Природата като елемент на щастие

Природата като елемент на щастие Автор: Гунчо Гунчев

Статията е публикувана с оригинално заглавие Природата като елементъ на щастие в списание „Отзвук“, год. I, кн. 1 от февруари 1920 г. Шумен. стр. 12 – 15 от географа Гунчо Гунчев (1904 – 1940).

Отдалечаването от суетата, покварата и безнравствеността на града и приближаването с природата крият в себе си хиляди удоволствия, които всеки може да изпита, стига да отдвли част от свободното си време за тях. Съставът на тези удоволствия е разнообразен, но главната им съставна част е безгрижието, образувано от забравянето на всички грижи, скърби, борби, низки страсти и пр. пред величието на природата. Това особено може да се каже за тези, които са изпитали силни душевни сътресения, борби и скърби. Че природата оказва благотворно влияние на душата на човека, това никой не може да откаже. Именно в това благотворно влияние трябва да търсим щастието. А в какво се състои то. В природата. Ето как отговаря К. Фламарион на този въпрос в книгата си „Земя и небе“. „В природата душата се съвзима, забравя тялото и цъвнува като полско цвете в безмълвен въздух. Тогава тя мечтае самотно, съзерцава, изучава, разбира, усеща, живее духовен живот. И наслаждава се от мимолетно предчувствие на истината. Тогава чувстваш суетността на човвешките творения. Забравяш всичко, което от материално гледище представлява основна ценност за човечеството. Тогава ние се чувстваме слети с природата, с нашата майка, невести, съ вечния нам другар – слети с онази вечна млада и хубава природа, в лоното на която ни се присънят най-сладки сънища. Тя ни чува, разбира ни, отговаря ни със звездите, говори ни със своята царствена тишина. В нея се чувстваме не граждани на някаква си земица, а граждани на цяла планета, но граждани на безкрайността“. Тука трябва да се забележи, че се говори не за материално, а за духовно щастие.
Да, всичко до тука добре казано, но човечеството, или поне болшинството от него, съзнава ли го? Съзнава ли „венецът на творението“, че природата е неизчерпаем източник на блага, щастия и удоволствия. Че тя утешава оскърбените, ощастливя нещастницит, зарадва загрижените, смирява гневните и им дава импулс за нова работа, за нов живот. Съзнава ли той, че неговата душа вечно трябва да се стреми към нея, към нейните недра, нейните обятия. За жалост, не. „Да, пише К. Фламарион, и в това време, когато признателната природа славъше едно от най-вернитв си сввтила когато всички живи същества бяха съединени в молитви, когато бъбривата морска вълна сливаше своята благодарност с вечерния ветрец в края на този прекрасен ден, когато душата на цялото творение единодушно бе открита пред твореца, тогава вашето създание, надареният с безсмъртна и свободна душа въплотител на творческия разумъ – тогава човекът не виждаше и не чуваше това великолепие и нишо не знаеше за тая всемирна хармония, в лоното на която той ще намери своето щастие и славата си“.
Но да се повърнем на главния си въпрос. Говорихме и говорим, че природата е елемент на щастие. Ето какво казва Жан Фино в книгата си „Съдба и щастие“ по настоящия въпрос: „В елементите на щастието се намират и красотите на природата. Нека се постараем само да ги разберем. Достатъчно е само да я обикнеш. Това е всичко, което тя изисква от нас, за да утеши, разхубави и усили нашия живот. Източник на възвишени удоволствия, тя ги увеличава и ги туря на наше разположение. На ленивците тя доставя едно приятно прекарване на времето. Достатъчно е само да я съзерцаваме, и душата ни се изпълва с неизказани прелести. На работниците и на уморените от живота тя дава една възобновителна почивка, а на всички – жизнерадости. Еднакво нежна и благосклонна за всички, тя не признава нито привилегии на раждането, нито ония на богатството. Най-изоставените от съдбата имат същото право и същата възможност да се стоплят и да се подновят в нейната пазва. Планината или морето, поляната или лесът, всички въплътяват безконечните видове на хубостта и са причина на безчислени наслади.
Би било много трудно да се изброят източниците, които доставят съзерцанието на природата. Те са многобройни. Изгряването и залязването на слънцето, хубавото време и дъждът, луната със своитв многобройни фази, морето и планината, лесът или поляната, реките или езерата, мрачното или звездно небе, лазурното или непроницаемо пространство, меланхолията на вечното течение на нещата, – кой би могъл да даде изцяло израза на технитъ безконечни видове на техните тайнствени, бъгливи, а неуловими влияния върху човка?
Планините, вълните и небето не са ли една част от моето аз и от моята душа, както е пеел Манфред?
Защото земята е пълна с райове, само че безумният човек упорства да ги търси там, гдето не може да ги намери.
Когато, уморени от земните пейзажи, ние оправиме очите си към небето, каква богата и величествена картина се открива на нашето съзерцание!
Изгонените от вятъра облаци представят едно безконечно разнообразие на формите на хубостта. Тяхното наблюдение ни доставя много големи и силни наслади. И колкото мизерен и да бъде нашият живот, и гдето и да живеем, зрелището на небето ще ни се представя със същата благосклонност на всички ни.
Ние се удивяваме на изкуството, но ние не се удивяваме достатъчно на природата. А пък има ли живописец, който да възпроизведе безбройните июанси на нейната хубост? Такъв не съществува, когато няма архитект, който да имитира нейните смели конструкции, които по величието и по смелостьта си надминават нашето въображение. Пред нас, над и под нас съществуват светове, които по красотата си, по своята обширност и богатство надминаватъ най-прочутит музеи.“
Мисля, че това е достатъчно за сега. Бързам да прекратя, за да не се впускам в излишни подробности и посочвам излишни примери, взети от съчиненията на бележити личности, к. н.: Б. С. Пиер, Х. Д. Торо, Густав Емар, Мултатули, Ив. Вазов, Л. Бобевски и др. Впрочем, завършвайки, аз апелирам към всички унижени, оскърбени, онещастливени, отчаяни от живота, отчаяни от всичко, да се приберат в обятията на майката природа, която ще изцери болките им и забрави раните им. Но не само към тях, а и към всички, които искат да се облагородят, които искат да станат по-възвишени, по-великодушни, по-нравствени, по морални, да посещават природата, и към всички останали, които наместо да търсят развлечения в разни непристойни заведения, да се леят и да скитосват напраздно, да прибягват в природата.