Призраци

От Уикиизточник
Направо към навигацията Направо към търсенето
Призраци
Автор: Александър Вутимски

Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.

Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...

Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...

Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.

Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.

В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.