря поне.

— Пред Юрдана Диамандиев плесница не опозорява.

— Пред момичето, то ще чуе!

— Лалка я не питат, пък тя благоговее пред волята на баща си — отговори докторът меланхолически и подаде ръката си.

— Отиваш си? Е, довечера ще идем у поп Ставря?

— Не ми се ще, иди сам.

— Не, трябва да идем. Дадохме дума. Поп Ставри е неодялана глава, но честно сърце. Па и там можем да намислим нещо.

— Добре, ще те чакам у дома тогава.

И приятелите се разделиха. Огнянов отиде в училището. В учителската стая намери само Мердевенджиева, дълбоко зачетен в една турска книга. Огнянов го не поздрави. Той усещаше, още отначало, някакво противно чувство при вида на тоя момък, под една ръка с псалтикията, под друга с „иншата“, два атестата съмнителни за развитието на мозъка. Писмото му до Рада пък превърна това неразположение в отвращение към псалта, което порасте при виждането неговото лакействуване пред Стефчова. Огнянов се разхождаше живо из стаята, като пухаше големи облаци дим от цигарето си, занят от разговора си с доктора, без да обръща внимание на апатичното и заспало лице на псалта, наведено над книгата. Внезапно зърна на масата новия брой от в. „Дунав“, едничкия лист, който се приемаше в града, от Мердевенджиева, за турските му стълпове. Той хвърли разсеян поглед на българските и когато щеше да го захвърли, вниманието му се спря на едно заглавие с едри букви. Той прочете, попарен, следующето: „__Избягване на заточеник из Диарбекирската крепост:__ Иван Краличът, от Видин, Дунавска област, на 28 години, висок ръст, черни очи, къдрава коса, мургав цвят на лицето, за участие в смутовете на 1868 г. осъден на вечно заточение в Диарбекирската твърдина и избягнал от нея през марта, настоящата година, влязъл пак в държавата на Негово Императорско Величество, дири се от властите, на които са дадени нужните указания за това. Верните царски поданици се задължават прочее, под страх на строго наказание за преслушание, да обаждат или предават казания избягнал престъпник, щом го познаят, на законната власт, за да възприеме достойното си наказание, според справедливите императорски закони.“ При всичката сила на волята си Огнянов не можа да се удържи спокоен при тоя чужди човек: лицето му се измени, устните му пребледняха. Изненадата беше много неочаквана. Той хвърли бърз поглед към Мердевенджиева. Псалтът, все в прежното неподвижно положение, стоеше над книгата. Вероятно, той нищо не забележи от вълненията на Огнянова, а надали е обърнал внимание и на членчето, само по себе си безинтересно. При тия успокоителни предположения Огнянову се възвърна малко хладнокръвието. Първата му мисъл беше да унищожи тоя опасен протогер. Той пресили отвращението си против псалта и се унизи да заговори с него.

— Бай Мердевенджиев — каза той спокойно, — чели ли сте вестника? Остави ми го, да го прегледам у себе си. Хрониката му е много любопитна.

— Не съм, но вземете го — отговори псалтът лениво и продължи пак четмото си.

Огнянов излезе със зловещия „Дунав“, единственият брой, който се приемаше в Бяла черква.