Съединена България от Юджийн Скайлър (1885)

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Съединена България
Автор: Юджийн Скайлър
Източник: Eugene Schuyler (Nov., 1885) "United Bulgaria" The North American Review, Vol. 141, No. 348 , pp. 464-474[1]


През пролетта на 1876 година имаше слаб опит за въстание в две или три български селища, който, както всеки си спомня, беше потушен от турците с кланета и палежи, които не бяха се случвали повече от четиридесет години. (През 1841 година мосю Blanqui беше изпратен от мосю Guizot да разследва последиците от подобни кланета в България.) Поради отдалечеността на този район трябваше да мине известно време преди разпространението на каквато и да познание за тези събития до Западна Европа. Въпреки това подробна информация беше получена от американските мисионери и от други заети с образователна дейност в Константинопол. Те се опитаха да представят състоянието в България на английския посланик, сър Henri Elliot, който отказа да изслуша техните показания или да докладва фактите на своето правителство. Накрая, след като лондонският „Таймс“ беше отказал да публикува доклад на своя кореспондент мистър Gallenga, писмо от Константинопол, съдържащо основните факти беше публикувано от „Дейли нюз“. (Написано от мистър Edwin Pears, изтъкнат английски юрист.) Тъй като достоверността на тези твърдения беше отхвърлена от английското посолство в Константинопол, въпросните американски джентълмени бяха застрашени до изгубят своя кредит и доверие, и, което беше още по-сериозно, да станат причината за затварянето на Робърт колеж – най-заслужаващата похвала американска институция на Изток – от турските власти за това, че разпространява неверни сведения срещу правителството. При тези обстоятелства пълномощният американски министър мистър Maynard ме упълномощи, въпреки че бях пристигнал в Константинопол само преди няколко дни, да отида във вътрешността на България и да удостоверя, ако е възможно, точната истина за случая. Междувременно такова беше вълнението, предизвикано в Англия, че британският посланик беше инструктиран да изпрати човек в Филипополис със същата задача. Мистър Walter Baring, който получи това задължение, достигна Филипополис почти по същото време като мен и въпреки че нашите разследвания бяха основно независими, ние достигнахме по същество до същия резултат по отношение на фактите. Мистър J. A. MacGahan, по онова време кореспондент на лондонския „Дейли нюз“, отиваше към сръбската граница, за да пише за сръбската война с Турция. По някакво съвпадение той пътуваше със същия влак, с който пътувах и аз, чак до Филипополис, и оставайки там за ден, се заинтересува от онова, което чу, като реши да отложи своето пътуване за известно време и да напише онова, което беше видял с очите си. Главно чрез неговите писма английската и американската публика се запозна с начина, по който турците потушиха безредиците. Тъй като бяха налице всички основания за провеждане на моето разследване открито, мистър MacGahan, мистър Carl Schneider, кореспондентът на “Cologne Gazette” и наистина всички, които поискаха, им беше разрешено да присъстват. Двама преводачи с различни националности, всеки един от тях говорещ няколко езика, ни застраховаха срещу възможна измама. Моят предварителен доклад беше предоставен за публикуване от легацията по време на моето отсъствие и без моето съгласие.

Не е нужно да цитирам сега историята на вече случилото се или да разказвам за ужасите, които все още можеха да се видят. Достатъчно е да спомена, че истината на твърденията на американските духовници беше предостатъчно доказана. Състоянието на страната обаче беше толкова неустановено – съществуваше такъв неописуем страх от страна на християнското население и такъв организиран тероризъм от страна на мюсюлманите, с толкова голямо безгрижие и неефективност от страна на длъжностните лица – че беше невъзможно да се устои на желанието да направим каквото можехме за подобрение и облекчаване състоянието на нещата. Затворите бяха препълнени с лица, обвинени в политически престъпления, които бяха съдени накуп от една комисия, съставена от мюсюлмани без да се имат предвид обичайните форми на съдебната процедура; най-строги присъди бяха произнасяни ежедневно, като бяха изпълнявани често екзекуции. Християнските жители се страхуваха да се покажат извън техните селища или да продължат с техния селскостопански труд; техният добитък и коне бяха крадени ог мюсюлманските им съседи, като техните посеви и насаждения бяха често унищожавани. Каквото можехме да направим чрез представителство пред местните власти или пред пашите беше направено, като в почти всички случаи това имаше ефект. Английският представител можеше наистина да заплашва в изключителни случаи с неразположението на своето правителство, но всичко, което беше в моите възможности, беше да представя, че Портата искрено желаеше да възстанови реда и че поддържайки нещата в тяхното актуално състояние, длъжностните лица правеха лоша услуга на своето правителство и управление. В изключителни случаи беше необходимо да се търси помощта на американския министър, както и на руския посланик, пред властите в Константинопол. Прецених, че беше по-добре да поддържам връзка с моя министър като му изпращах отворени телеграми, излагайки точно фактите, като това беше най-доброто, което можеше да направя, за да можеха турските власти, които четяха всяка телеграма преди нейното предаване, да имат предимството да се съобразят с искането, преди то да беше в действителност направено. Имах всяко основание да смятам, че благодарение на исканията, извършени от британското и руското посолство и от американската легация пред Портата, по-голям брой от все още неосъдените политически затворници бяха освободени, беше сформирана нова съдебна комисия и около двеста души, които бяха вече осъдени на смърт, получиха замяна на присъдите. Бяха възстановени коне и волове, както и селскостопански инструменти и в края на нашата шестседмична работа положението на населението беше много по-добро в сравнение с онова, в което го заварихме.

Напълно признавам, че доколкото се отнася до мен, действах извън и престъпвайки дадените ми инструкции. Но това беше случай, при който беше невъзможно за който и да е човек с хуманни чувства да действа по друг начин. И бях удовлетворен да знам, че моето поведение беше одобрено и поддържано както от министъра в Константинопол, така и от правителството у дома. Получих дори благодарности от турски длъжностни лица за това, че бях им попречил да действат така, че да изгубят службите си.

Резултатът на официалния доклад на мистър Baring, на принц Церетелев, генералния консул във Филипопополис, които ме прудружаваха по време на част от моето разследване, и на другите консули, беше такъв, че през есента беше свикана конференция на европейските сили в Константинопол, за да разгледа план за по-добро управление на българските провинции.

Преди началото на конференцията обаче генерал Игнатиев се срещна с мен и ми каза, че беше убеден, че конференцията нямаше да постигне нищо, освен ако в началото не бъде предложен за разглеждане някакъв план или схема. Той също смяташе, че конференцията нямаше да има време да измисли каквато и да е мярка за организацията на България. Следователно, той ми предложи като на човек, който беше достатъчно добре запознат със сегашното положение на българския народ, да си сътруднича с принц Церетелев и още един от неговите секретари при подготовката на някаква схема за управление, която може да бъде предложена на конференцията за одобрение от силите. Тъй като мистър Maynard, американският министър, нямаше възражения срещу това да предоставя моя съвет и сътрудничество, ние подготвихме първоначално план за конституция в най-общи щрихи, която беше предоставена на принц Горчаков преди началото на конференцията. След като получихме одобрение, ние продължихме с подготовката на проект за подробна конституция. Работата беше поделена по-равно между нас, въпреки че се консултирахме заедно по всеки нейн член. Други, които имаха специализирано познание, бяха призовани да ни помагат, включително две аташета от руското генерално консулство в Константинопол, които бяха живели известно време в различни части на България и Македония, както и мистър MacGahan, който имаше доверието на всички познаващи го. Мистър Baring, английският секретар, беше също така поканен да съдейства, но сър Henri Elliot отказа да го допусне и го задържа във Филипополис. Разбира се, беше невъзможно за чужденците, дори ако познаваха страната много по-добре от нас, да изготвят една конституция, която да подхождаше напълно на нуждите на местните жители. Но в края на краищата успяхме да подготвим схема, която смятахме, че щеше да бъде приемлива на силите и в същото време можеше да работи на практика достатъчно добре. В някои отношения аз дори бях по-малко либерален от моите руски колеги, тъй като вземах предвид относителната цивилизованост на страната, подчертавах основно въвеждането на самоуправление, докато в същото време исках намаляване на властта на общия законодателен орган. Главните длъжностни лица все пак трябваше да бъдат назначени или утвърдени от султана. Но ние вярвахме, че страната може само да се научи да се управлява сама като започне отдолу и като практикува самоуправление в общините на основа, която винаги беше съществувала, като се оставяше на бъдещето възможност да се предоставят по-широки правомощия на провинциалното събрание.

Изведнъж възникна въпрос за границите на новата държава; и тук беше необходимо да получим съдействие от турските официални документи, по-специално от онези, които смятахме за най-точни – докладите до министъра на финансите – доколкото можеха да бъдат получени. Картата на Kieper и докладите на пътешественици бяха взети предвид, доколкото имаха някаква стойност. Преди достигането до каквото и да е решение беше съставена етническа карта на всеки район от мистър Тернов от руския консулат, заедно с внимателно приготвена статистическа информация на населението. Трябваше да се имат предвид няколко въпроса. В определени части на онова, което беше очевидно България съществуваха големи общества от мюсюлмани, някои от тях турци, други черкези, трансплантирани там след Кримската война по съвет на английското посолство. И в някои райони така наречените помаци, от български произход и говорещи почти изключително български език, но които бяха възприели мюсюлманската религия по времето на турското завладяване с цел да запазят техните земи и лична свобода. Разбира се, беше невъзможно при прекарването на границите на една провинция да се оставят малки анклави, независимо от това какво е тяхното население. Беше известно например, че селището Перистера беше изцяло гръцко, както и онова на Стенимако (Асеновград) заедно с неговите околности, които бяха дори споменати като изцяло гръцки град от Villehardouin след завладяването на Константинопол от кръстоносците през 1204 година. В градовете по Черно море съществуваше мнозинство от гърци и също така съществуваше гръцко население, което се разпростираше няколко мили навътре от брега на Егейско море. Смяташе се за необходимо да се предоставят на бъдещите българи морски пристанища както на Черно море, така и на Егейско море. В противен случай щеше да се допусне същата грешка, която беше направена с предоставянето на адриатическия бряг на Австрия, докато Босна и Херцеговина, с подобни населения, бяха отрязани от техния естествен излаз на море.

Очаквайки, че конференцията и по-специално нейните английски участници ще бъдат изкрючително критични, то границите бяха начертани по-скоро прекалено големи отколкото прекалено малки, за да се остави възможност за тяхното орязване. Тогава възникна въпроса дали България ще се конституира като една провинция. Генерал Игнатиев вярваше, че англичаните нямаше да се съгласят на една единствена провинция при така предложения размер и следователно предложи тя да бъде разделена на две части по линия, която преминаваше по билото на Балкана. На това отговорих, че ако англичаните биха възразили, то щеше да бъде по-добре да им се даде на тях привилегията да разделят страната на две, като по този начин можеше да се получи повече при пазаренето по отношение на други части на конституцията. Моето предложение беше прието и конституцията беше представена на конференцията, създавайки една велика България с конституция, по която се бяхме договорили. Естествено конференцията възрази, както бяхме предвидили, по много от членовете и върна цялостния проект обратно на руските делегати за ревизиране. Беше очевидно, че заедно с всички въпроси за разглеждане от конференцията, не можеше да се предостави достатъчно внимание на подробностите и конституцията беше отново предложена, организирана по различен ред, написана с един малко по-различен език, но по същество в почти всички свои детайли тя беше една и съща. Този вариант беше приет от мнозинството. Единствената сериозна промяна беше в границите. Тук, както бяхме предвидили, англичаните настояваха за две провинции вместо за една. Но странно защо вместо деление по естествената линия на планината, провинциите бяха разделени чрез една чисто изкуствена северна и южна меридианна линия, която оставяше цялата култура, наука и бизнес в източната провинция, а по-дивата и по-малко цивилизована част в западната част. Беше очевидно, че такова положение на нещата не можеше да продължава дълго. И двете провинции, налагайки по-голями тегоби върху населението, отколкото наличието само на една такава, щяха да предоставят повече възможности за интриги на някоя чужда сила, която би избрала да проведе такъв план. Всичко обаче пропадна поради отказа на Турция да възприеме резултатите от конференцията. В това свое решение тя получи съдействие от интригата на английското посолство. Лорд Salisbury поддържаше страната на българите, но неговият колега, английският посланик, сър Henri Elliott, го ревнуваше и успя благодарение на своето влияние и дългосрочно пребиваване в Константинопол да убеди турците, че истинската Англия ще ги поддържа в тяхната опозиция срещу Русия. Ако предложенията на конференцията бяха приети от Турция, състоянието на нещата щеше да се отличава много от това, което е в момента. България, независимо дали съставена от две провинции или от една, щеше да бъде непосредствено подчинена на Портата, въпреки че щеше да има местна автономия, т.е. тя щеше да бъде в същото положение, в което се намираше Източна Румелия до този момент. Както Румъния, така и Сърбия, щяха да останат трибутарни държави, а нямаше да станат независими кралства.

Но конференцията, както видяхме, не постигна целта си, като резултатът беше война, в която турците бяха поставени в такова безизходно положение, че желаеха да приемат почти всички условия, предложени от Русия. Всред тях беше създаването на една велика България, като една единствена трибутарна държава и с граници в известна степен по-големи от онези, предложени от конференцията. Беше много печално за онези от нас, които не бяхме руснаци, но които бяхме заинтересовани за християнското население на Изток, като беше според мен голяма грешка от страна на руските преговарящи, че не бяха включени разпоредби за предаването на Тесалия и Епир, ако не и Тесалоника, на Гърция. Но тъй като Гърция беше наставлявана от англичаните да бъде тиха, тъй като късогледата политика на гръцкия патриархат в Константинопол беше преди всичко да пречи на създаването на българска екзархия и на отделянето на българската църква от гръцката и след това да претендира цяла България, която те наричаха с древното име Тракия, като гръцка поради нейната религия, руските преговарящи не бяха склонни да се намесват в полза на гърците.

Може да ми бъде разрешено да кажа тук в скоби, че подписването на мирния договор в Сан Стефано беше за първи път публично оповестено в моята къща на генерал Грант, който по това време беше в Константинопол, от италианския посланик граф Корти, който току що беше получил телеграма от генерал Игнатиев. Английското посолство не получи тази информация до следващата сутрин, когато тя беше публикувана във вестниците. Генерал Грант проявяваше голям интерес към Източния въпрос по всички негови детайли. Той беше придобил това свое познание с изключителна бързина по време на своето пътуване на Изток и въпреки своята сдържаност и мълчаливост, той ни занимава почти около час предишния ден с това какво би направил, ако беше пристигнал пред Константинопол начело на една победоносна армия. Без да навлизам в подробности мога да кажа, че той щеше да окупира Константинопол с войските си и докато вземаше необходимите мерки за безопасността на частната и държавната собственост, той щеше да издаде прокламация, като остави окончателното уреждане на европейските сили при едно единствено условие – „че управлението на турците в Европа ще бъде завинаги премахнато.“

Докато договорът от Сан Стефано се придържаше близко до границите на България, както бяха изложени от конференцията, то съществуваше една важна промяна. Вместо да беше самоуправляваща се турска провинция България беше конститутирана като автономно трибутарно княжество с християнско управление и национална милиция.

Както е добре известно, това намаляване на територията на Европейска Турция не беше по вкуса на английското правителство и на Австрия, като беше свикан конгрес в Берлин на европейските сили, които бяха подписали договора от Париж, с цел да се ревизира договора от Сан Стефано. Резултатът на ревизията беше да се намалят с много границите и територията на България, като беше откъсната цяла Македония, както и като бяха намалени границите на югоизточната част и по-нататък като беше разделена страната на две части по линията на Балкана. Северозападната част беше създадена като автономно трибутарно княжество с името на България, докато югоизточната част беше превърната в провинция с християнски управител, с конституционно управление и поставена обратно под контрола на Портата. Въпреки че изглеждаше, че съществува връзка между тези две области, на провинцията не беше дадено името Южна България, но погрешно беше назована Източна Румелия. По този начин на онази част от страната, която беше страдала най-малко от турците, където населението беше по-оскъдно и по-грубо, беше предоставена практическа независимост, докато Източна Румелия с по-гъсто, по-образовано, по-интелигентно и по-богато население и която беше станала сцена на почти всички кланета през 1876 година, беше превърната отново в турска провинция. Страната беше така обременена с двойно управление, а данъкът от Източна Румелия беше определен с една по-висока ставка. (Приходите от провинцията бяха оценени на 3 680 000 долара (в действителност те бяха около 2 760 000 долара), а данъкът беше фиксиран на 1 104 000 долара.)

В съответствие с условията на договорът от Берлин беше свикано учредително събрание в Търново през пролетта на 1879 година, което прие конституция и избра за княз Александър Батенберг, синът на принц Александър от Хесе и следователно братовчед на сегашния император на Русия. Проектът на конституция, предложен от княз Черкаски, руски управител, в никакъв случай не беше приета изцяло. Българските делегати се показаха по-независими от очакваното и частично под влиянието на американския джентълмен, покойния мистър E. M. Grant, въведоха много изключително демократични особености, частично в полза и частично във вреда на страната. Така приетата конституция беше, както се доказа от събитията, прекалено либерална за един народ, който не беше все още привикнал към самоуправление. Все пак, като цяло, тя работеше много по-добре, отколкото най-добрите приятели на България имаха право да очакват. Но нейните недостатъци накараха княза да възприеме съвета на чужденците, които го бяха обкръжили, всред тях немският консул беше изключително активен, и през 1881 година той издаде прокламация, с която суспендира конституцията за срок от седем години и възприе извънредни правомощия. Това негово действие беше наистина ратифицирано чрез гласуване на извънредно събрание, избрано за тази цел, но основните политически мъже на страната обявиха по онова време и след това, че изборите за това събрание не бяха свободни. Независимо от това каква беше истината, князът не след дълго видя своята грешка и бивайки лоялен към най-добрите интереси на своята страна, се отказа от извънредните пълномощия, които му бяха предоставени и през 1883 година възстанови конституцията с малки промени. Оттогава, въпреки някои пречки, състоянието на България е благоденстващо. Общественият ред е като цяло поддържан навсякъде, селскостото стопанство и търговията разцъфтяха, училищата се увеличиха, а хората водят свободен и независим живот. Едно сигурно свидетелство за общото добро управление е, че селското население непрекъснато увеличава своята недвижима собственост и че обработваемата земя непрекъснато се разраства.

В съответствие с разпоредбите на Берлинския договор беше създадена комисия, която проведе заседание във Филипополис (британските й членове бяха сър Henry Drummond Wolff и лорд Donoughmore). Беше приета конституция или „органически устав“ за Източна Румелия, която влезе в сила. Първият назначен от Портата генерален управител, с одобрението на силите, беше принц Александър Богориди, по произход българин, но по образование грък, който беше дълги години в турската дипломатическа служба с името Алеко паша. След изтичането на неговия мандат през май 1884 година, тъй като някои от великите сили възразиха на неговото назначаване, той беше заместен от Гаврил Кръстевич паша, също по рождение българин. Румелийците притежаваха предимства пред българите – тяхната конституция беше замислена с по-голямо внимание с оглед на действителните условия и нужди на страната, както и те притежаваха по-образована класа от мъже, които желаеха да служат като функционери без да се обръщат към чужденци, какъвто беше случаят с България.

На пръв поглед изглеждаше, че конституционното управление в Румелия работеше по-добре от онова в България. Но винаги съществуваше голямо недоволство, което частично възникваше от намесата на Портата, от неодобрението за определени закони, приети от събранието и частично от една естествена симпатия, която доведе до това жителите да искат обединение с техните братя от другата страна на Балкана. Беше почувствано, че едно двойно управление налагаше по-тежки тегоби върху двете провинции, взети като цяло, отколкото ако те бяха управлявани от едно място, а митническата граница пречеше на свободната търговия между членовете на онова, което пректически беше един народ. Митниците бяха още по-неприятни, защото не съществуваха, когато двете провинции бяха пряко подчинени на Турция. Това само по себе си бяха оплаквания и всеки, който е запознат с положението на делата виждаше, че рано или късно двете провинции трябваше да се обединят, независимо дали турците или европейските сили желаеха това.

Но в допълнение на това съществуваше чувство на симпатия за българските жители на Македония. Беше обещано въвеждането на либерални институции в Македония от Портата и основата за тях беше дори договорена от европейскиге сили. Тези институции обаче никога не бяха приложени от Портата. Не само старата система на турско управление продължи в Македония, но носещи се слухове за интриги от страна на Австрия, ако не и на други сили, накараха българите да вярват, че съдбата на техните съпатриоти в Македония можеше постоянно и завинаги да бъде отделена от тяхната собствена. Невъзможно е да разглеждаме Македония като един етнически район. Населението в северната част е сръбско, онова в отдалечения запад е албанско, докато гръцкият елемент се разпростира на известно разстояние от морето. Останалото население, с изключение на турците, които са разпръснати тук и там, са чисти българи. Доколкото България и Румелия бяха разделени, беше смятано, че ако Австрия напреднеше към Тесалоника, както често се носеха слухове, българите в Македония щяха да останат завинаги отделени от тези в България и Румелия. Претенциите на Гърция за известна част от този район са ясни и заслужават да се имат предвид, но тяхното обсъждане не влиза в сегашния предмет.

В резултат на натиска на всички тези доводи, жителите на Румелия се надигнаха мирно на 18 септември, като свалиха главните длъжностни лица и обявиха техния съюз с България.

Този съюз е ясно нарушение на договора от Берлин, но не е нарушение от онзи вид, при който една от подписалите сили по даден договор е извършила някакво действие, което противоречи на неговите клаузи. Преди този договор да бъде подписан, Румъния и Сърбия бяха де факто придобили своята независимост и тази независимост беше призната от Турция в договора от Сан Стефано, който договор беше надлежно ратифициран. Портата дори беше изпратила пълномощни министри в Букурещ и Белград преди подписването на договора от Берлин. Тъй като нито Румъния, нито Сърбия бяха допуснати и не бяха представлявани в Берлин и не подписаха договора, наложените им задължения от силите нямаха морален ефект върху тези страни, но бяха наложени от правото на най-силния и можеха да станат ефективни само чрез сила или заплаха за употреба на сила. Такива задължения – и договорът от Берлин е изпълнен с тях – бяха разпоредби, чрез които Сърбия беше принудена да сключи търговски договор с Австро-Унгария и чрез който тя се задължаваше да изгради железопътна линия, свързваща австрийските линии с Константинопол и Тесалоника. Подобни задължения бяха наложени на Румъния по отношение корабоплаването по Дунав и третирането на евреите. По подобен начин Румелия беше призната от Турция като част от автономното княжество България и нейният последващ статут като турска провинция беше резултат на волята на великите сили на Европа, противно на желанието на нейното население. Следователно чрез съединението им България и Румелия не могат да бъдат обвинявани за неизпълнение и нарушаване на договорна клауза, тъй като не са подписали договора, но само за нарушаване на правило, договорено от Великите сили, които смятаха, че създаденото от тях положение беше абсолютно необходимо за техния по същество егоистичен интерес. Следователно остава да се види доколко великите сили ще настояват за продължаване на положение, което те създадоха с оглед на предполагаемите нужди на 1878 година. Подобно положение на нещата беше създадено чрез договора от Париж от 1856 година, чрез който, или по-скоро чрез конференция на силите от 1858 година, съгласно условията на този договор, Влахия и Молдова бяха конституирани като отделни княжества и тяхното искане за съюз беше отхвърлено. Впоследствие, наистина на следващата година, през 1859 година, те практически се обединиха като избраха същия човек, принц Кузa, за господар. С оглед на осъществения факт силите отказаха да се намесят, както беше поискала Портата, санкционираха двойния избор и впоследствие позволиха обедиението на двете княжества в едно княжество Румъния.

Бележки[редактиране]

  1. Eugene Schuyler (Nov., 1885) "United Bulgaria" The North American Review, Vol. 141, No. 348 , pp. 464-474
Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.