Страната на сънищата (Едгар Алън По)

Страната на сънищата Автор: Едгар Алън По

„Страната на сънищата“ (Dream-Land) е публикувана за първи път в "Graham's Magazine" през юни 1844 г. [1]

        По стръмен и самотен път,
        Де злите ангели летят
        И в здрачини Кумирът Нощ
        Издига трон на черна мощ —
        Дойдох аз в родните места —
От Туле — края на света —
От онзи край, де Сън витай, и сред мъгли, забулен дреме —
        Вън от Пространство — вън от Време.

Там дремят страшни бездни — долини — пещери;
Текат реки безбрежни в титанските гори,
Чиито странни форми очите не разкриват,
Затуй че с капки тъмни мъглите ги обливат;
Там планини издигат високо мощен стан,
Готови пак да рухнат сред някой океан;
Морета там изригват с гнева на вечни бури
Вълни — и с тях достигат горящите лазури;
Там езера, в които спят паднали звезди,
Разстилат морно-мъртви, заглъхнали води —
Води тъй морно-мъртви и тъй безмълвно ледни —
Под сняг, над тях посипан от лилиите бледни.

Но там, до езерата с погребани звезди,
Които в скръб разстилат заглъхнали води —
Води безмълвни — морни — и мъртви — и вледени
В снега на лилии, от вечен сън обвени —
До планините тъмни — и там, до бистри вир,
Що ромоли тъй глухо и ромоли безспир —
До мрачните дъбрави — до черните блата,
Де гущери и змии изкачат през нощта —
До върха, де живеят в обител над скали
                        Вещиците зли! —
До всеки кът и ъгъл, магесан и потаен,
Там пътникът ще срещне на всяка стъпка, смаян,
Рой спомени от дните в живота неживян —
Видения въздушни, обвити в бял саван,
Които тръпнат — стенят из вечен път към Заник
И мълком отминават учудения странник —
Видения — другари, които — по-преди,
Оттук — Небето грабна, Земята похити.

Но за духа — измъчен из мрака да блуждай —
И за сърцето морно, преситено да страда,
Там е целебен край! —
И рай! — И Елдорадо!

Но пътникът щом дойде във таз страна — той сам,
Той сам не смей открито да гледа всичко там;
И нейните вълшебства е слаб да различи:
Навеки те са скрити за тленните очи!
Че, властно, техний Цар им навеки заповеда
Да не повдигат нивга ни клепка, ни чело! —
И затова душата измъчена ги гледа
Там винаги през тъмно, опушено стъкло…

        По стръмен и самотен път,
        Де злите ангели летят
        И в здрачини Кумирът Нощ
        Издига трон на черна мощ —
        Дойдох аз в родните места
        От Туле — края на света.
 
Превод: Г. Михайлов, 1920 г.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.