Под игото/Част първа/XXIV. Две провидения

XXIII. Друг се хваща в клопка

Под игото Част първа, XXIV. Две провидения Автор: Иван Вазов

XXV. Мисията става мъчна

XXIV. Две провидения

Сутринта беше празник. Игумен Натанаил държеше страна в манастирската черква, при аналоя, и допяваше тропара си. Някой го дръпна. Отпреде му стоеше Мунчо. Игуменът го погледна строго.

— Що искаш, Мунчо? Хай върви си! — изкара му се той и се обърна да продължи тропара си.

Но Мунчовата ръка го стисна втори път силно за лакътя и го не пущаше. Той се пак обърна разсърден и тогава видя, че Мунчо беше силно разпъхтян; очите му блещяха и в тях се четеше някакъв страх и цялото му тяло трепереше.

— Какво има, Мунчо? — попита строго игуменът. Мунчо завъртя страшно глава, изпули още повече очи, напъна се и със сила проговори:

— Р-у-с-и-а-н при воддд-е-ницата. Турр-рци! — И вместо да продължи думата си, той направи движение с ръцете си, като че копае.

Игуменът го изгледа втрещено от най-напред, па изведнъж ужасен проблеск озари ума му. Мунчо трябваше да знае какво има закопано при воденицата; а понеже спомена тук и Русиана, трябва да знае цялата тайна. Как? — Той не разбираше. Той разбра само едно: че тайната е известна вече на властта!

— Бойчо е пропаднал! — прошушна си Натанаил с отчаян вид, като забрави и тропар, и пение, и не виждаше отца Гедеона, който при отсрещния аналой отчаяно му махаше и смигаше, за да го подсети, че е негов ред. Натанаил хвърли очи към олтара, дето Викентий беше занят по литургията, заряза отца Гедеона да се разправя, както знае, с тропарите и излезе из черква. В един миг той беше в обора, след други — препускаше като стрела към града.

Тая утрина беше силен студ и фъртуна. Нощес бе паднал сняг и побелил тревите и клоните на дърветата. Игуменът немилостиво бодеше търбуха на враното си конче, из отворените ноздри на което излизаха облаци пара. Той бързаше да спаси Огнянова, ако имаше време още. Той знаеше, че пръснатата мълва, с която обясняваше изчезването на двамата ловци, беше намерила почва и отстранила всяко подозрение. Кой го пробуди сега у бездеятелния началник на полицията? Непременно някое предателство. От кого — не угаждаше още. От Мунча да беше — ако наистина Мунчо знаеше работата — той не вярваше: той знаеше как идиотът обожаваше Огнянова. Мигар несъзнателно да го е издал? Но предателство имаше. И то трябваше да има ужасни последствия за Огнянова. Петнайсетте минути, които трябват до града, той ги взе за четири. Конят беше цял в пяна. Той го остави, пътем, у брата си и пеша отиде до Огняновото жилище.

— Тук ли е Бойчо? — попита тревожно.

— Излезе. Току преди вас дойдоха заптиета и го дириха из всичките дупки. Какво му искат, поразениците? Гаче челяк е убил! — отговори разсърден стопанинът.

— Къде отиде?

— Не знам.

— Лошо, но има надежда още — каза си игуменът и тичешката се упъти към доктора Соколова. Той знаеше Огнянова за не особено усърден черковник, та нито помисли да го дири в черква. Като мина край Ганковото кафене, надникна, но го не видя там. — От Соколова мога да узная де е, ако не е вече в затвора — продума си Натанаил, като се втурна в двора му.

— Кой има тука, бабо?

— Няма никого, светиня ви — отговори къщната бабичка и хвърли метлата, да дойде да се поклони и целува ръка на духовника.

— Де е докторът? — питаше той гневно.

— Не зная, отче духовниче — отговори жената, като се заекваше и гледаше смутено пред себе си.

— Ах! — изпъшка игуменът и се запъти към вратнята.

Бабата притърча подпре му:

— Чакай, чакай, отче духовниче!

— Какво има? — попита той с нетърпение.

Тя прие тайнствен вид и каза ниско:

— Тук си е, ама се крие, че го дириха одеве пусти турци. Прощавай, отче.

— Той от мене да се не крие — та що ми не кажеш от пръв път? — избъбра игуменът и бързешком мина двора и чукна на портата, която докторът му отвори тутакси.

— Бойчо де е? — беше първата му дума.

— При Рада. Какво има?

Соколов усети, че ще научи по-голямо нещастие. Той беше пребледнял.

— На тая минута копаят при воденицата. Има предателство.

— Ах! Отиде Огнянов! — с отчаян вид извика докторът. — Трябва да му се обади по-скоро.

— Дирен е и у тях, но го не нашли — продължи игуменът развълнуван; — тичал съм с коня като вятър, да явя по-скоро. Боже мой, какво ще стане с това момче! Закрили го! Къде се готвиш из вратата? — попита той зачуден.

— Ще припкам при Бойча. Трябва да го спасим, ако не е късно — каза докторът, като отвори портата.

Игуменът го изгледа с още по-голямо недоумение.

— Ами и тебе нали те дирят? По-добре аз да ида…

Докторът направи знак с ръка:

— Немислимо е. Твоето появление по това време у Рада в стаята й ще се забележи, ще бъде даже скандал.

— Ами ти ще паднеш в ръце!

— Нека, но аз трябва как-как да го предизвестя… За Бойча е голямата опасност. Ще мина през по-затънтени улици.

И Соколов изхвръкна. Игуменът го благослови просълзен. Докторът знаеше, че тая заран Огнянов щеше да бъде в девическото училище, което беше днес празно и дето беше назначил среща на един писмоносец от П…ский комитет. В няколко скока той се озова в черковния двор, без да го зърне полицейски човек, и се покачи по стълбата в девическото училище, дето живееше Рада. Той се втурна в стаята й като ураган. Неочакваното появление на Соколова, и по такъв начин, я порази.

— Дохожда ли Бойчо тука? — попита той запъхтян, без да я поздрави.

— Сега излезе — отговори Рада. — Що си побледнял?

— Де отиде?

— В черквата. Какво има?

— В черква? — извика Соколов, без да й даде обяснения, и отвори вратата да излезе. Но се оттегли назад поразен. Той видя сега, че онбашият туряше стража на черковните изходи.

— Какво ти е, докторе? — извика бедната учителка, като предчувствуваше беда.

Соколов й посочи през прозореца заптиетата.

— Виж, пазят Бойча. Той е предаден, Радо! Дирят и мене. Ах, нещастие, нещастие! — казваше той, като си хвана главата с ръце.

Рада се отпусна безсилна на миндера. Кръглото й лице, пребледняло от страх, стана още по-бяло. То приличаше на мраморно. Соколов се пулеше на прозореца. Той вече не можеше да се покаже пред заптиетата и търсеше с поглед някой верен човек, комуто да поръча да обади Огнянову опасността, а умът му в същото време измеряше всичката й грозна величина. Ненадейно той видя господин Фратя, че минуваше под прозореца, за да влезе в черква.

— Фрате, Фрате — извика му той ниско, — приближи!

Господин Фратю се спря близко.

— Фрате, ти отиваш в мъжката черква, нали?

— Там, както всякога — отговори господин Фратю.

— Моля те, кажи на Бойча, той е там, че заптиета го пазят при вратата, та да вземе мерки.

Господин Фратю хвърли безпокоен поглед към черквата и видя, действително, че трите й изхода заптиета вардеха. По дребното му лице се изписа страх.

— Ще кажеш ли? — питаше нетърпеливо докторът.

— Аз? Добре, ще му кажа — отговори с видимо колебание благоразумният Фратю… После прибави подозрително: — Ами ти що не идеш, докторе?

— Дирят и мене — пошепна докторът.

Фратювото лице се промени още повече. Той прибърза да се отмахне от тоя опасен събеседник и тръгна напред.

— Фрате, по-скоро — чуваш? — повтори за последен път Соколов.

Господин Фратю му кимна съгласително с глава, повървя още малко, па се отби и влезе в калугерския метох. Докторът видя това и си скубеше косата от отчаяние. Той не мислеше за себе си, той се мъчеше за приятеля си; той виждаше, че и да му обадят сега — сега късно е и само по едно чудо би могъл да се изтърве от ноктите на властта. Но само тази искрица от надежда остаяше — а то беше надежда. Действително, предателство имаше. Още нощес Стефчов, доведен в конака, разказа на бея всичките си открития и подозрения за личността на Огнянова. В същия час един страшен проблясък озари ума му. Той спомни случая с Емексизовата хрътка, който преди време онбашият беше му разказал. Ни той, ни онбашият тогава не се досетиха да вникнат по-дълбоко в смисъла на тая страшна ярост на хрътката против Огнянова, както и ровенето й при воденицата. Какво е ровило там псето? Що се е хвърляло въз Огнянова? Дали в това се не крие тайната за изчезването на двамата турци? А то се бе случило в същото онова време, когато и Огнянов се беше появил в града. Непременно Огнянов има пръст тук. Стефчовият злобен ум съобрази всичко това със светкавична бързина и грозното подозрение се измъти от всичко това с неотразима сила и нагледност. Стефчов съветва веднага да копаят при Стояновата воденица. Беят си прехапа устните и се разпореди тозчас. Той реши рано сутринта да арестува Огнянова, за да не би тая нощ да му избегне някак или да направи жертви… Прочее, тая заран двата трупа на ловците бяха изровени и гибелта на Огнянова решена. Той сега беше като звяр загащен. Онбашият предпочете да го варди на вратите, а не да го хване в черквата. Това щеше да дигне неприятна тревога с народа и да предизвика Огнянова на отчаяна самозащита. Изненадата беше по-добро. Когато Соколов се съкрушаваше на една страна, а Рада примираше на друга, чуха се ненадейно тежки стъпки извън по стълбите. Докторът се сепна и се ослуша. Стъпките бавно приближаваха с тумтене от тояга и се спряха пред вратата. И, на един черковен глас, запя се известният Колчов гропар:

— Благослови, господи, праведници твои: светата Серафима и кротка Херувима; черноока София и бяла Рипсимия; дебелата Ирина и суха Магдалина; госпожа Ровоама, дано я вътре няма.

— Колчо! — каза докторът и отвори вратата. И слепецът влезе свободно: той беше навсякъде свой.

— От черква ли излазяш, Колчо?

— От черква.

— Видя ли там Огнянова? — питаше докторът нетърпеливо.

— Очилата ми от Америка не са дошли още, та го не видях. Но знам, че е там, в трона, до Франгова.

Докторът му каза сериозно:

— Колчо, остави шегите. Огнянова гони полицията и заптиетата го дебнат на черковните врата. Той не знае нищо. Той е съвсем изгубен, ако му се не обади.

— Аз отивам!

— Моля ти се, бай Колчо! — обади се Рада, която надеждата посъживи.

— Аз сам бих отишъл, но и мене дири полицията. В тебе няма да се взрат, иди — каза докторът.

— Аз за Огнянова моя живот нещастни давам, ако го поискат. Какво да кажа? — питаше слепият с живо участие.

— Кажи му само тия думи: „Всичко е открито; заптиета пазят на вратите на черквата, спасявай се, както можеш!“ — После прибави мрачно: — Ако не са му вече пратили някого да го изтеглят с измама из черквата.

Колчо разбра важността на всеки миг сега и излезе бързо.