Записки на Христо Македонски: 14.На Бузлуджа

Записки на Христо Македонски — Глава 14. На Бузлуджа Автор: Христо Македонски

В балкана. Знамето на Караджовата дружина. Балканските прелести и хубости. Готовността на околните села да се вдигнат. Без хляб по-страшно и от потеря. Овчарчето и нашата нетактичност. В Дебели дел. Потерята отдалеч. Тримата българи. Колибаринът и гостбата на потерята. На мандрата и братът на Хаджията. Почивка и глад. Несъгласие в четата. Избягването на 14-те души. Случката с киселото мляко. Нахранване на дружината. Двамата в Шипка за хляб. Място за почивка. Дълбокият сън. Ненадейното ни нападение от потерята. Отчаяното положение на четата. Нашето поражение. Нашето избягване ранени. Към Мъглиш. Щастливата среща със селянина. Към върха "Св. Никола". Силен дъжд и вятър. Кой ни предаде?

* * * * *

След два-три часа пътуване из нощната тъмнина и тишина, хванахме полите на балкана и подехме нагоре по балканските висини, като вървяхме из гъсталака. Още при подножието на балкана ние намерихме студена вода, където не пропуснахме да се спрем малко повечко, за да утолим жаждата си, да оплакнем раните си, да се поумием и поосвежим. А величественият балкан стърчеше над нас, върховете на който се губеха горе в нощната тъмнина. Един тих, хладен и приятен ветрец подухваше и разнасяше тъгите ни из гъсталака по цяло българско. Ранените, без охкания и ахкания, чистеха раните си и перяха вмирисаните парцали, а водата завличаше съсирената и нечиста кръв надолу по течението си, като бързаше да занесе на измъчения народ сърдечен поздрав от синовете му, които в името на народната свобода, са излезли да пролеят кръвта си и да сложат костите си из балканските урви. Всичко наоколо беше тихо и представляваше, в нощната тая глухотия, нещо тайнствено, небесно. Само дружината беше будна, наслаждаваше се на тая райска местност, любуваше се на грандиозните балкански върхове, почиваше спокойно от своите досегашни трудове и страдания. Всеки за себе си мечтаеше и всеки за себе си прекарваше през ума си станалото дотук, оглеждаше настоящото си положение и обсъждаше бъдещата си участ. Само Хаджията, който носеше нравствената си готовност и честта на дружината, трябваше да мисли за всички ни.

– Не преминават тия пущини, Христо, те ще ме уморят, – казваше тихо за раните си Никола Иванов, който постоянно беше с мен и до мен.

Той беше измършавел вече, раните му миришеха ужасно и при нямане възможност да се лекува, участта му беше известна, определена. Но той беше корава натура, нито охкаше, нито се оплакваше някому, нито пък искаше да остави дружината.

– Ще вървя до последната минута, оставете ме да ви придружа докрай, – отговаряше той на ония от другарите, които от състрадание му предлагаха да остане при някои мандри.

Краката му силни, той ходеше наравно със здравите. Имаше нужда от подкрепване само при преминаването на някои хендеци, реки и много стръмни урви, а тая длъжност аз изпълнявах още от първата битка добросъвестно.

Но на това място не можехме да останем дълго време, затова Хаджията даде заповед да вървим. С нас носехме и двете знамена, разбира се, не развети, понеже сега считахме себе си за разбити. Хаджията, който от всички по-добре оценяваше загубата на Караджата, не можеше да гледа знамето му, което за носех и което на всички напомняше за злата участ на втория войвода (Караджата) ^[1] и за нашето лошо положение без него, когато той можеше да ни бъде най-полезен, когато неговото отсъствие беше чувствително за цялата дружина. Затова Хаджията каза да скрием Караджовото знаме.

– Сега сме една чета, една участ ни очаква и затова няма нужда и от две знамена.

След тия думи на войводата аз разковах знамето от дървото, последното захвърлих на някъде, а самото знаме грижливо сгънах и пъхнах в чантата си. ^[2] По-долу читателят ще види, че със същото това знаме аз поведох друга чета и се бих с турците във време на Сръбско–турската война през 1876 г.

Цяла нощ пътувахме или по-право се изкачвахме към върховете на балкана, при все тъй пътуването не беше токова трудно, защото тук вече беше доста хладно и нямаше полската жега, която не ни даваше леко да вървим, която ни изпотяваше, уморяваше и задушаваше от жажда. Вървяхме цяла нощ с почивки на много места, като търсехме за през деня по-удобни като за нас хора закрития, които в същото време да ни служат и за скривалище и за позиция в случай на нужда. А в балкана такива места има в изобилие. Тук вече ние се поокуражихме, защото се намирахме на по-сигурно място, което съвсем не благоприятствува за една коя да е потеря. Всички преимущества бяха на наша страна, оставаше една–единствена грижа – грижата за хляб, доставянето на който не беше съвсем лесна работа.

На други ден ние почивахме в една райска планинска местност. И в балкана има такива очарователни и прелестно места, които е невъзможно да се опишат. При вида им те обзема едно неописуемо чувство на удивление, пред очите ти стои една природна картина, която по-рано, преди да имаш случая да я видиш, не може да си я представиш. Гледаш местността, но виждаш само нейния очарователен общ изглед, а не и нейните отделни дребни пейзажи, удивляваш се на тая хубава и красива природа, въображението ти от минута на минута се усилва и те занася малко по-горе от облаците, където няма човешките грижи и разнородни страдания. И сърцето се стиска някак от тъга ли, от удивление ли или от някое друго чувство, което се представя неуловимо, неясно и неопределено. Още през деня тръгнахме да вървим към по-непристъпните места. На едно място ненадейно изкочиха пред нас двама селяни българи. Още щом ги съгледахме, че идат право при нас, взехме мерки да разгледаме всичко наоколо и да не би те да са шпиони и след тях да върви потеря. Някои от нашите изказаха съмнение да не би да са помаци, но Хаджията позволи да дойдат при дружината. Единият от тях каза, че бил от Ново село, а другият – от друго едно дело в Севлиевско, името на което не мога да си припомня сега. Те съобщиха на войводата, че нас ни дирят и че са били готови да се вдигнат и да ни последват. За да се даде решителен отговор на тия хора, Хаджията постъпи по конституционно: свика неколцина от по-първите юнаци, обмислиха и обсъдиха въпроса и най-после решиха, да се каже на двамата, че трябва да мируват и да не се вдигат. По кои съображения се взе подобно решение аз сега не си спомням, но няма много да се бъркам, ако кажа, че най-важното съображение беше това, че нашата дружина беше съвършено поразена и неспособна за по-нататъшна борба. Освен това ние по-рано бяхме решили и определили своята дейност, като бяхме отсекли окончателно, че след четвъртата битка ние сме поразени и че не ни остава друго, освен да се спасяваме. Хаджията им съобщи решението на дружината и ги разпита за околните местности и за всичко друго, що можеше да ни интересува. Двамата българи оставиха хляба, що носеха със себе си, размениха здравите си цървули, навуща и пр. с нащи изпокъсани и изподрани, взеха си сбогом и си отидоха. Аз и днес вярвам, че тия двамина са били истински българи, които са съчувствували на нашето предприятие и са се въодушевявали от съшите "народни" желания и стремления, които и нас тогава движеха.

Но скоро балканските хубости и прелести взеха да ни стават омразни – хляб нямахме, пък липсата на хляб беше за нас по-страшна и от потерята. А намирането на хляб не беше лесна работа като за нас хора. Навсякъде по пътя се хранехме с киселец и други такива, но това не ни поддържаше. Имахме нужда от човешка храна, поне от хляб. Почивахме на едно място, когато стражата улови едно малко овчарче и го дотътри при войводата. Поръчахме му да каже на баща си за нашата дружина, като имахме слабостта да вярваме, че всички знаят за нас, за нашата цел и за светостта на този ден, като му казахме, че ще му платим десеторно да ни донесе хляб и друго каквото може да има за ядене. Овчарчето се обеща, а ние го пуснахме и то завчас стана невидимо. Вместо да тръгне някой от нас с овчарчето и вземе хляб, ние се доверихме на едно дете, бащата на което можеше да не повярва и по разни причини да хване пътя на "благоразумието", отколкото да се излага на възможна опасност. Ние взехме под съображение и това обстоятелство, че бащата на овчарчето може да се случи някой прост човечец, който не ще може да разбере както трябва сина си, а ще ни вземе за разбойници и ше благодари на провидението, задето момчето му се е избавило живо и здраво от ръцете ни. Имахме още няколко парчета сухари, но никой не смееше да прибягва към тях, за да не умира сетне от глад, а чакаше да направи това, което ще върши цялата дружина. Дълго време ние чакахме овчарчето или баща му на определеното място, но напразно. Заобикаляхме отдалеч, услушвахме се, никой не се обади и никой не дойде да ни донесе хляб.

Късно вечета ние тръгнахме на път, като решихме, че напразно ще чакаме бащата на овчарчето. Вървяхме цяла нощ все нагоре и на сутринта се намерихме на един величествен връх, при полите на който се виждаше селото Дебели дел. ^[3] Щом видяхме селото, цялата дружина единодушно реши да навлезем в него и насилствено да вземем хляб и друго каквото намерим и откаквото имахме нужда. И нямаше друг защото нашето съществование беше немислимо без храна. От друга страна, от върха, където бяхме, селото ни се виждаше доста близо и по тая причина тръгнахме от сутринта всички заедно с ранените. Спуснахме се надолу от върха и с падания, подлъзвания и охкания стигнахме в селото едва на пладне. Селяните, добри българи, разбраха ни добре и ни проумяха хубаво: завчас приготвиха всичко и седнахме да ядем. Нямаше нужда от хрен и други предговори за добра охота – отдавна ни се беше отворил апетита и ние не ядохме, а гълтахме. Разбира се, че вън от селото оставихме стража за всеки случай. В тая стража попаднах и аз. Скоро след това награбихме хлеба, други гостби и разни предмети, от които имахме нужда и отново се опътихме за насрещния връх с двама селяни от селото, които нарочно взехме със себе си, докато изминем селото и хванем гората. Но ние не отивахме по пътя, по който тръгнахме със селяните; щом пуснем селяните да се върнат назад, ние веднага възвихме на съвсем противоположна посока, за да изгубим дирята, та в случая, че селяните бъдат принудени да кажат някъде сме тръгнали, турците да ни дирят там, където ни няма. Това ние вършехме навсякъде, когато срещахме хора или отивахме и минавахме през някое село. След няколко часа път трябваше отново да си отпочинем. Избра се мястото и цялата дружина се простря на земята, като поставихме и неизбежната стража. Още не бяхме седнали добре, когато стражата ни съобщи, че се показала потерята. Веднага се дигмахме оттам, шавнахме в гъстата гора и се скрихме от потерята, която не можа и да ни види. Но това беше достатъчно, за да знаем, че властта продължава да ни търси и преследва. Из гъстата и непроходима гора вървяхме без път, разбира се, и понеже ни хвана дъжд, та се измокрихме и простудихме, спряхме се на едно по-затруднено място където запалихме огън, за да се посгреем, постоплим и изсушим. След няколко часа трима селяни се показаха и момчетата веднага ги заградиха и спряха. Те уплашено обясниха откъде идват и къде отиват, но ние побързахме да им обадим кои сме и що сме, а това ги успокои, та след това свободно отговаряха на всички наши въпроси. Според техните обяснения Габрово се било намирало на няколко часа далечина от това място. Ние поехме пътя, който водеше към Казанлъшките планини. Не зная колко време ходихме, когато дойдохме до едно място, което от всички четири страни беше планини, а в средата течеше шумно и лудо една рекичка. Глухотия и самотия ужасна, но за нас това беше една прелестна градина, затова решихме тук да се спрем и починем. За един миг всички ние се нахвърлихме към рекичката: едни да се мият, други да си чистят раните, трети да перат парцали и пр.

Не зная колко време почивахме в тая долина, когато стражата беше хванала един българин, колибар, доста млад човек, който идеше отдолу по реката. Той ни разправи че потерята продължава да ни преследва, че трябва винаги да сме нащрек и готови да я посрещнем. Той не скри от нас, че в колибата му се намира едно друго за ядене, приготвено за потерята. Ние това и чакахме, неколцина от нашите юнаци отидоха на колибата, прибраха всичката приготвена за турците храна и се гостихме хубаво. От колобаря взехме необходимите сведения за местността и се упътихме по онова направление, което той ни посочи, но скоро завихме назад и отидохме към казанлъшките мандри, за да се скрием от потерята, която сновеше вече и по върховете.

И тръгнахме веднага. Вървяхме към това направление и едва на другия ден сутринта стиганахме на едно място, където намерихме една мандра. Овчарите, българи, които пасяха беглишки овце се оказаха добри хора, приеха ни любезно и побързаха да ни услужат и нахранят с "каквото дал Господ", а Господ беше дал месо, хляб, мляко и сирене. Нощта прекарахме около тая мандра и не знаехме как да поблагодарим за гостоприемството на добрите овчари, които ни дадоха много нужни нам сведения за потерята, та видяхме, че на това място няма да се спреме за по-дълго, а ще трябва да вървим на по-безопасни места. Затова решихме да се върнем отново назад към Шипка и тръгнахме. Преди това бай Хажията реши да остави тук брата си Тодор, ^[4] който беше ранен опасно и не само не можеше да ходи, но вече беше принуден да ни остави. Той не можеше да живее повече от един-два дена още. Хаджията се прости с брата си и това прощаване беше твърде трогателно . Ужасна сцена! Да оставиш родния си брат и да знаеш, че той ще умира след ден–два! Ние не можехме да гледаме. Освен Тодора оттам загубихме и Ачо от Сопот, ^[5] той ни остави нарочно, защото Сопот беше близо. С него отпосле се намерих в мушията на Стефан Берон ^[6] на Молдова, Румъния, та другарувахме няколко години. Вървахем цял ден, като почивахме и спахме на много места и през нощта излязохме на едно място, което не беше твърде далеч – Шипка беше на няколко часа разстояние. На заранта стигнахме на други едни мандри, тръгнахме пак, защото това място беше свърталище на потерята, т.е. последната там се прибираше да спи. През нощта вървяхме все към Шипка, като се отбивахме на много места за почивка. На другия ден почивахме цел ден на едно място, където по-рано бяхме видели да мине потерята. Това правехме нарочно, защото щом е минала веднъж потерята мястото се считаше за безопасно и ние почивахме спокойно. И това направихме няколко пъти и никак не се излъгвахме. Вечерта трябваше да тръгнем пак да вървим, но преди да потеглим напред, ние решихме, че трябва да се сдобием с хляб, защото бяхме отново огладнели и за толкова мнозина, където бехме по мандрите (ходихме още на много мандри) едва успяхме да се наядем веднаж, а не и да помъкнем хляб в резерва със себе си. Освен това при тоя чист въздух и студена вода ядехме безобразно много.

По едно време в нашата дружина се появи едно недоразумение, едно несъгласие. Димитър Зааралията възразяваше сърдито на Хаджията, задето не бил избрал добър път и въобще не сме били тръгнали по направление към Сливен. След нашето поражение всякакви кавги и недоразумения можеха да се яват. И чудното е, че минахме само с едно спречкване. Хаджията се мъчеше да се обясни тихичко с Зааралията, който беше един от решителните юнаци, и който водеше дружината напред, като се ръководеше по звездите, но като видя, че не ще може, забележи му, че той, както всички други, трябва да се покорява. Зааралията започна още по-яростно да възразява и да укорява Хаджията, че мястото не било добро, че щели да ни избият, че трябва да се обмисли по-добре по-нататъшното наше положение. Хаджията се указа в тоя случай твърде мек човек, какъвто си беше в действителност. Да беше Караджата, кое с убедителни думи, кое с авторитета, що имаше между момчетата, като юнак и опитен в работата, можеше да предвари всякакво разногласие в четата, защото това разногласие можеше да я съсипе окончателно. Всички други момчета слушахме разговорите и гледахме тая неприятна сцена.

– Що се сърдиш бе, Димитре, – се обади Божил от Лом, – не се клехме да умрем? Не е ли все едно, където и да ни завари смъртта? Като си искал да живееш и да рахатуваш, да си седял у дома си.

– Престани да бъбриш, защото краят няма да бъде добър, – прибави Спиро Георгиев.

Божил и Спиро бяха такива юнаци, които не си поплюваха на ръцете, та Зааралията млъкна; с това инцидента се счете за окончателно свършен и ние тръгнахме.

Нощта беше доста тъмна. Беше се заоблачило отвсякъде и с това вървенето ни се затрудняваше оше повече. Но скоро загазихме из едни горист едър гъсталак та тъмнината стана още по-непроницаема. По едно време решихме да се посрем и отпочинем. Гледаме – няма всичките момчета. Почакахме малко, повърнахме се малко назад, подсвирнахме с уста, но никой не се обади. Изгубени бяха всичко 14 души, между които имаше и ранени. В числото на изгубените влизаше и Зааралията. Дали в тая нощна тъмнина тия наши другари се изгубиха из гъстата гора, та тръгнаха неволно по друго направление или пък Зааралията ги бе помамил вследствия спречкването му с войводата и се решил да тръгне на другаде и на свой риск – това не мога да твърдя положително. Тогава обаче взехме за вярно второто предположение и без да чакаме повече то 5–10 минути изгубените, тръгнахме без тях. ^[7] Ние останахме, значи, тогава всичко 44 души. ^[8] Тръгнахме, но гладът, тоя втори наш мъчител, не ни оставяше на мира. Някои от момчетата посегнаха на последните си сухари – толкова не можеха да се удържат.

– Да става каквото ще – отговаряха те, когато други, по-търпеливи и по-поносливи, им бележаха да не бързат със сухарите си, защото после работата ще е опасна.

И нямаше какво да се прави. При такъв чист чъздух и студена вода, при толкова скитания и непрестанно ходене трябваше след нас да върви едно цяло интенданство, за да можеме да избегнем гладуването! На другия ден почивахме в гората. Привечер аз, с още единадесет други момчета, бях авангард. След полунощ беше, когато ненадейно връхлетяхме на една мандра. Светнаха ни очите като на вълци. Моментално и без много предпазвания намерихме овчарите, които не считаха за необходимо да се крият от нас и дадохме заповед да се приготви ядене за цялата ни дружина. Овчарите с готовност станаха и взеха да изреждат какво имат и какво може да се приготви. Пред очите ни се изпречи кисело мляко и целият авангард грабна хляб и за една секунда очистихме киселото мляко. Знаехме всички правилото, че каквото и да се намери за ядене, колкото малко и да е то, трябва да се запази и раздели еднакво на цялата чета, но нашият вълчи глад ни накра да нарушим съзнателно това правило и да заслужим укорите на другарите си и войводата. Скоро след това пристигна войводата с другите момчета и щом видя, че сме изяли киселото мляко кипна и се разсърди ужасно. Никога не съм видял Хаджията сърдит, но тоя път беше неукротимо разсърден, че ни надума и изпсува улично. Той имаше право, защото еднакво трябваше да се грижи за всички и нямаше защо на нас да прави снизхождение и предпочитание, когато при това всички еднакво гладувахме. Като изядохме млакото и хлябът, дружината трябваше да чака да се приготви нещо за ядене, защото готовото ние изядохме. Но не зная дали и ние бяхме виновни: останали без хляб, повече от тридесет часа, при това непрекъснато пътуване, ние бяхме изгладнели до неописуема степен. Както и да е Хаджията веднага се разпореди да се тури намереното прясно мляко в един казан, да се тури в него брашно, което намерихме в мандрата и по такъв начин да се приготви ядене за дружината – нещо като каша. Някои от нас, виновните, отидоха да пазят стража, а други кладехме и подпалвахме огъня, за да втаса гостбата по-скоро. Съмна се вече хубаво, когато нашите другари се нагълтаха добре от направената каша и понеже там не можехме да останем и овчарите не ни сплашиха с потерята, взехме едного от тях със себе си, да му кажем къде именно ще се спрем, за да ни донесат пак храна за обяд, каквото вече бяхме поръчали и можехме да чакаме. Но защото на мандрата нямаше достатъчно храна, а можеха да приготвят само месо, затова войводата реши да се пратят двама за хляб в Шипка, понеже беше близо. Христо Николов и Стефан Шипкалийчето, ^[9] родом от Шипка, които познаваха добре местността се съгласиха да отидат в селото и се обещаха да донесат повече хляб на определеното място, където щяхме да отидем до тяхното завръщане. Те отидоха наистина, като си взеха сбогом с нас, но и не се върнаха вече. Местността, която избрахме за почивка, се казваше Бузлуджа, на Шипченския проход. Овчарят се върна назад, а момчетата, след като се постави от всички четири страни стража, понеже мястото не беше толкова удобно, гората беше тук изсечена, редка и тук-там имаше дебели дървета, налягаха да почиват.

Аз бях, заедно с неколцина стража на една страна. По едно време забелязваме движение от потерята. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на войводата, за да се вземат мерки за отбрана – но какво да видим: цялата дружина заспала дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобшихме, че потерята настъпва към нас, и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат. Вдигат глава след нашия вик и пак падат като пияни. Най-сетне, кое с мушкане, кое с викане, те се събудиха, но се изгуби за това повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем на другаде и да изберем по-добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи се приготвихме за бой. Шест дни ходихме сравнително свободно из Балкана, но седмият ден изглеждаше печален. Турците бяха успели да ни обкръжат вече от всички страни и нашето положение беше съвсем критично. Това нещо усешахме всички, но нямаше как да си помогнем. Оставаше да се надяваме на войводата, който тичаше като изгубен да ни нарежда на определени места и да ни дава наставление за юнашко държание. Времето като че ли нарочно от вчера насам не беше добро. Черни и мрачни облаци стояха над главите ни и обещаваха дъжд – силен, пороен. Турците яростно ни нападнаха. Те бяха редовна войска и башибозуци в голямо количество. ^[10] Куршуми полетяха върху нас от всички страни и от нашите взеха да падат като окапали круши. Ние стреляхме, но някъде по-напред. Наистина ние бяхме разделени на групи и при закрития, каквито имаше и които успяхме и съобразихме да завземем, стреляхме отчаяно. Падаха и от неприятеля, но нашите редове взеха много скоро да редеят, а турците вървят от всички страни право срещу нас и както се виждаше, яко ни държаха в своето коло, като имаха намерение окончателно да свършат с нас. Не мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина крачки до нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка. Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит. ^[11] Другите турци последваха примера на редованата войска, нападнаха отчаяно другите наши групи. Едно отделение башибозуци идваше право към нас. Ние се приготвихме, но не знаем по чие предложение, още преди башибозуците да направят няколко крачки, решихме да станем и ние първи да нападнем неприятеля, който идваше срещу нас. Това предложение веднага беше прието. Не само това, но за един миг като прободени скокнахме от позициите си, гръмнахме срещи башибозуците и се спуснахме върху тях, за да си пробием път и да избягаме от тази печална за нас обсада. Бяхме 13 души. Още преди да скокнем раненият Никола Иванов, който винаги беше с мен, като разбра нашето решение и като имаше предвид своето немощно положение, обърна се към мен, изгледа ме умилително и с един тъжовен скръбен и пълен с отчаяние глас ми каза:

– Христо, оставяш ли ме вече? Моля те, помогни ми и тоя път.

– Върви с нас, – казах му. – Ако не щеш, Бог да ти помогне, – и тръгнахме срещу башибозуците.

Щом изпразнихме пушките си и тичешком, но разярено се хвърлихме върху нападателите, последните също изгърмяха върху нас и мнозина от другарите ни паднаха така геройски. Ние ги отминахме и моментално се намерихме в редовете на своите нападатели, които не сполучиха да гръмнат втори път, пък и не можеха да гърмят, защото щяха да избият редовната войска, която се намираше насреша им, а се пръснаха на една страна, направиха ни път и ние се промъкнахме. Още когато се приближавахме към тях, чувахме да се вика: "Недейте да стреляте, недейте да стреляте, дайте им път", казано на турски, вероятно от началника на потерята. Той имаше право, защото щом се доближихме до тях, техните куршуми можеха да убият други турци от това потераджийско каре. След като минахме под редовете на потерята, пред нас се изпречи една долчинка, слязохме по нея и тръгнахме през един малък гъсталак. Потерята изгърмя още веднъж след нас, но ние бяхме отминали доста далече и не можа да убие никого от нас. После, долината беше така разположена, та щом ги отминахме на два–три разкрача, спуснахме се надолу, прехвърлихме една височина и се изгубихме от очите им. За да могат да гръмнат втори път след нас, турците трябваше да развалят карето и да ни подгонят, а това те не можеха да направят, защото искаха да ограбят и довършат другарите ни. Нас ни оставиха.

Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов ^[12] една рана в дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. ^[13] Но опасна беше само раната на Андрей и когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне, мъчеше го раната и беше останал твърде назад. Спирането ни беше за една минута и след туй отново потеглихме. Вървим ние на някъде, но без да знаем накъде. Беше вече късно и скоро щеше да падне мрак. По едно време излязохме на една височинка, откъде съгледах оттатък надолу едно село, и понеже бяхме гладни и най-важното ранени, решихме да отидем в селото и там вече каквото даде Господ – селото трябва да е българско, ше разкажем хала си, добрите хора ще ни нахранят, ще ни напоят, а и ще превържем раните си с някакъв цяр и след това отново ще хванем гората.

Вървим ние право в селото, без да му мислим повече, като че ли са ни калесали, като че в селото само за нас мислят и нас чакат. Пък и нямаше какво друго да правим. В това време съглеждаме един човек, облечен в селски дрехи, върви право към нас. Той ни видя само тогава, когато се намираше между четири пушки, готови да му смачкат главата. Уплаши се, но спря и ни позна какви хора сме веднага.

– Оттук бягайте, каза селянина, като посочи с ръка на една страна, защото това село е турско, а низамите ви гонят и ще ви избият.

Селото, което видяхме и където искахме да отидем се казвало Мъглиш. Много селяни от околните села според разказа на селяните, щом чули да се гърми толкоз много, припнали да видят какво е туй и из козите планински пътеки, които на тях са добре известни, тръгнали и отдалеч гледали сражението. Мислели са те да видят поражението на турците и макар ненадейно нападнати, те в душата си вярвали, че ние ще надвием или поне ще избегнем сполучливо поражение. По ония времена, един хъш струваше повече от сто турци, един български народен човек беше по-юнак от Голията. Но щом видяли, че безбройната турска сган ще надвие, че от нашата страна падат повече, те свили мълчаливо врат и хванали тесните пътеки да се върнат у дома и да не стават неканени свидетели на тая грозна сцена – на нашето пълно поражение, което е било в същото време поражение на всички българи.

След туй, като взехме от селянина някои и други указания за местността и ближните села, минахме към страната, където беше турската войска, завихме малко и хванахме височините към "Св. Никола". ^[14] След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя, затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд. Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой, който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас. Ние, сгушени и свити на две, държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно такова поражение на нашата чета. Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи.

Кой ни предаде, как стана всичко това, та ни избиха така ненадейно, защо бяхме заспали така дълбоко, дали всичко що ядохме на последните мандри, не беше нарочно смесено с упоителни и отровни медикаменти, дали мнимите овчари не са преоблечени турци – такива и на тях подобни въпроси си задавахме един на други, без да можем обаче да си отговорим или да предположим някой по-вероятен и по-правдоподобен отговор. От 13 души, що бяхме тръгнали от позициите против башибозуците, бяхме останали още четирима, които отчаяно се държахме за дърветата и така противостояхме на силния устрем на пороя и вятъра. Военна тръба засвири и ние продължавахме да следим как потерята се прибира и свлича надолу, да занесе нашето поражение и избиване, за събере лаврите, бакшиши и възхваления, и да представи главите на всички наши убити другари. ^[15] Когато избавените тръгнахме да се спасяваме по гори и планини, добрите българи, които ни услужваха, храниха и пазиха, казваха и уверяваха ни, че овчарите на последните мандри, където яде последен път цялата дружина, трябва сигурно да са били преоблечени помаци, поставени нарочно от властта и че те трябва да са турили, по поръка на последната, афион или друго нещо подобно в брашното или млякото, предназначено нарочно за нас. ^[16] Аз и сега вярвам, че това дело е било на турската власт, защото нищо друго не може да ни накара да заспим, като заклани, сън дълбок, мъртвешки.

Бележки

1. След залавянето му Караджата бил откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов пише на обратната страна на един портрет на Караджата: "Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И го докараха (в Търново) с кола шеркет, с двамина негови другари след него, с жълти букви: "Свобода или смърт", по риза със сини платненки; при 7 рано, той беше бодър."
   
   Откаран в Русе, Караджата умрял в затвора.
   
   По въпроса дали Караджата е умрял в затвора, или е обесен съвременниците не са единни. … Въпросът обаче все още не може да се приеме за окончателно разрешен. Все пак по-вероятно е твърдението на Ст. Попов, тъй като още тогава в. "Дунав" (No 299, 4.VII.1968) пише: "В срядашния брой на Дунава ний известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата болница и че по негово щение местната власт повика благовейного свещеника Христя, за да го изповяда... Разбойничеството и престъплението, които направи речения Стефан, ако и да изискваха да се накаже смъртно наказание съобразно законът, но когато му се свърши разпитът и осъждането, болестта на раните му се осили и наказанито му се беше отложило след пълното му оздравяване. Обаче мъките и болките на раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болестта називаема тетанос, щото миналата сряда (Н.Ф. – 31.VII.1868) през нощта умре от своята си смърт и на утринта се повика пак свещеника, които го погреба според християнските обичаи; а защото тялом беше съвсем отслабнал, той, без да мине на губилищното място (Н.Ф. – бесилката), отгдето минаха другарите му и отдоха в смъртния дом, напряко (кестреме) отиде през друг един път"…
   
   
2. Знамето на Ст. Караджа е било ушито през 1866 г., в Браила от Султана Русева. Пазено като рядка светиня, през 1925 г. то било предадено от дъщерите на Хр. Македонски – Тица и Екатерина на Министерството на войната. Днес това знаме се съхранява в Централния музей на народната армия в София.
   
   
3. К. Дебел дял, дн. към община Габрово.
   
   
4. Че Тодор Асенов е бил оставен при овчари Хр. Македонски разказва тук и в Глава 25.Допълнение към записките ми – Допълнение No2.
   
   
5. (А)танас Лилов (Ачо Пиперков). След отделянето си от четата, успял да се промъкне в Габрово, а оттам и в Сопот. След известно време се прехвърлил в Румъния.
   
   
6. Стефан Русков Берон (Верон) от Котел. По време на Кримската война заедно с братята си Петър и Христо се преселил в Румъния. Отначало бил съдружник и управител на имотите на вуйчо си д-р Петър берон, а после станал самостоятелен търговец и мушиер. Поддържал връзки с Раковски (с когото бил приятел от детинство) и другите наши революционни дейци. Стефан Берон починал на 25 май 1899 г. в Браила.
   
   
7. Според Марин Нейков от Свищов, 14-те четници се отделили от четата, без да искат. Като ранени те вървели по-отзад. Едно от момчетата се навело да си завърже цървулите, ранените спрели. Когато потеглили отново, четата била отминала в тъмнината. Че не са се отделили нарочно от четата са потвърдили пред З. Стоянов Ангел Обретенов и другарите му: "между нас ранените и здравите – разказват те – вървеше едно лице, което нас подканяше да побързаме, а на здравите ни другари викаше да почакат. По погрешка на това същото лице ние се видяхме на едно място, когато се стичахме от билото, отцепени от войводата… Повикахме на нисък глас, потичахме нагоре–надолу – нищо не се чува, никой не се обажда. Стана дума между другарите да гръмнем с пушка, но, от друга страна, като помислихме, че с едно изгърмяване може да повикаме потерята, не направихме това. Най-главната причина да се изгубим бе тая, че напреде ни се представиха три пътеки, от които не знаехме коя да хванем. Около половин час се въртяхме като замаяни кой път да хванем и въобще какво да правиме. Най-после седнахме на едно място да си отпочинем върху самата пътека, като се ласкаехме от надеждата, че ще да се върне някой да ни потърси от страна на другарите ни. Никой нема да се яви… Най-после се оттеглихме в едно гъсто краище… В това време дъждът пак почна да вали и това е било главната причина, загдето здравите ни другари не се погрижиха за нашето потърсване…"
   
   
8. Виж бел. 15.
   
   
9. Стефан Дянков Обрешков, роден в Шипка. Отначало помагал на баша си като зограф, а когато бащата починал, забегнал в Румъния.
   
   След отделянето си от четата, Стефан Орешков бил предаден на турците от свой роднина. Осъден на смърт, той бил обесен в Казанлък на 28.VII.1868 г. Когато го подкарали към бесилката, Орешков вървял с гордо вдигната глава и пеел революционни песни: "Братя, аз не отивам да умра, както мислят поганците, а да се родя!" – казал той на събраните за зрелището българи, след което сам надянал въжето на врата си.
   
   
10. В сражението на Бузлуджа срещу малкото оцеляли българи участвуват около 700 турци. От проучванията на З. Стоянов след Освобождението се вижда, че в сражението участвува потеря от 500 башибозуци, водени от прочутия със своята свирепост Кюртчи Осман (от с. Долно Сахране, починал след Освобождението в голяма мизерия) и редовна войска от 150–200 души. На Бузлуджа били и казанлъшките заптии начело със своя началник Сюлейман ага. За лошите позиции на четата и многобройния й неприятел, в. "Levant herald" от 2 авг. 1868 г. пише: "Четата се бранеше отчаяно, но нападателите бяха многобройни и имаха най-добри позиции затова съвършено разбиха Хаджидимитровата чета."
    
    
11. За края на Хаджи Димитър във в."Curier d'Orient" от 18.VII.1868 г. е писано: "И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа… Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук…"
    
    За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелствуват и участвалите в погребението на убитите четници: "Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът – пише З. Стоянов, – комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут – сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на м. август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. – Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.
    
    Всичко това свидетелствува за пълната несъстоятелност на легендата, че Хаджи Димитър не е убит на Бузлуджа, а е умрял от раните си на връх Кадрафил, недалеч от с. Аджар.
    
    За намерените в Хаджи Димитър вещи, за които споменава в."Curier d'Orient" вж. и в. "Дунав" No 456 от 8 март 1870 г. Там е писано: "Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се предаде на негово височество Митхад паша… Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от Шуменското окръжие и чаушин в третия табур…"
    
    
12. От Панагюрище.
    
    
13. В списъка, приложен към книгата, Хр. Македонски го е записал като Илия Дончев от Никополско. на с. 115 Македонски го споменава като Илия Тодоров.
    
    
14. Днес вр. "Столетов".
    
    
15. Според Христо Македонски, след отделянето на 14 четника, в сражението на Бузлуджа участвуват 44 души, вкл. войводата Хаджи Димитър. В турските документи от онова време обаче, се твърди, че загиналите на Бузлуджа са 34 души. От друга страна не съвсем точни са сведенията и за погребаните на Бузлуджа трупове. Според З. Стоянов те са 26. … Във всеки случай трябва да се отбележи, че при тържествата по случай 30 г. от сражението на Бузлуджа, когато по указания на участници в погребението били разкопани гробовете, намерили се скелетите на 24 души и един човешки лоб. Така се помнело от участвувалите в погребението през 1868 г., че заровените са 24 души.
    
    Според Ангел Обретенов и другарите му от групата на 14-те отделили се от четата, на Бузлуджа, Хаджи Димитър и останалите са били 36 души. Като пресмята броя на отрязаните глави след сражението, З. Стоянов пише, че десетина души се губят. "Аз допускам – пише той, – че тия десет души са се изгубили или по-напред, дордето четата не е била стигнала до Бузлуджа, или пък действително са сполучили да избягат по време на битката, нещо невероятно, а после измрели тук–там по Балкана – кой ранен, кой убит. "Че десет души са успели да пробият турския обръч и да побегнат са твърдели и някои от шипченските овчари, свидетели на сражението.
    
    Противоречивостта в данните не дават възможност да се установи точният брой на участвувалите в сражението на Бузлуджа четници, колко са загинали там и дали от 13 души, както посочва Хр. Македонски, които се вдигат срещу башибозуците, успяват да се спасят и други. Във всеки случай, освен за Македонски и тримата му другари, в литературата липсват сведения за други, останали живи от участвувалите в сражението на Бузлуджа. Изключение в това отношение е твърдението, че след сражението, на връх Кадрафил, хранени от овчари, са се укривали до "към края на август" Хаджи Димитър и четирима четника. Хаджи Димитър, тежко ранен, е бил донесен от другарите си на ръце.
    
    След като турците се убедили, че никой от четата не е вече жив, всички се спуснали върху мъртвите тела. "Всеки труп – пише З. Стоянов бил заобиколен от по десетина башибозуци, които се надпреварвали – кой по-напред да се залови до останалите без притежатели вещи. Най-напред те им обрали оръжията, съблекли ги голи с грабителска цел, скачали по главите им, ритали ги, где завърнат, кълцали ги с ножовете си, взирали се в безчувствените им лица – дали няма да познаят някого – и най-после се скарвали помежду си в разпределението на плячката… Още едно бабитско дело останало несвършено… Това дело било отсичането на главите на избитите момчета… Около 60–70 души жадни за кръв башибозуци с гордост изтеглили своите ятагани, подпретнали си широките ръкави, поплюли на грубите си длани, с една ръка, хващали космите на жертвите, които увивали между пръстите си, а с другата ръка почнали да секат вдървените вече вратове. Трясък и плюсък… се слушало из бузлуджанските долини, а седемстотин зрители се радвали и тържествували, като че напреде им се сечало зеле…" Според З. Стоянов "8 глави на бузлуджанските юнаци били занесени през Шипка в Казанлък, а 17 – в Търново. В числото на тия последните била и главата на Хаджията заедно с дрехите и оръжието му… Пред захождане на слънцето войската и башибозуците оставили Бузлуджа. Урвата, в която били нашите въстаници, представлявала човешка касапница. 26 обезглавени трупове, разсечени тук-там и полуголи, лежали на Бузлуджанската урва. Никакъв караул не бил поставен от турците."
    
    На връщане от Бузлуджа озверените турци разнасяли главите по селата, за да плашат българското население, а в Казанлък образували шествие със зурли и тъпани.
    
    Според Г. Димитров (Княжество България, ч. II, Пловдив, 1896, с.309) дрехите на четниците били натоварени на две магарета и смъкнати в с. Хасът, където, в дома на свещеник Иван П. Стоянов, били разпределени между заптиетата.
    
    По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на Хаджи Димитър познат, по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.
    ...
    Веднага след подвига на Хаджи Димитър и Ст. Караджа, а и след това, за тях били написани стихове и статии, били създадени картини и прочие.
    
    Тук не е възможно да бъде изредено всичко, но не е безинтересно да се спомене, че освен статии и др. материали, които помества със в. "Свобода", Любен Каравелов посвещава на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Иван Попхристов специални стихотворения, написва и драмата "Хаджи Димитър Ясенов" (1872 г.) Възторжено е отношението към четата и на Христо Ботев. По случай три години от нейната гибел Ботев написва една от най-хубавите си статии "Петрошан" (Дума на българските емигранти, No 3, 8 юли 1871). В нея той пише: "Пълни три години са днес от оня героически подвиг…, от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждане. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! … Те измряха, но тяхната смърт беше огромен удар за Турция, огромен и за нашето отечество – на първата извести падането, на втората възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите "Болгаристан калктъ" (Н. Ф. – България въстана) и окачи мъртвия черковен въпрос на галваническата кука, с което без да иска, призна името на робите си, призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се, като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."
    
    За събитията през 1868 г. и подвига на четата, Хр. Ботев се спира и в уводната статия на в. "Знаме" No 21, от 6 юли 1875 г. Но венец на възвалата е ненадминатата и до днес в нашата литература балада на Ботев "Хаджи Димитър". Тази балада е отпечатана на издадения от Ботев календар за 1875 г. с лика на Хаджи Димитър.
    
    
16. За версията, че овчарите са дали на четата подправена храна, пише още през 1873 г. Бачо Киро: "Нея (Н. Ф. – четата) изтровил някой си подкупен от турците овчар , като турил отрова в млякото. Те горките като били гладни, щом се наяли, усетили болест в сърцата си; след половин час захванали всички да повръщат и турците излязват в туй време и ги нападат. Избиха ги горките и им донесоха в Търново главите"…
    
    Участникът в четата, Марин Нейков от Свищов, отделил се заедно с другите 14 четника, пише: "Намерихме един овчар, който беше от с. Енина. След като го запитахме за нашите другари, той ни каза, че те били дохождали на неговата кошара. На кошарата, турците били нарязали в един пълен с мляко казан бяла козина и се скрили в гората, като ги наблюдавали. Четата щом дошла, намерила казана и почнала да яде и щом се наяли, всички те били изнемощели, и се дръпнали в гората. Тогава се почнал боят и ги избили…"
    
    

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.