Под игото/Част първа/XXIX. Една безпокойна почивка

XXVIII. Във Веригово

Под игото Част първа, XXIX. Една безпокойна почивка Автор: Иван Вазов

XXX. Любезен познайник

XXIX. Една безпокойна почивка

След един час един турчин, яхнал на кон, излазяше из Веригово. Казахме турчин — по-добре — читак. Дрипава зелена гъжва, излиняла съвсем, покриваше челото му до вежди; отзад — вратът хубаво избръснат; басмян елек с изкъсани петелки, незакопчан на шията; съдран чепкен на плещи, с оръвани ръкави; мазен силяхлък на пояса, със стар чакмаклия пищов, къса харбия и сопотски ятаган, и чибучка; опнати потури, изжулени, с разкопчани крачоли, и сейменски цървули с ремъци. Въз всичко това хвърлено джубе шаячево, одрипавяло. Така Огнянов беше неузнаваем. Зимата, влязла вече във всичките си права, покриваше земята с бялото си покривало, през което се зъбеха и чернееха канаристите хълбоци на Стара планина. Природата беше мълчалива и тъжна. Само силни орляци от гарвани прехвърчаха и заглушаваха задрямалия въздух. Прекият път за Бяла черква отиваше на североизточна посока, но Огнянов не улови него: щеше да стане нужда да мине през селото на Емексиз Пехливана, но това му вдъхваше неволен страх. Изпречваше му се в ума хрътката на убития, в която сякаш беше се въплотил ненавистният дух на турчина, за да застрашава и гони — и от гроба — Огнянова. Затова той реши да потегли право на север до Карнарския хан, а оттам да тръгне на изток, по полите на Стара планина, към Бяла черкова. Така пътят избикаляше, но представяше по-малко опасности, макар че и той минуваше през турски села. Когато Огнянов приближи първото, снегът беше западал на големи парцали и замрежваше всичко пред очите на пътника. Студът се усилваше и вкочаняваше членовете му; той едвам усещаше юздата на коня в ръцете си, когото само инстинктът водеше напред, защото снегът беше застлал цялото поле и никаква диря от път не се виждаше. Той влезе безшумно в пустите улици на селото, дето никаква жива душа се не обаждаше, и скоро отседна при единственото ханче, срещу мечетът. Той искаше да даде отдих на коня си, силно заморен от снежния път, а и сам да се посгрее. Едно момче пое коня, той бутна вратата на кафенето, което се виждаше да е празно, понеже никаква глъчка не излазяше. Кога влезна, той остана слисан; то беше натъпкано с аги! Да се повърне тозчас назад беше неловко. Той се реши да седне и отдаде им темена и те му я върнаха вежливо. Като беше живял дълго време между турци, той беше запознат добре с нравите и с езика им. Те бяха насядали на рогозки, с изути калеври и с чибучки в ръце. Гъста мъгла дим от тютюна пълнеше кафенето.

— Едно кафе! — каза той строго на кафеджият.

И той взе да тъпче чубука, като се силно навождаше над него, за да прикрие колко-годе чертите си. В такова едно положение той взе да се вслушва в разговорите, като сърбаше шумно кафето. До едно време равнодушен към тях, той изведнъж наостри уши: речта случайно дойде върху убиването на двамата пехливани. Подобно приключение отдавна не беше се запомнило в околността и то и днес силно още дразнеше и разсвирепяваше турчата. Внезапно възбуждение облада обществото в кафенето, до одеве тъй тихо и флегматично. Злобни псувни и кръвнишки закани над българите заваляха там. Огнянов, със страшно навъсено лице, продължаваше да сърба шумливо кафето си, знак, че и него вълнуваше общото негодувание. Изведнъж думата дойде на убиеца на турците и той слисан видя колко името му и личността му бяха популярни и тука. Имаше вече и легенди за него.

— Тоз кяфир-консул не може ни да се улови, ни да се познае… — каза един от присъствуващите.

— Нему му помага някой дявол: ту го видиш даскал, ту — поп, ту — селянин, ту — османлия; из един път менява вида си: от момче става старец; сега кьосе и черноок, след малко — палабуюклия и рус. Иди, та го лови! Ахмед ага ми разправяше, че по едно време му уловили дирята и го погнала потеря къде текийското бранище. Той бил облечен като селянин; изведнъж, потерята гледа пред себе си гарга: няма ни селянин, ни дявол там… Гръмват всичките, но птицата се изгубва и чуват само грачене пред себе си.

— Бошлаф — обадиха се неколцина недоверчиво.

— Гявуринът, кога да е, ще падне на ръка — само да му разберем гнездото, дето се крие — забележи друг.

— Та аз ви казвам, че не може да се хване, кератията — подзе първият оратор… — Той се и не крие, но познаваш ли го!… Той може сега да бъде тук при нас, в кафенето, и пак да не знаем, че е той.

При тия думи присъствуващите машинално повдигнаха очи и се изгледаха. Няколко погледи се спряха с любопитство върху Огнянова. Той сега страшно сърбаше третото си кафе, като на всеки миг изпущаше из устата си един облак дим, който го забуляше с вълните си, но той чувствуваше вперените в него погледи и под сколуфите му протекоха капки пот. Той не можеше да издържи по-дълго това напрегнато състояние и чакаше сгоден момент да остави кафенето и да дъхне на чист въздух.

— Ако е късмет, за накъде? — попита го един.

— За Клисура, с божия воля — отговори Огнянов, като развързваше спокойно една дълга оваляна кесия, за да плати кафетата.

— Че в тоя сняг и фъртуна?… Ти по-добре пренощувай тука; утре ще стигнеш пак за пазара.

— На пътника път, на жабата локва — отговори усмихнато Огнянов.

— Ти си приказваш бабини деветини, Рахман ага, твоят кефирин не е ни дявол, ни гарга, ами си е комита, като всеки комита!

— Хванете го де?

— Ще го хванем… Гнездото му подушихме.

— Камо да паднеше на ръка — извикаха неколцина с кръвожадни погледи.

— Аз си залагам главата, че днес или утре Бойчо комита е в примката.

— А дека го дирят, кучето?

— Крил се в някое средногорско село, гявурско, намерил топло място. Вчера отидоха няколко заптиета през Баня, други през ливадите абрашларски: ще го загащим…

— Та и ти отиваш по него?

— По него! Във Веригово ще се съберем и оттам ще захванем.

Едвам сега Огнянов забележи, че говорещият бе заптие, което по-напред не бе съгледал в ъгъла. Това откритие за голямото премеждие, що го очаквало във Веригово, го порази още повече. Подозрителните погледи паднаха от него, но това кафене го задушаваше… Той поздрави с темена присъствующите и излезе. Когато се намери пак навън, на чист въздух, на свобода, под снежното небе, той въздъхна нашироко и се метна на коня. След три часа път той и конят му, покрити със сняг, се спряха при Карнарския хан.