Под игото/Част първа/XXXIII. Победителите угощават победените
В тоя същи час Огнянов тропаше на вратнята на Петра Овчаров. Не в сила да удържи ужасните душевни страдания при зрелището на заптийските буйства, на които гледа през една отзявка на потона; не в сила да удържи ръката си там от кърваво отмъщение въз тия злодейци, което щеше да бъде една безразсъдност с много лоши последствия, Огнянов като обезумял беше изскокнал на улицата и тичаше право към дядови Стойкови. Вратнята се отвори.
- Де Петра? - попита той, като забравяше, че се крие.
- Ти ли си, даскале? - попита разплакалата майка.
- Де ваш Петра, бабо Стойковице?
- Свако, само пази да не чуят ония... Петър е у Боримечката.
- Де стои Боримечката, бабо?
- До дядовата попова къща, ако знаеш новата вратня. Па се чувай, синко.
Бедната жена не подозираше, че дядо Стойко бере душа. Огнянов фукна. Той не чувствуваше нищо на крака. Кога наближи поповата къща, една шумна дружина се зададе оттам. Огнянов позна Петровия глас. Той спря момците.
- Даскалът! - познаха го всичките.
- Аз съм, братия, къде отивате?
- Бяхме у Боримечката - отговори Петър, - тая нощ си открадна невяста, та ходихме да му пием по едно вино... Да ги видиш сега как се сговарят! Гаче са били родени един за други. А ти кога допадна?
- Петре, ела да ти кажа две думи.
И двамата се отбиха настрана.
- Прощавайте, лека нощ - издума Петър на другарите си и бързешката се запъти с Огнянова. Стигнаха дома.
- Върна ли се татко? - попита майка си.
- Няма го още, синко.
Огнянов го увлече в зимника.
- Слушай, Петре, казах ти, баща ти го биха зле за тебе. Тия скотове могат да направят и по-лошо у Цанкови. Ние не можем да ги задържим от злодействуване освен с оръжие. Аз сам можех да им смажа главите одеве, но се побоях от сетнините. Не бива да отиваме къде Цанкови.
- Аз искам да отмъстя, брате! - викаше Петър вън от себе си.
- И аз искам отмъщение, Петре, и страшно, но безопасно за нас.
- Как да го направим? - попита Петър, като си откачи пушката от стената.
- Потърпи, да помислим.
- Аз не мога да мисля, аз татка трябва да ида да видя що го чинят!
Огнянов, сам буен, сега се силеше да удържи един по-буен от постъпка естествена, но гибелна. Идеше ли Петър у Цанкови, кръв щеше да се пролее. Огнянов мислеше, че часът за решителна борба не беше още настанал. Свидно му беше за такъв личен юнак да падне преждевременно и безполезно.
Но нахалост бяха усилията му. Петър ревеше като тигър:
- Аз трябва да отмъстя за баща си, па целия свят да пропадне!
Той оттласна силно Огнянова, който го теглеше, и припна към вратнята.
Огнянов си скубеше космите. Той се видя слаб да повлияе над такава неукротима кръв.
Но преди Петър да приближи вратнята, тя се изчука отвън. Той запъна пушката, па отвори. Троица българи, Цанкови съседи, носеха в черга дяда Стойка, или по добре - трупа му.
- Ти да си жив, Петърчо - каза му единият селянин.
Дворът се изпълни с писък и плачове от жените, Баба Стойковица си дереше ризата и се хвърляше въз студеното тяло на стопанина си. Огнянов дръпна разбития от това нещастие Петър и го увлече пак в зимника. Огнянов със сълзи на очи се мъчеше да го задържи, защото, подир минутното поразяване от вида на баща си, Петър сега още по-лудуваше за бързо отмъщение.
- Да отмъстим, братко, да отмъстим - казваше му и го прегръщаше Огнянов; - няма за тебе и за мене по-света длъжност сега от отмъщението.
- Кръв! Кръв! - ревеше обезумелият от ярост Петър. - Ох, тате, счупиха ти душмани твоите стари кокали... Ох, майчице, какво да те правя сега?
- Стой бе, брате, удръж се, стегни си сърцето, ще накажем страшно враговете!...
След половина час силата на кризиса намаля, защото и най-лютите нравствени страдания отслабват от самата си напрегнатост. Петър пристана да остане дома си, след като прие пред иконата клетва от Огнянова, Остена и Спирдончето, че няма да оставят живи заптиетата.
- Че и Боримечката намери време да се жени... - каза с досада Остенът; - да не беше това, щяхме и него да дръпнем... тази хала ни трябваше.
Планът на отмъщението беше такъв: щяха да завардят пътя, който отива на запад към Лесковския проход, отдето е друмът за Клисура. Те избраха за засада обраслия с гъстак дол, из който слазя речката Белещица и се втича наблизо в Стрема. Там щяха да причакат двамата турци и да се хвърлят въз тях с голи ножове, след което да ги завлекат и скрият труповете им в гъсталака. Но за да се предварди всяка случайност да избягнат жертвите, те взеха и пушките си. До това гръмливо оръжие те щяха да прибягнат в краен случай. Тоя план беше основан на сведенията, които даде Дейко за заптиетата: те щели да станат твърде рано, преди втори петли, да гонят Клисура, задето бързали; затова му и дали заповед да ги събуди далеко преди зазоряване.
Първи петли пропяха и малката дружина остави пустото село и се намери на полето. Снегът валеше обилно на едри парцали. Бяла пелена покриваше целия път. Тя правеше и нощта бяла. Пътниците, с пушки, скрити под ямурлуците, крачеха мълчешката из дебелия сняг, който застилаше всичко. Никакъв шум не показваше, че вървят живи хора; те мязаха на нощни призраци и вампири, които стават около Коледа. Снегът валеше непрестанно и пълнеше трапищата с преспи, които забавяха вървежа на пътниците; но те не забележваха това; всички бяха погълнати от една мисъл: отмъщение. Виковете на Петра, юначния им другар, и примиранията на майката и домашните пищяха в ушите им. В тая минута те само от едно се боеха: да не би да се изтърват от ръцете им заптиетата - всички други страхувалия и интереси бяха останали настрана. Дълго време те още вървяха, без да си продумат. Веднага зачуха след себе си някакъв лай, който изпълни самотията. Те се обърнаха зачудени.
- Отдека кучета по това време? - попита Бойчо.
- Чудно - каза безпокойно Спирдончето. Лаят се повтори още по-гръмлив и додето да разберат, те видяха, че под дърветата скачаше и тичаше насам някаква голяма и черна фигура, съвсем не прилична на куче: тя приличаше на едно чудовище, на някаква гигантска мечка, изправена на задните си крака.
Бойчо и Спирдончето инстинктивно отстъпиха настрана до дънера на един дъб и се приготвиха да се защищават от тоя непознат нападател. В тая съща минута той дотърча до тях.
- Боримечка! - извикаха всички.
- Боримечка зер! Забравихте го! Майка му стара...
Действително, той беше Боримечката, в ямурлука си. Като чул врявата на улицата, отишъл у Петрови, дето се научил за всичко. Без да се бави ни минута, той се завръща у дома си, изпраща булката си при майка й, втиква в пояса си топора, взема пушката и хуква да гони дружината, да вземе участие в отмъщението.
Присъствието на тоя силен помощник я ободри още повече.
- Да вървим сега - каза Остенът.
- Напред - прибави Огнянов.
- Бе чакайте и другия - каза Боримечката.
- Че кой друг има още? - попитаха зачудени.
- Петровото братле, Данаил, и той тръгна с мене.
- Че защо го водиш?
- А бе Петър го прати, за да види брат му с очите си какво ще стане.
- Как? Той не ни вярва? Ние му се заклехме.
- Сто клетви за пара. И аз не ви вярвам.
- Че защо?
- Без Боримечката сте тръгнали!... Майка му стара!...
Тая фраза Боримечката употребяваше подир всяка дума почти. Тя изразяваше много по-умно чувствата му и мислите му, отколкото устата му можеха да направят.
- Не се сърди, Иване - каза Остенът; - ние се сетихме за тебе, но си младоженец...
- А! Ето и Данаил!
Момчето запъхтяно се спря пред тях; то имаше само един дълъг нож, затъкнат на пояса.
От трима дружината се умножи на петима.
Пътуването продължи пак мълчаливо. Те вървяха все покрай средногорското бърдо, което е пола на Богдан, от върха на който се спуща и Белещица. Най после дойдоха до нея. Мястото наистина представяше сгоден нападателен пункт. От дясна страна Стрема, която трябваше да прегазят турците; от лява страна дълбоко изринат дол, задръстен с гора, и планината зад него. Тук се спря дружината. Така тя се отдалечаваше един час нещо от Алтъново, дето не биха се чули гърмежите, ако станеха нужни. Когато се наместиха в гъстака, вече се задрезгавяваше. Снегът падаше по-ситен. Другарите, снишени добре, чакаха търпеливо, с погледи вперени на изток, отдето щяха да се зададат двете заптиета. Но първият глас, който чуха, беше вълче виене. То се зададе над главите им и все по-близко се чуваше. Вероятно вълците се спущаха в полето, за да си намерят закуска.
- Идат към нас - каза Иван Остенът.
- Пушка няма да се хвърля.
- Ще работим с ножове и с дръжките на пушките, чувате ли? - каза Огнянов.
Другарите наостриха уши. Ситното шумолене из по-горния гъсталак показваше, че глутницата иде купом, тичешката. Виенията се повториха. Развиделяваше се вече.
- Тия проклети вълци, ако ни побъркат!... - изпъшка Огнянов.
В същия миг няколко вълка се изпречиха на полянката пред тях и се спряха. Острите им муцуни се издигнаха и завиха. Явиха се и други.
- Осем! - прошушна Боримечката. - Вам оставям четири; другите са мои.
Като се запознаха тъй с лова си, гладните зверове се хвърлиха на гъсталака. Той се преобърна сега на крепост, която вълците нападаха, а човеците бранеха. Ножовете и камите играеха свирепо; пушките се дигаха и падаха. Виене и фучене. Няколко звяра се натъркаляха пред гъсталака; други няколко се занимаха с падналите си другари, като ги разкъсваха още живи; останалите бяха прокудени от гъстака, из който Иван Боримечката правеше чести излазки, джавкаше като овчарско куче и блъскаше с топора по главите. Той приличаше на Гедеона, кога с магарешка челюст поразявал филистимската войска.
Скоро всичките вълци бидоха прогонени през дола на срещната рътлина и клекнаха да си ближат раните.
По щастие, доде траеше боят, никой не замина.
- Вълците не се махват вече оттам - каза Огнянов.
- Я вижте, и друга дружина дошла там!
- Нека почакат, ние ще им дадем зияфет, да помнят кога е била сватбата на Боримечката - каза Спирдончето.
- Майка му стара! - избъбра самодоволно Боримечката.
Мина се няколко време.
Турците се не показваха, а втори петли бяха пропели... Дружината чу още по-рано отдалечени кукуригания, които нощната тишина донасяше от околните села. Виделината нарастваше; дърветата в полето по-ясно хванаха да се виждат и предметите да се отличават един от други. Взе да се стяга душата на момчетата; те помръзваха на едно място, па им хрумна, че може и да не видят заптиетата, че може те да са отложили за по-късно тръгването си, пред вид на дебелия сняг, що засипа всичко през нощта, а може би и по предпазливост, от някакво нападение. Още малко и съмваше съвсем, и пътят щеше да заработи, и нищо, вече невъзможно!... Тия мисли се въртяха на всички в главите; страшното нетърпение нарастваше и ставаше несносно - цяла мъка. Остенът изпъшка отчаяно.
- Ще ги чакаме, когато и да заминат, и няма да мърдаме оттука - каза глухо Огнянов.
- Но ако се улучат и други пътници?
- Те ще си вървят из пътя, нам ни трябват двамата...
- Но тогава ние явно ще нападаме!
- Ако не може тайно - явно.
- Ще гърмим с пушките оттука, па хайде из планината... Никой няма да ни види в гората - каза Остенът.
- Добро. Но ако са тръгнали с дружина, с турци още?
- Тогава истински бой ще имаме... И оръжие имаме, и позиция добра - каза Огнянов; - само внимавайте хубаво: ние клетва пред божия образ дадохме - живи да ги не оставим.
- Майка им стара!...
- Само едно ме е страх, момчета - каза Бойчо.
- Какво?
- Да не би да са тръгнали из друг път...
- Не бери грижа за това - каза Остенът; - други път няма; освен назад ако се върнат! Тогава дай боже сила!
Боримечката прав, назърташе нещо.
- Идат някои - каза той и посочи на изток. Всички се вторачиха към тая посока. Измежду дърветата, в които извиваше пътя, показаха се двама души.
- Конници! - извика скръбно Огнянов.
- Не са нашите - каза Спирдончето.
- Нашите са пешаци - забележи Остенът.
- Майка им стара!...
Огнянов беше развълнуван и сърдит; той продължаваше да гледа вторачено двамата конника, които вървяха успоредно из пътя. Те приближиха на стотина разкрача разстояние.
- Нашите са! - каза той радостно. - Нашите!
- Те са, познах ги по ямурлуците и по лицата... Едноокият върви от оная страна.
Всичките, с пушки готови, се взираха към двете заптиета, които продължаваха да наближават спокойно насам.
- Аз познах пък коня на Цанка - каза Спирдончето.
- А другият е моят - прибави Огнянов.
- Взели са ги насила.
Но радостта на Огнянова се намали веднага: той сега видя, че турците могат да избягнат лесно. Значи, на открито и с ножове не може да се действува: трябва из пусията, с пушките, а гърмежът беше предателско нещо. Па и конете бяха голяма беда.
- Каквото стане, да стане - пошушна си Огнянов.
- С пушките!
- Юнаци, внимавайте, гледайте началото да бъде сполука.
- Кога дойдат до бряста, ще гръмнем - каза Остенът.
- Аз вземам едноокия - каза Боримечката.
- Боримечката и Спирдончето - едноокия, аз и даскалът - другия - изкомандува Остенът.
Конниците стигнаха бряста.
Цевите се насочиха из гъстака и дружен гръм разбуди околните екове. Момчетата погледнаха през дима.
Едното заптие беше паднало, другото се провеси настрана.
Конете се поразскачаха, па спряха.
- Кой уби баща ми, даскале? - попита Данаил и пръв изскочи от засадата.
- Едноокият, той падна долу.
Данаил фукна към пътя. В два мига той се намери там и закастри с ятагана си нещастния убийца на баща си.
Когато дойдоха и другарите му, той още сечеше, като безумен. Той мязаше на същи звяр. Турчинът, още неумрял, приличаше на бут кълцано със сатър месо, а не на човек. Дебелият сняг беше наситен на кръв. Тя правеше локви.
Огнянов се потърси от ужас и отвращение при вида на тая салхана. Той би възнегодувал, ако тя се вършеше сега от един страхливец; но Петровото братче беше неоспоримо храбро и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия... Огнянов си помисли:
"Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето - повече от пръча, кръволочния тигър - повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол - повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата... Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По-обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните... Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях..."
Погълнат от такива вълнующи размишления, страстни и жестоки, както самата минута, и противни на неговата хуманна натура, Огнянов стоеше над трупа и гледаше захласнато как снегът застилаше червените локвички и насеченото месо, разбъркано с дрипи.
Ненадейно той съпикаса в тоя безобразен кървав труп наниз дребни жълтици. Огнянов ги посочи на Спирдончето:
- Вземи ги за някои сиромаси, да си купят блажнинка по Коледа.
Сппрдончето издигна връвта с върха на харбията си.
- Проклетникът, кой ли българин е обрал? Бре, това е Донкината връв!.. Същата!... - извика Спирдончето, замаян и уплашен. Той беше годеник на Донка.
- Види се, тя е откупила дяда ти - каза Огнянов.
- Но тук е само половината връв - другата ще е навярно прорязана и останала в тоя боклук!
И Спирдончето с погнусяване взе да рови с харбията, но не намери другата половина. Тя беше у другия, с когото едноокият раздели братски плячката, както и наказанието.
В това време Боримечката пък довършваше с топора другия.
Двата трупа бидоха отвлечени наскоро в гъстака.. В това време Цанковият кон тичешката се завръщаше назад в селото, а другият, като бе подушил близостта на вълците, прегази Стрема и хукна с дигната опашка
през полето.
- Зъб за зъб, око за око! - повтаряше да си шушне несъзнателно Огнянов.
Кога момчетата се отдалечиха - вълците приближиха, природата и звярът станаха съюзници, за да унищожат следите на праведното отмъщение.
И снегът все валеше.
Съмна се добре. Околността беше все пуста. Нищо още се не показваше по пътя, нито по полето, застлани с бяла покривка. Ранният час и големият сняг задържаха всеки пътник на леглото му. Така щото утрепването на турците нема никой свидетел. Но дружината желаеше да не бъде забелязана, като се връща в селото. А пътят, из който бе дошла, навярно сега не е вече пуст; при това, там имаше и воденица. Направиха съвещание. Реши се да се изкачат по северните плещи на Богдан, хубаво обрасли с букашка гора и гъстак, тя да се спуснат в селото от другата урва. Тоя път, макар и труден и мъчно проходим, беше безлюден и даваше заслона. Данаила изпратиха право за село.