| Сп. „Житно зърно“, Година IV, 1928, кн. 6-7, стр. 204
|
По стръмен път той кара земните си дни,
с железни мишници подхванал им юларя.
Очите му – световните везни.
С незнайни ключове законите отваря.
Камшик му са в ръката злите.
С вулкани, мълнии той разговаря.
И, по земята, наторена с трупове,
чертае нови пътища за нови поколения.
Минути му са всички векове.
От други мир денят му с вихрени трептения,
към тоя светъл мир в сърдцата мост гради
от мрамора на своето търпение.
Прекарал го е той през светлите звезди;
през озарените недра на тишината
ще мине, който се от дух роди.
И който се не заслепи от светлината
и в пламъците ѝ не изгори
и той ще хване тъй в ръце съдбата
като възкръсналия своите зори.
