Под игото/Част първа/XXIII. Друг се хваща в клопка

Под игото Част първа, XXIII. Друг се хваща в клопка
Автор: Иван Вазов

XXIII. Друг се хваща в клопка[редактиране]

През няколко вратня от поповата беше вратнята на Милка Тодоричина. В тясното дворче, пред стълбиците, шумяха смесени гласове. Глъчката растеше всяка минута. Нови любопитни съседи увеличаваха навалицата, из която блещукаха две-три фенерчета. Мнозина се мъчеха да видят през прозореца затворените любовници. Милкиният баща викаше; майката гълчеше и се щуреше от място на място, като уплашена кудкудячка. Скоро дойде и Рачковият баща, разтласка тълпата, взе да дъне вратата, за да извади сина си. Но няколко силни ръце го оттеглиха назад.

— Какъв е тоя зорбаджилък, джанъм! — викаше той и пак се спущаше към вратата.

— Бай Лило, стой мирен — извика му един съсед, — нали видиш каква е работата?

— Момчето ми! — пищеше Лиловица. — Аз си не давам сина за такава кисца и вонта!… И тя се хвърляше като усорлица въз ония, които й пречеха.

— Булка Лиловице — извика един груб глас, — кисца и вонта! Какво прави Рачко при нея? Тука ще го направим, както е обичаят.

— Какво ще го правите? Ще го бесите ли? Някого убил ли е? — И тя се пак хвърляше разчорлавена и обезумяла към вратата.

— Ще ги венчеем, както му е приликата.

— Аз я не ща тая вещица!

— Син ти я ще — него ще венчеем.

Отчаяната майка не знаеше какво да прави. Тя усещаше, че тоя общи съд е по-силен от нея. Тя се развайка:

— Изгориха детето ми! Покоси се животът ми!… Чума да я разкъса тая разбесняла кучка, дето помами сина ми!

Глъчката растеше заедно с наваляка. Сред размесения шум раздаваха се някои гласове по-ясно, но всичките в един дух:

— Венчило, венчило! Па всяко чудо за три дни — викаше един.

— Вържи попа, да е мирно селото — обади се друг махаленец.

— Каквото дирил, намерил — казваше трети.

— Чакай да видим, тя да го не е викала?

— А бе момчето я искаше бе!

— Като е така, защо шамата?

— Чакат от конака да дойде човек, та да отворят.

— Ето онбашият дойде — извикаха.

Шериф ага с двамата пандури разтика тълпата.

— Сега тук да ги венчеем — изрева някой си.

— Не, по-напред на хамама ще ги водим с тъпани, да станат къпани — отзова се Ганчо Паякът.

— Не ще много труд, джанъм; тука да ги обулчим криво-ляво, па да ни почерпят по едно вино — каза Нистор Фръкалцето.

— Повикаха ли попа? — питаше Генчо Стоянов.

— Тук е! — обади се дядо поп Ставри и се провря с гостите си напред. — Не се грижете, дядо ви поп знае християнския закон. Ганчо, иди ми донес патрахиля и требника.

В това време вратата се отключиха.

— Излезте! — извика онбашият.

— Милке, Рачко! Излазяйте — извикаха и други.

Тълпата се притискаше около онбашият. Всички се напинаха да видят момчето и момичето, като че ги не бяха виждали друг път. Фенерите се издигаха над главите и освещаваха добре отворената врата. Показа се най-напред Милка. Очите й гледаха надолу от срам. Тя беше зашеметена и нито отговаряше на майка си, която й гълчеше нещо неразбрано. Само веднъж тя вдигна очи и погледна удивлено и уплашено. Милка беше сега още по-хубавичка и привлече на своя страна симпатиите на сърдитите съседи. Младостта и хубостта обезоръжиха веднага озлоблението на тълпата. По много лица се четеше прошка.

— Булче и половина ще бъде! — каза един.

— То добро стана, холам, както стана. Нека да бъдат честити! — каза Нистор Фръкалцето.

Поп Ставри стоеше отпреж с гостите, от които някои не познаваха момчето.

— Рачко, излез и ти! — извика дядо поп, като назърташе из вратата в тъмната стая.

— Не се срамувай, байовата, излез — казваше друг; — то вече всичко ще простим и дядо поп ще ви благослови на веки веков.

Кандов се обърна към другарите си.

— Трудно положение — каза той ниско. — В такива минути човек остарява с десет години.

— Оригинален народен обичай — продума Недкович; — по-оная неделя пак тъй венчаха едни любовници.

— Той мирише малко на насилие, тоя обичай — забележи Огнянов.

Момъкът не излазяше.

— Нали е вътре? Защо не излазя? — попита попът Милка.

Тя клюмна утвърдително и погледна зачудено към стаята. Онбашият го хвана нетърпение:

— Излез бе!

И други гласове извикаха Рачка. Навалицата се притискаше напреж. Любопитството беше също така трескаво, както в театъра, кога зрителите очакват дигането на завесата. Тук завесата беше вече дигната — очакваха само героя. Но той се не явяваше. Тогава онбашият влезна и тълпата нахлу по него. В ъгъла стоеше момъкът, неподвижен. Но той не беше Рачко Бакърджийчето. Стефчов стоеше там. Всички останаха втрещени на местата си. Онбашият се отдръпна назад. Той не вярваше очите си. Не вярваха очите си и другите. Поп Ставри изпусна патрахиля; другарите му се гледаха изумени. Соколов впери злобен, тържествующ поглед в противника си; злорада усмивка оживи лицето му. Той гълташе с наслада зрелището на тоя съкрушителен позор. Стефчов, смазан под толкова погледи, засрамен, изгубен, унищожен, не приличаше на себе си. Той се озърташе плахо, плахо. „Стефчов, Стефчов, Стефчов!“ — разнесе шопот името му нататък. Той се озърна пак, като че диреше да се потули някъде или да потъне в земята. Как се намери той там? — По един фатален начин. Тая вечер, като се раздели с Михалакя, той продължи пътя си към конака. Кога дойде до портата му, той се спря смутен. Колкото и да беше тъмна и ожесточена душата му, българското чувство се пробуди там и изпротестира. Той се уплаши от постъпката си и я отложи за утре, за да я извърши при по-голяма смелост. Тогава отмина конака и се упъти към един свой роднина на края, но го не намери и тръгна назад из улицата. Тогава именно той срещна в тъмнината доктора и Огнянова, които инстинктивно позна — гузен негонен бяга — и в безумен страх фукна назад. Кога минуваше край Милкината порта, той несъзнателно я бутна, за да дири убежище, и се сгуши в гъстия бурен на двора. Там постоя доста време, никакъв шум от улицата не чу. Една женска фигура мина през двора и се покачи по стълбата. Стефчов по хода позна Милка. Той пръв беше подлъгал Милка и след няколко време зарязал. От едно падане тя отиде на друго и тъй се подлъзна по урвата, която я влечеше неудържимо в пропастта. Но днес, в предвечерието на годежа си, той си спомни с безпокойство, че има у Милка няколко писъмца, с които тя можеше да му напакости, при известието за годявката му. Някой негов враг можеше лесно да насъска раздразненото момиче. Той, прочее, реши да изтегли тия пакостни книжа, ако се може, тая вечер. Той дебнешком отиде до вратата й и влезе при някогашната си любовница. Всички тия движения на Стефчова се наблюдаваха в това време от Милкиния баща — той й беше втор баща, — той извардяше там дохаждането на Рачка, за да постъпи с него по съвета на съседите. В тъмнината, прочее, той взе Стефчова за Бакърджийчето и го заключи при Милка. После се затече, та повика близките съседи, а тях последва цялата махала. …………………… Онбашият съобрази тозчас.

— Вървете си, чорбаджилар, аз ще изпитам челебият на конака! — извика той сурово на тълпата и хвана Стефчова за ръка.

— Няма, няма на конака! Тук да се свърши всичкото — викаше някой отзад, който не беше разбрал, че Стефчов е хванат вместо Рачка.

— Стефчов бе! — казаха някои.

— Стефчов! Как?

Шумотевицата растеше.

— Че като е чорбаджийски син, какво? — викаше някой си. — И с него тъй, както и с Рачка — рога няма я?

— Все едно, да ги венчеем! — викаше друг.

— Ами той не е за това момиче — обади се един покровителски глас.

— А какво прави при него среднощ? Или чорбаджиите могат да се гаврят с чуждата чест, а само за сиромасите е законът?

Обадиха се още няколко гласове благоприятни за Стефчова.

— На хамама, на хамама! — отзова се Ганчо Паякът. Огнянов каза ниско на онбашият:

— Шериф ага, отведи по-скоро негова милост; толкова свят гледа, тежко нещо е.

Той забрави врага си и виждаше само жертва, смазана под позора. Той не можеше да пренесе това зрелище на човешко унижение. Онбашият изгледа подозрително Огнянова.

— Остави бе, що ти трябва! Нека се черви! — дръпна го мъстителният Соколов.

Стефчов чак сега видя двамата си гонители. Хрумна му, че те се творците на опозоряването му; той съгледа усмивката им. Адски гняв кипна в душата му и погледът, който им хвърли, би ги уплашил, ако би го забележили. Онбашият поведе Стефчова.

— Отстранете се — извика той, — това не е ваша работа. Вие дирехте Бакърджийчето тука. Върви, челеби!

Тълпата им отвори път.

— Как стана тая работа? — попита го ниско и с участие Шерифът.

— Огнянов и Соколов ме предадоха — пришушна Стефчов.

Навалицата се повлече след тях.

— Тук го дайте, ефендим, това момиче остая на пътя, една смърт му остая! — викаше Иван Селямсъзът, който току-що бе дошъл.

Присъствуващите роптаеха високо, но протестът им против това отвеждане дотам се простираше.

— Що мълчите бе? Обадете се бе, хора! — викаше Селямсъзът с гръмоподобния си глас. — Или чорбаджи Стефчовият син ви е турил слива в устата!

Селямсъзът отдавна мразеше Стефчова. Но гласът му не извикваше друг отзив. В това време други се трупаха при стълбите. Там заливаха Милка, примряла. Нещастното момиче не можа да издържи по-дълго време тия съкрушаещи вълнения, които го сломиха завинаги. Народът се разотиде недоволен.