Под игото/Част първа/XXXII. Бог високо, цар далеко

XXXI. Тлъка в Алтъново

Под игото Част първа, XXXII. Бог високо, цар далеко Автор: Иван Вазов

XXXIII. Победителите угощават победените

XXXII. Бог високо, цар далеко

Цанко се затече при Огнянова, в тъмния килер.

- Е, Бойчо, хареса ли ти се нашата тлъка?

- Чудно, превъзходно, бай Цанко!

- Ами записува ли песните?

- Какво ще ти записвам?... Та и свещ няма тука, нали видиш?

Дойде и булка Цанковица, със свещ в ръка.

- На вратнята се тропа - каза тя.

- То ще да е от Стайкини, може да си искат от нас момичето сега... Хайде де, това да ни е кахърът.

Но влезе Донка и каза, че заптиета тропат; води ги дядо Дейко, кметът.

Бесът да ги вземе, тях и дяда ти Дейка! Де да ги туря тия свини?... То не е за тебе - успокои той Огнянова, - но поскрий се... Булка, покаже на даскала де.

И Цанко излезе. Подир малко той въведе две заптиета, увити в ямурлуци и цели засипани със сняг. Те фучаха.

- Защо ни държа цял час на пътя, керата? - избъбра едноокото заптие, като си изтърсяше силно ямурлука.

- Измръзнахме, додето тебе дойде кеф да отвориш! - кряскаше другото заптие, грапаво и ниско.

Цанко бъблеше някакво извинение.

- Какво бъблиш? Заколи пиле и тури яйца в масло.

Цанко иска да каже нещо. Едноокото заптие кресна:

- Не дрънкай, гявур, ами по-скоро кажи на булката да сготви вечеря... Или мислиш да ни гощаваш с твоята гявур-ошав чорбасъ и орехови черупки? - казваше то, като хвърляше презрителен поглед на необраната още вечеря.

Цанко тръгна попарен към вратата, за да изпълни повелението. Ниското заптие му извика:

- Чакай, къде отпрати девойките?

- Те си отидоха дома, че късно беше - отговори Цанко, който съвсем изтрезня.

- Иди ги доведи пак, да дойдат да си довечерят... и нас да почерпят по чаша ракия... Защо ги изпъди? Цанко гледаше уплашен. Де твоето момиче?

- Легна си вече, аго!

Изкарай него, то да ни послужи - каза едноокият, като сушеше на огъня мокрите си навуща, които изпущаха облак пара и тежка воня.

- Недейте да плашите детето ми, аго - каза умолително Цанко.

Влезе кметът и сe изправи смирено.

- Бре, ханзър! И ти ни развежда по двайсет порти да хлопаме като просяци! Тука насила ни доведе! Какво криете вашите...?

Той назова девойките с едно ругателно име. Българите преглъщаха. Те бяха навикнали на това.

Епохата на робството беше изработила унизителната за човечеството поговорка: "Преклонена глава сабя не сече." Цанко молеше бога само да не закачат дъщеря му.

- Чорбаджи - попита едноокото заптие, - вие готвите ли се за бунт?

Цанко отказа смело.

- Каква е тази кама тука? - каза ниският, като дигна камата на Петра Овчарят, който я беше забравил на чергата.

- А, чорбаджи, та вие се не готвите за бунт, а? - попита с ехидна усмивка едноокият.

- Не, аго, ние сме мирни поданици на царя - отговори Цанко, като се мъчеше да бъде спокоен; - а тая кама я забравил някой от гостите.

- Чия е?

- Не познавам, аго.

Заптиетата се взираха в някакви жълти драскулки на ножа. Между тях разпознаха слова.

- Тука какви са тия слова? - попитаха Цанка.

Той надникна над камата: до тъпия й край бяха изработени с жълт тел шарки и думите "свобода или смърт"; а от другата страна името на стoпана й.

- Това е лози - излъга Цанко.

Едноокото заптие го перна с калния си цървул по лицето.

- Гявур, като ме гледаш с едно око, да не ме мислиш сляп?

Цанковият отговор повдигна съмнение у тях.

- Мухтар, ела тук!

Мухтарят влазяше с една тава баница, за да я опече у Цанкови. Той се разтрепера, като видя голата кама в ръцете на заптието.

- Прочети тук!

Мухтарят прочете и се изправи смутен.

- Не мога харно да разбера, аго.

Ниският грабна камшика си и го плющна. Бичът изпляска и се уви два пъти около врата на мухтаря. От бузата му потече струйка кръв.

- Калп миллет!

Мухтарят безмълвно си отриваше кръвта.

- Прочети или в гърлото ти ще бръкна с ножа! - викна заптието.

Зашеметеният мухтар видя, че нямаше спасение: трябваше да се покори.

- Петър Овчаров - прочете той с нарочно запиване.

- Познаваш ли го?

- Нашенец е.

- Чобан Петре ли го викат? - попита едноокият; види се, че отбираше нещо български.

- Така, аго. - И мухтарят му подаде ножа, като благодареше света Троица, че прескокна страшните думи. Но той прибърза.

- Виж и от тая страна - каза заптието.

Мухтарят надникна пак над камата твърде уплашен и се колебаеше. В същия миг с дясното око видя,

че ниският готвеше бича да го плесне.

- Свобода или смърт пише, аго. Едноокият подскокна.

- Исвобода, а? - ухили се той зловещо. - Кой прави тия ками? Чобан Петре дека е?

- Че дека ще е, аго? У тях си.

- Иди го повикай...

Мухтарят тръгна.

- Чакай и аз ще дойда с тебе, будала!

И ниският си наметна ямурлука и излезе с него.

- Добре, Юсуф ага, че чобан е от косъма на хайдутин.

В това време Цанко мина при жена си, която готвеше с проклетии:

- Да ги убие господ! Да ги скъса в червата! Зъмина кост да ги задави, та да пукнат, отрова да ги отрови! Да им готвя месо пред Коледа!... Отде се намери тая пуста поганщина сега, та ни развали и изпоплаши!...

- Донке, иди, татовата, у чича си тая нощ, мини през плета - каза Цанко на дъщеря си, която се показа пребледняла на вратата.

- Отде ги доведе пък и Дейко? Оная неделя пак ни довлякоха двама - бъбреше булката.

- Та що да стори челякът? - каза Цанко. - Водил ги де не - тук искали да дойдат: чули песните... Той изял и пет-шест гърбача.

Цанко отиде пак при едноокото заптие.

- Чорбаджи, де се дяна? Дай тука ракия и малко туршия.

- Няма го чобана - изговори сърдито ниският, който се завърна с мухтаря.

- Ние трябва да обърнем селото наопаки, но да хванем тоя комита - каза едноокият, като пиеше.

- Мигар на баща му да дадем зор пък? - попита ниско другият и после пришъпна нещо. Едноокият клюмна одобрително.

- Кехая, върви викай дъртия, да го питаме нещо още, вземи и това - каза ниският и му подаде стъкло за ракия.

- За ракия - затворено е сега, аго.

Вместо отговор едноокият му залепи цървула си по лицето. Природно малко по-благ, той се озверяваше, когато пиеше или искаше да пие.

След четвърт час дядо Стойко се появи. Той беше човек петдесетгодишен, но с будно и енергично лице, по което се четеше воля и упоритост.

- Стойко, обади де е син ти - ти знаеш де си го скрил - за да не пати твоята глава.

Като каза това, едноокият навири жадно стъклото с ракията. Окото му светеше и пущаше искри. После подаде на другаря си.

- Не знам де е, аго - отговори старецът.

- Знаеш ти, гяур, знаеш! - избъбра злобно заптието.

Старецът пак отказваше.

- Ще го кажеш!

- Кътниците ще ти извадим; па утре ще те влачим пеша с нас - изфуча ниският.

- Каквото щете ме сторете, от една душа повече нямам - отговори твърдо старецът.

- Иди оттатък, та си помисли малко, после ще се разкайваш. - заповяда му едноокият с притворна кротост. Целта му беше да изтеглят от дяда Стойка откуп, което щеше да му предложи мухтарят. Това беше същински грабеж, но те искаха да му дадат вид на доброволен подарък. Тоя начин е свойствен на такъв вид разбойничества.

Но дядо Стойко не мърдаше.

Те се изгледаха удивлени от такава дързост и хвърлиха едновременно зверски поглед на стареца.

- Ти чу ли, старче? - кресна едноокият.

- Аз няма какво да мисля, пуснете ме да си ида - отговори мрачно той.

Заптиетата побесняха.

- Мухтар, подвали тоя дъртел! - И едноокият грабна гърбача.

Мухтарят и Цанко молеха да помилва стареца.

Като отговор, той го ритна. Старецът грухна на земята.

И жестоки удари се засипаха по тялото му. Дядо Стойко до едно време вика, пъшка, па занемя; обилен пот обля челото на мъчителя: той беше уморен от работа.

Извлякоха пребития старец, за да го свестяват.

- Кога дойде в себе си, пак ми кажете, аз ще го накарам да говори.

- Молим ти се, Хаджи ага, пощадете тоя стар човечец, той не ще пренесе нови мъки и ще умре - каза умолително Цанко.

- Царят да е жив, комита! - разсърди се изведнъж ниският. - Анджак ти си за обесване! Ти сбираш комити у себе си, ти и чобанът трябва да криеш. Добре е да те потърсим.

Цанко неволно измени лице. Колкото и да беше замаян от ракията, едноокият забележи смущението му. Той се обърна сепнато към другаря си:

- Юсуф ага, ела да дирим, у тоя гявурин има нещо. - И стана.

- Заповядайте - каза глухо Цанко и ги поведе с едно фенерче.

Той ги води навсъде, килерчето остави за най-подире. Той светна и там. На почернелия потон имаше дупка. Кога беше закрита, никак не личеше. Цанко знаеше, че оттам се е промъкнал Огнянов на потона и пак наместил неузнаваемия капак. Той, прочее, доста спокойно въведе турците вътре и светна.

Първият му поглед беше към потона.

Дупката зееше широка сега.

Цанко замръзна на мястото си. Турците изгледаха килера.

- Каква е оная дупка?

- На потона - изшушна Цанко. Краката му притреперваха и той се пооблегна до зида.

Ниският забележи, че това беше от уплашване.

- Светни ми по-добре, да се покача! - каза той. Но внезапно му хрумна неприятна мисъл и покани другаря си:

- Хасан ага, ти си по-висок; мухтар, подложи се.

Хасан ага, когато беше добре пиян, охрабряваше; пиенето озверяваше сърцето му и разпаляше бабаитска кръв у него. Той стъпи на гърба на мухтаря.

- Чорбаджи, дай фенера, не видиш ли?

Цанко подаде фенера машинално, побелял като платно.

Едноокият увря светилото в дупката, после и главата си. По трупа му се познаваше, че той се извръща навсякъде с фенера в ръка.

После се сниши, скокна и каза:

- Чорбаджи, кого беше скрил тука?

Цанко гледаше изумен. Той не знаеше какво да отговори. Тая вечер беше изпитал толкова страх и мъки, щото хвана да му се чини, че бълнува. Мислите му се замъглиха. На повторните запитвания той отговаряше гузен и уплашен.

- Комитата ще даде по ясен отговор в Клисура... Там има по добра тъмница. За тая нощ тук ще мине...

И заптиетата го заключиха в тъмния и мразовит килер. Цанко беше така потресен, щото само след няколко минути се поокопити. Той се улови за главата, като че я стискаше да му не изхвръкне умът. Лишен от твърдост, страданията скоро го сломиха. Той заохка и запъшка отчаяно.

Вратата се бутна и гласът на Дейка се чу:

- Какво мислиш да правим, Цанко, сега?

- Не зная, бай Дейко, научи ме.

- Ти на турчата знаеш де им е слабото място. Замижи, па давай, само да се отървеш. Инак ще те влачат по конаци и по съдилища, дор те разсипят, дядо Стойко, и той можеше с малко нещо да не става зян. Давай, Цанко - бели пари за черни дни!

Дойде и булката разплакана.

- Цанко, да дадем! Не жали нищо, Цанко! На тия кръвници от ръцете човек няма да излезеш. Дядо Стойко веке е умрял. Ох, мамице, какво дочакахме!

- Какве да дадем, жено? Ти знаеш, сухи пари нямаме.

- Връвта да дадем!

- Донкината връв с рубетата ли мари?

- Донкината, тя е всичкото, да го дадем, само да се отървеш... Виж, те и за Донка сега пак питат, проклетите зверове!...

- Стори, булка, каквото господ те научил, а аз се побърках... - пъшкаше Цанко в тъмницата.

Булката и Дейко излязоха.

След малко време лъсна свещ през резките на килера и вратата му се отключи.

- Цанко, излез, отпусни се - каза Дейко; - агите били пак добри хора - и камата ти дават, за да нямаш страх вече. Евтино пак я откупихме.

Па като се наклони на ухото му, пришушна му:

- Още малко остая, па или ние тях, или те нас... да се свърши барем... То такъв живот се не живее...