РЕЧ ОТНОСНО НАЛОГА ВЪРХУ МАЛЦА (MALT DUTY) ОТ ДЖОН СТЮАРТ МИЛ, 17 АПРИЛ 1866 ГОДИНА

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
РЕЧ ОТНОСНО НАЛОГА ВЪРХУ МАЛЦА (MALT DUTY), 17 АПРИЛ 1866 ГОДИНА
Автор: Джон Стюарт Мил
Джон Стюарт Мил споменава в своята „Автобиография”, че тази реч, която настояваше да се поеме „задължение за изплащането на националния дълг преди доставките от въглища да бъдат изтощени“ (стр. 288 на първото издание от 1873 година) затвърди неговото положение и влияние в Камарата на общините на Британския парламент. Fitzroy Kelly (1796-1880), тогава член на Камарата на общините за Съфолк от Консервативната партия, беше направил предложение: „При една бъдеща ремисия или премахване на косвеното данъчно облагане, тази Камара ще вземе предвид налога върху малца с оглед на неговото непосредствено и окончателно премахване.“ Charles Neate (1806-1879), тогава член на Камарата за Оксфорд от Либералната партия беше предложил следната поправка, която да измести предходната: „При сегашното състояние на данъчното облагане и ресурси на страната е дълг на Парламента да вземе мерки за систематично намаляване на националния дълг и да не санкционира каквото и да е предложение за каквато и да е отмяна или промяна на данъците, които създават вероятност и възможности да бъдат придружени и свързани с намаление на приходите.” Мил произнася речта, след което Neate оттегля своята поправка, като предложението на Kelly бива подложено на гласуване и бива отхвърлено с 234 гласа срещу 150 гласа, като Мил гласува с мнозинството.[1]

Източник: Mill, John Stuart (1988) “The Malt Duty, 17 April 1866”; Public and Parliamentary Speeches; November 1850 – November 1868 (Robson, John M. and Kinzer, Bruce L. eds.) in Collected Works of John Stuart Mill, volume XXVIII, Toronto and Buffalo: University of Toronto Press, and London: Routledge, at 69-73.


Вземам думата, за да подкрепя формално Поправката на моя уважаван колега, представляващ Оксфорд. Надявам се, че няма да бъда заподозрян в каквато и да е склонност към злоупотреба със снизхождението, което Камарата наскоро толкова любезно ми оказа. Но за известно време почувствах една толкова сериозна, и мога да кажа тържествена убеденост по въпроса, който моят уважаван приятел повдигна, че ми е почти съвестно да пропусна случая и да не се опитам да наложа тази убеденост на някои уважавани членове на тази Камара. (Внимание.) До неотдавна можеше разумно да се предполага, че безспорният растеж на тази страна във всякакъв вид богатства – като беше невъзможно да се определят техните граници – ни служеше за извинение, и дори за оправдание, да изоставим нашите парични задължения, без да направим какъвто и да е сериозен опит да ги намалим, като тези задължения да тегнат върху плещите на идните поколения, които можеше разумно да се предполага, че ще са по-способни да се издържат, отколкото ние правим това в момента. Това обаче не беше по никое време убедителен и окончателен аргумент или мъдро извинение, защото идните поколения ще имат също така своите собствени необходимости; и ние получихме пример за това от факта, че до преди не много години една двегодишна война беше достатъчна да прибави към нашия национален дълг почти толкова, колкото беше извадено от него чрез спестяване в продължение на петдесет години. Но по-скоро бяха приведени на нашето внимание факти, които бяха доста пренебрегвани; показвайки, че извинението, което си правехме не е допустимо за нация, чието население многократно надхвърля онова, което съществуващите ресурси на науката могат да поддържат от нейната собствена почва; които са следователно зависими за прехраната си от силата или възможността да се освобождават от техните стоки в чужди пазари; и чието управление и нареждане над тези пазари зависи от продължителното владение на изчерпващ се материал. Краят на нашите резерви и доставки на въглища, въпреки че те бяха винаги сигурни, е винаги изглеждал до неотдавна за толкова отдалечен, че се смяташе, че не е необходимо и дори, че е излишно за сегашното поколение да се занимава с този въпрос. Причината беше, че всички наши изчисления се основаваха на съществуващата норма на потребление; но факт е, че нашето потребление на въглища се увеличава с такава изключителна скорост с всяка измината година, че вероятното изчерпване на нашите доставки не е повече въпрос на векове, а на поколения. Надявам се, че многоуважаемите членове на тази камара са запознати с малкия том на Стенли Джевонс (Stanley Jevons) със заглавие „Въглищният въпрос” (The Coal Question). Струва ми се, доколкото човек, който не е практически на ти и не е добре запознат с предмета, би могъл да преценява, че разглеждането на въпроса е почти изчерпателно. Джевонс изглежда е предвидил всичко, което може да се каже срещу извода, до който е достигнал; и това заключение е, че ако потреблението на въглища продължи да се увеличава със сегашната скорост, най-много след три поколения, най-вероятно значително по-кратък период, тези поколения ще бъдат в положение да бъдат без обработваеми въглища до 4 000 фийт или до 1219,2 метра от повърхността и че разноските за добив от такава дълбочина напълно ще намалят силата на тази страна да се състезава с индустриалните стоки на по-богатите въглищни полета на другите страни. Мисля, че ако има някой в тази камара, или извън нея, на когото му е известно нещо, което ще направи невалидни тези изводи на господин Джевонс, то би било редно да излезе и да го сподели. Аз самият съм чел различни опити да се отговори на господин Джевонс, но трябва да кажа, че всеки от тези опити, приемайки верността на всичко казано, само показаха, че нашите доставки и запаси ще продължат няколко години по-дълго от тези, предложени от Джевонс. В действителност, стигна се дори до там, че вместо да имаме свободата да предполагаме, че бъдещите поколения ще бъдат по-способни от нас да изплатят националния дълг, то е по-вероятно, че сегашното поколение и едно или две от следващите, са единствените, които имат най-малкия шанс някога да бъдат способни да го изплатят. Следователно какво е задължението, което такъв вид факти налагат на тази страна? Ще завещаем ли нашите парични задължения ненамалени на потомци, на които не можем да завещаем нашите активи? Да предположим, че имуществото на частен индивид е достигнало до него обременено с ипотеки и залози и че основната част от това имущество се състои от една мина, която е наистина богата, но която със сигурност ще бъде изчерпана по време на неговия живот. Би ли сметнал този индивид за достойно да прахоса приходите от мината в развратен, сладострастен и изпълнен с гуляи живот, като остави на своите деца изплащането на дълга от остатъка на наследеното от тях имущество. Следователно, онова, което е недостойно и порочно при един частен индивид е не по-малко непочтено и недостойно за една нация. Би трябвало да мислим за тези неща, докато все още има време. Тази страна е в момента по-богата и по-благоденстваща в сравнение с която и да е друга известна ни и би могло, без каквато и де е материално неудобство или лишения да се заделят няколко милиона всяка година за изпълнението на това важно задължение към нашите потомци. Не мисля, че трябва да се порицаваме и корим за това докъде сме стигнали. Беше съвършено правилно да се освободим от всички лоши данъци, всички онези, които създадоха по-голямо количество от случайни вреди отколкото преимущества на приходите. Благодарение на прогреса на мнението и благодарение на просветения и далновиден министър, който администрира нашите финанси преди няколко години, тази задача беше почти изпълнена. Останаха само няколко данъка, които са напълно непригодни да съществуват. Ако има такива налози, като те не предоставят толкова големи приходи, то можем да се надяваме, че ще се освободим и от тях без големи трудности. Основната част от нашите приходи се състои от сравнително малко на брой налози, като всеки от тях допринася една значителна сума. Никой от тези налози не подлежи на сериозни принципни възражения, както и на практика не е повече зловреден от това да се плащат данъци. Смятам, че е съвършено легитимно да се правят опити с тези данъци, ако съществува някакъв шанс чрез намаляване на тяхното количество да се увеличат приходите. Също така е легитимно да се варира начина на налагане на данъците; така например, като се налагат на по-късен етап в производството на артикул, чрез което ще можем да посрещнем възражения като онези, посочени от учения и уважаван член на камарата. Но ако ние премахнем данък, който внася приходи от 5 000 000 паунда или 6 000 000 паунда само за да получим удоволствие да изхарчим сумата по някакъв друг начин, то това ми изглежда криминално нарушение на дълг. Ако сме способни чрез увеличаване на нашите ресурси или чрез съкращаване на нашите разходи да се освободим от данъка върху малца, колко по-мъдро и по-заслужаващо си ще бъде, ако можем да заделим този данък като фонд за погасяване на нашия дълг. Позволете ми да настоявам пред камарата да се поеме задължение за сериозно разглеждане на тези неща в името на една предана грижа за потомството, която грижа беше силна във всяка нация, извършвала нещо велико и която грижа никога не напускаше ума ѝ до момента, както стана с римляните по време на империята им, в който тази грижа деградира, а те престанаха да бъдат една нация. Съществуват много хора на този свят, и вероятно неколцина в тази зала, въпреки че съжалявам да мисля така, които със желание биха си задали въпроса, следвайки думите на старата закачка или подигравка: „Защо трябва да жертваме нещо за потомството; какво е направило потомството за нас?” Те мислят, че идните поколения не са направили нищо за тях: но това е голяма грешка. Всичко онова, което е направено за човечеството чрез филантропическа грижа за идните поколения, чрез съзнателното чувство на дълг към потомството, дори чрез по-малко чистата, но все пак благородна амбиция да бъдат запомнени и чествани от идните поколения; всичко това ние дължим на идните поколения, и всичко това е наш дълг да направим всичко възможно, което е в нашите ограничени способности да изплатим. Всички велики дела на основателите на нации, и онези такива на вторите основатели на нации, техните велики реформатори – всички те са извършени за нас от авторите на онези закони и институции, на които свободните страни са задължени за тяхната свобода, а добре управляваните страни за тяхното добро и разумно управление; всички изживени героични животи и всички героични смърти в защитата на свободата и правото срещу деспотизма и тиранията, от Маратон и Саламис, чак до Лайпциг и Ватерло; всички онези традиции на мъдрост и на добродетел, които са увековечени и свещени в историята и литературата на миналото – всички училища и университети, чрез които културата на миналите времена е достигнала до нас, и цялата култура – всичко ние дължим на великите магистри на човешката мисъл и на великите майстори на човешката емоция – всичко това е наше, защото онези преди нас ги е било грижа и са имали време да се замислят за идните поколения. Не дължим нищо на идните поколения, сър! Дължим го на Бейкън (Bacon), и на Нютон, и на Лок (Locke), и на Бентам (Bentham), и на Шекспир, и на Милтън (Milton), и на Уърдсуърт (Wordsworth). Четох за известен човек, като съм почти сигурен, че това е доктор Франклин, който, когато желаеше да облекчи необходимите нужди или да помогне на някой заслужаващ човек чрез парична помощ, го правеше по своЙ собствен начин. Той казваше: „Аз ви давам тези пари само назаем; ако някога имате възможност, очаквам да ги върнете; но не на мен: изплатете ги на някой друг изпаднал в нужда човек, като нека заемът бъде под същото условие, така че потокът от ползи да може да продължи да тече дотогава, докогато човешката честност може да го поддържа. Онова, което Франклин правеше като благодеяние, за да може най-голямото възможно количество от добро да бъде извлечено от един ограничен фонд, нашите предшественици, на които ние дължим толкова много, са го правили поради необходимостта на случая. Дългът на благодарността, който им дължим е такъв, че на моменти поражда почти потискащата мисъл, че такъв огромен дълг не би могъл да бъде пряко изплатен към онези, от които сме получили толкова много. Но по подобие на обектите на благодеяние и добро дело на Франклин, ние може косвено да го изплатим, като го изплащаме на други – на онези други, за които те също така се грижеха, и за които, а не само за нас, техните усилия и жертви бяха положени и направени. Какво сме ние, сър, - ние от това поколение, или от което и да е друго поколение, че трябва да узурпираме и да харчим за нашите особени и изключителни потребности онова, което е предназначено за човечеството? То ни е дадено назаем, сър, а не ни е подарено: и е наше задължение да го предадем, не само ненамалено, но с лихва на онези, които са в същото отношение спрямо нас, както ние сме към онези, които ни предшестваха. Така ние ще заслужим, и можем на свой ред да получим, дял от същата благодарност и признателност.


Бележки[редактиране]

  1. Един от водещите политици и интелектуалци на България след 1878 година w:Иван Евстратиев Гешов признава влиянието на Мил и по-специално на тази негова реч върху своето собствено образование и развитие. Виж Гешов, Иван Евстратиев (1916),"Спомени из години на борби и победи", София: Кооперативна печатница „Гутенберг“, стр. 35-36
Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.