(Посвещавам на г-да Ш-ци в София)
О! Дайте ми горите височайши!
Лорд Байрон
Сбогом, прощавай, Витоше моя,
песен подирня теб песнопоя;
сбогом ти казвам, че е настала
зарад нас двама тежка раздяла.
Ние се, горо, с тебе сближихме,
тайни си мъки ний поверихме:
аз ти ги казвах с пламенна дума,
ти ги мълвеше с твоята шума!
Ази ще ида в родни полени,
тамо, де цъфнат ружи засмени,
дето се Стара планина вдига
и със глава си облаци стига.
Как ми е мила, как е тя славна!
Как се изправя дива и гнявна!
Бий ми сърцето пак да я видъ,
сбогом, прощавай! Тамо ще идъ!
Тя е душа ми сявга пленила,
с спомени сладки, с възторг кърмила,
аз ща и носа в нейни дъбрави
поклон от тебе и много здравье.
Аз ща и кажа с думи жаловни
твоите мисли, грижи отровни,
нека ги чуе, нека ги знае,
чужда не е ти, твоя сестра е.
Радости нямаш, нито веселья!…
Нека скръбта ти поне споделя,
колчем и ветрец листи полюшни,
тя ще въздиша, тя ще я шушни!
Тя е кат тебе веч побеляла,
страшни прилуки е преживяла,
може би скърби що са да знае
и като тебе скритом ридае!
Тъй, ако нужда друг път добиеш
твоята жалост ней да откриеш,
орли из твойте викай пустии
и по них, горо, глас изпрати и.
Нека над нея жално се вият,
криле широки гневно да бият,
тя, кат ги види, ще се досети,
че те и носат вести проклети!
Тя ще тогава да потрепери,
ще се навъси и начумери,
буря ужасна там ще подкачи
и ведно с тебе тя ще заплачи.
Тъй ще олекнат ядове скришни,
като с нас плачат нашите ближни,
тъй се пренасят тежки теглила,
сбогом, прощавай, Витоше мила!
