Под игото/Част първа/XXVIII. Във Веригово

Под игото Част първа, XXVIII. Във Веригово
Автор: Иван Вазов

XXVIII. Във Веригово

Огняновото лекуване отиваше успешно, макар и не тъй скоро, както предсказа чичо Марин. Гостолюбивата му челяд пригаждаше всякак на болния, за да намали мъкотията му. Сам чичо Марин му стана лекар — той отбираше нещо, — баба Мариница се беше възпретнала да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с бялото средногорско вино; всяка сутрина по едно пиле се тръшкаше обезглавено на двора — за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха коледни пости. Обиколен с такова топло внимание и грижливост в тая българска къща, Огнянов прекара три недели, от ден на ден по-добре. Само го мъчеше нетърпение да узнае по-скоро какво ставаше в Бяла черква, с Рада, с приятелите му и с делото, от което го откъснаха злополучни обстоятелства. Той молеше чичо Марина да прати някого там да узнае, но чичо Марин се не съгласяваше.

— Не, аз никого не пращам, сам ще ида другата неделя, да си назема едно-друго за празника. Дотогава потърпи, синко… Ти си бъди само мирен, да оздравяш само по-скоро. Господ си има милост.

— Но до друга неделя аз сам ще мога да ида.

— Пущам ли те? То е моя работа. Аз ти съм докторът, от мене се пита то… — забележваше с чадолюбива строгост селякът.

— Барем да обадят на Рада, че съм жив.

— Даскалицата знае, че си жив, щом не си в турски ръце.

И Огнянов се покоряваше. Неколцина верни селяни го навестяваха; те подир много молби бяха изпросили от Марина воля да влизат при болния. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Най-свободен достъп при Огнянова имаше поп Йосиф, председателят на комитета. Той още отсега бе избран за войвода и пряпореца криеше между свещените одежди в черквата. Доваждаше още дядо Мина, старият даскал. Огнянов беше уверен, че освен тях и чичовата Маринова челяд никой друг не знаеше в село тайната. Така го уверяваше и домовладиката. Между това той забелязваше учуден, че от ден на ден трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко, баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му. Тоя разкош го безпокоеше; той се срамеше някак за разноските, които ставаха за него. Понякогаж, като излазяше на двора, виждаше, че курника беше опустял. Той каза на чича Марина:

— Чичо Марине, та ти ще се разсипеш. Ако си не събереш ума, аз ще се откажа от твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене… то ми стига.

— Ти недей пита` разсипвам ли се или не. Аз съм ти доктор и както зная, тъй лекувам. Тъй знае баба, тъй бае… Не ми се бъркай в работата.

И Огнянов замълчаваше покъртен. Той не знаеше, че цялото село се надваряше да угощава любимия си даскал. Тайната му беше обща. Но издайство не беше мислимо. Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници, го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ. Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари. Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик — жив отглас на една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието, нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо Мина каза строго:

— Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ врагъ?… вскую отвращаеши десницу твою?… Востани, Боже!… Суди… воздвигни руце твои на гордини ихъ въ конецъ!…

И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне, изохка от силна болежка, която му причини движението.

— Крепи се, синко. Блаженій плачущий ако тій оутешатса — продума той скръбно.

— Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце… нали сме се нарекли апостоли, пусто и върло? — каза полуусмихнат Огнянов.

— Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално, защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ міра: не можетъ градъ оукритися верху горы стоя… Нали е казал Христос на своите апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало… Идте се азъ посылаю вы яко агнци посредъ волковъ?

Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира. Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от ръцете му. Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да подкрепи това слабо дете… Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено.

— Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющіи ся на господа яко гора Сіона Яко не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребіи праведныхъ. Сіющіe слезами радостію пожнутъ…

Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин влезе. Огнянов, възтреперал, поиска да прочете вестите по челото му.

— Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя… Па да не си много мърдал? — каза той, като сваляше тежката си наметалка.

— Вашите касабалии — подзе пак чичо Марин — са чудни хора: като сенки — не можеш да ги уловиш да си побъбреш…

— Ами не отиде ли право при доктора?

— Запрян е той.

— А при дякона, на манастира?

— Скрил се дяконът.

— Дяда Стояна намери ли го?

— Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката.

— Ах, клетият дядо Стоян!… А Радка, Радка?

— С нея не можах да се видя.

— Как, какво е станала Рада?

Той пребледня.

— Там си е, не грижи се, но я извадили из школото.

— Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! — викаше Огнянов безпокойно.

— Изпъдила я калугерката немилостиво.

— Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита!

— Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата, а другарите бързаха… Но аз разпитах, момичето добре е.

— Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене?

— За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име… докато да се сетя, побелях съвсем.

— „Графът“ ли?

— Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от ловци.

— То е истина.

— Не е дотам право: ти си жив, а тебе те мислят за умрял — и по-добре, казвам аз.

Огнянов скокна като клъцнат от змия.

— Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната!

Той закрачи из стаята, като че се опитва.

— Не ходи, да не развреждаш раната.

— Аз мога вече да пътувам — каза с решителен вид Огнянов.

— Къде да пътуваш? — попита стреснато чичо Марин.

— За Бяла черква.

— Ти луд ли си?

— Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми коня си?

Чичо Марин знаеше твърдоглавството на Бойча, затова нито се опита да го задържи.

— И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини — каза той посърнал. — По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет… не жалиш ли себе си?

— Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако не ме изпъдиш… — прибави Огнянов полушеговито.

Старецът го изгледа мрачно.

— Не! Ти няма да тръгнеш! — каза той решително. — Аз ще събера цялото село и то насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия — а отиваш да те убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия апостол, да стане зян! — крещеше сърдито чичо Марин.

— По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко — забележи му Огнянов.

Дядо Мина` се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов ги изгледа учуден. Навярно неговите последни думи ги разсмяха.

— Що се смеете? — попита той.

— Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и децата, знаят, че си у мене… За твоята софра цяло село се трудеше… Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе — и душа даваме!

Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска. Подир доста препирни Огнянов възтържествува над страхуванията на домовладиката и тръгването бе решено.