Ралица

Ралица Автор: Пенчо Славейков

Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет -
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа - гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? -
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина...
"Блазе й с хубост" - казваха едни.
"Блазе, комуто на честта се падне" -
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали - шепнейки изниско:
"Блазе й... Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост."
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!... Двама лика
и прилика, един за друг родени -
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви -
около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше - и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце...
         Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.
Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура - когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше. Тя втора стомна сложи
под чучурчето - първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана -
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
"Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган - огърлица рубета,
а, Ралице?..." И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
"Наречени са те за теб" - отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
- Не всичко, мен наречено, за мен е! -
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
"За теб така... така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое - или ничие!"
- Пусни!... Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! -
извика тя - изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.
След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха... Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
           Много дни
се оттогава минаха - и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет... Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво -
мъж и жена - живеяха честито.

Зовеше я той "мое пиле", поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо -
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше - тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя...
 
И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
- Защо ли се забави майка тъй?...
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?" -
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. - Пък ти!
То вече - каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
"У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла."
- Пред вратнята завяло й до коляно -
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори - че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"
- Затрупай я с трупа си! - троснат глас
до него се обади - и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му - дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
- Мене нейни думи - тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! - и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.
Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна -
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.

Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. - "Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. -
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"
- Не е ли Иво отподире? - "Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?"
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. "Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали" - изниско
ней старата отвърна и повтори:
"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -
Спогледаха се мълком те - и мълком
край огъня приседнаха да чакат...
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне...
И наведнъж - поджегна ли ги мисъл
нечакана? - те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха... В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета... Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата - слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи -
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята -
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
                    Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: "Божичко, нима!?"
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна - и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба - радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
---------------------------------------------
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни...
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива - до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена - с несломено сърце.

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.