Потребител:Spiritia/работна

ДОБРИ НЕМИРОВ

И ВЪЧНА ДА Е!

ИЗ МАКЕДОНИЯ

СОФИЯ

Посетих Македония и в настоящата си книга ви давам впечатленията си от моята обиколка. На всичко гледах с очите на българин и всичко видяно преживях с душата на поет и любящ син.

Пред мен се разкри един стар български дом. Дворът беше обрасъл с бурени, прагът потънал в буйна трева. Гъсти паяжини бяха залостили врати и прозорци, а край зидовете се виждаше черна плесен — вечната обитателка на влагата и пустотата.

— Излезте, братя и сестри, робство вече няма! Оковите ви са строшени и душите ви свободни. Вижте каква сочна земя чака вашия труд, каква благодат е приготвил Бог да спустне върху вашите домове, ниви, ливади и градини. Нека моми и ергени изпълнят мегданите и да завият своште кръшни, китни хора, нека гръмко се чуе здравата българска песен, очистена от скръбта и мъката, и се понесе из всичките кътове на възродената македонска земя.

Към земята, която...

Отивам в Македония. Пиша това без удивителни знаци, от страх да не се покажа много сантиментален. То без сантименти няма да мине, но поне да не е още със заглавието. И тъй — в Македония... „За Македония бе дума, за тази българска страна“... И събират се гърци, сърби и ред още вери и религии, и гръмогласно спорят. Всеки я дърпа към себе си, като изсипва купища доказателства, но дядо Вазов мълчи, слуша и най-после казва:

— При все това, Македония си е наша.

Пак говорят, пак дърпат и дядо Вазов пак отговаря:

— Добре, но Македония си е наша! Нали така казваше Галилей, когато трябваше да подкрепи тезата си за въртенето на земята? Той не доказваше, не викаше, не ръкомахаше, защото знаеше, че пълната, абсолютната истина не се доказва, тя си е доказана сама по себе си. И затова срещу всички възражения той отговаряше:

— При все това, земята се върти.

И ето, приемникът на висшия фанатизъм на Галилея — дядо Вазов — също тъй отхвърляше възраженията на всички претенденти за Македония и отвръщаше с думите:

— При все това, Македония си е наша.

Отобусът лети към македонския край и аз нареждам фигурите на господа претендентите за Македония и слушам споровете им. Каквото и да говорите, господа, Македония си е наша. Нашата теза е толкова сигурна, че сме готови и дявола да убедим в нейната правдивост.

Минаваме Гюешево. Пътят започва да извива между долини и хълмове и ритмичните пъшкания на отобуса да нареждат нещо, което тоя път е само приятно. Няма край пътуването. От двете страни на пътя, по хубавите вече високо изкласили ниви, се носят сиво-зелени вълни. Тук ниви, там ливади, отгоре някакви други посеви, съвсем ниски още, по-горе разорани пространства, приготвени може би за нови култури. Ние нареждаме, заповядваме, но все пак очите ни са обърнати към Оня, от чиято воля зависи всичко. Изглежда, че Той е бил доста добър — простил ни е някои слабости и грехове и е дал добър живот на природата ни. Но всред тая жизнерадост, покриваща полета, долини и ниви, ще видите току край пътя пресен гроб, ограден с нова пармаклъчена ограда, на паднал германски войник. На върха на кръста е закрепена каската му. Забравяте радостта си и погледът ви получава изражение на човек, който внезапно добива силата да вижда отвъд нещата. Отобусът спира пред един такъв гроб. Очите ми се спират върху каската. Вятърът я движи насам-нататък, тя се блъска о кръста и издава странен звук. Аз слушам тоя звук и се мъча да доловя нещо в него. Не прилича ли той на мъчителните въздишки на тежко ранения или не напомнят ли те воплите на обезчадената майка?

— Дзн, дзн, дзн, дзн... — нарежда каската и тоя звук трепти в ушите ми дълго след като потеглихме.

Отобусът ни е пълен с пътници. По лицата на всички се чете нескрита радост. Отиваме в Македония — малко ли е това?

— Вие за къде?

— За Скопие!

— Ами вие?

— За Прилеп!

За Прилеп, за Охрид, за Битоля, за Ресен... Хората отиват да си уреждат вече работите по български и също тъй по български да се разцелуват и прегърнат със своите близки.

Гледам пред себе си природата и размишлявам. Мислите ми се надбягват, изчезват нейде към високите хълмове, провират се между стеблата на дърветата, оглеждат се в някоя река и нигде не могат да се спрат.

Но нещо спира вниманието ми. Някой близо около мен запява. Кой е той? Млад човек, със здраво, червендалесто лице и едри, здрави, бъли зъби — открити от широка усмивка — нарежда песен. Но види се желанието му да пее е твърде голямо, та затова не спира, кога свърши песента, а веднага започва друга. Тя ми е позната... Пред мене се занизва гердан от познати думи и звуци. Той пее „Жив е той, жив е“ на един доста стар мотив. Но и тая песен не се свършва скоро, защото намерението на певеца е да изкара целия текст въпреки краткостта на мотива. И пред мене се открива цялата картина на Хаджи Димитровата смърт. Аз виждам пушката, сабята — на две строшена, самодивите, жетварките, гората — и всичко, което великият Ботев е внесъл там.

Като свършва, аз го питам от где е и с какво се занимава.

— От Прилеп съм. Тамо имам касапски дюген.

— Ами защо изпя цялата песен?

— Каква е песен тя, като няма да я изпееш цялата? Вътре за юнака се говори, господине, за юнака.

— Да, вярно... за юнака, — отвръщам аз с желание да го поощря към други песни.

Каня се да го запитам още нещо, но новата песен бързо довтасва. За щастие и тя е юнашка. в нея се говори пак за пушката, за тиранина, за Македония... но ето че и тя е дълга. Още от самото качало се познава, че и тя ще бъде изпята цялата.

Когато изпя още една песен, чак тогава разбрах, че в Македония българските песни се пеят без „тра-ла-ла“. Там се уважава текстът наравно с мотива — даже и повече. И ако текстът на песента е само любовен, той, по силата на абсолютната необходимост, се превръща на някакъв склад от юначество, от барут, от патрони, от „свобода“, от „тирани“, от всичко, което дразни стремежите на младия македонски българин.

И започва певецът да нарежда все цели песни и всичките песни с героизъм, с любов към родина, с готовност да се мре за свободата.

— Все такива ли песни пеете тям? Любовни нямате ли?

— Хо, как да нямаме? Ето една.

Така се откъртва някаква песен, в която се говори за любовта, за луната, за сърцето... но съвсем неочаквано чувам да прозвучава думата „пушка“. — Ха, викам си, отиде любовта по дяволите. Да, и тъй излиза. Любовта си е любов, но пушката трябва да е готова за всеки случай. И следват ред закани и проклятия към оня, който е почернил българското знаме.

Занизаха се и други „любовни“ песни, но и те започваха с любов и свършваха с вик за свобода.

— Нямате ли други песни?

— Че тия лоши ли са? — почти обиден се обърна певецът.

— Не, искам да кажа „шлагери“ не знаете ли?

— Как да не знам? Ето ти шлагер! И певецът започна старото танго »О, Донна Клара“. Тъкмо що се канех да му кажа, че е стар шлагерът, нещо обърна вниманието ми. Той я пееше с български думи. Заслушвам се и прихвам да се смея. Тук думите са пак революционни. Пак пушка, пак душмани, пак родина...

— Ами защо сте турнали тия думи на един шлагер?

Той се засмя.

— Виж, господине. Като пеем на този глас, ония, що са мераклии да ни хванат в „грях“, няма да допускат, че думите комитски и ще ни оставят да си ги подхвърляме по-свободно.

Отобусът ме води в една земя, чийто дух вече чувствам съвсем ясно в песните на прилепчанина. Революционното настроение вече започва да се разгръща пред мене и аз виждам образа на един друг живот, пълен с импулси, страдания и готовност да се мре.

Така личността на македонския българин, без да искам, се свързваше с песента и аз виждах, че певецът прилепчанин е собствено събирателният образ, който се е бил всред планината, който е обесил предателя, който е търпял страшните мъки във вражеските зандани. Така тоя певец бързо започна да расте пред мене и да става голям, голям колкото е голяма и земята му.

„Ще ида, сине, защо да не ида?“

Разхождам се из Скопие. Около мене кипи един странен живот. Войски, граждани, моторни покрити коли, мотоциклисти, посивели от прах и гума, обози... Война! А слънцето се е ухилило с всичката благост, която понякога, в добри дни, има навик да ни поднася. Пред мене Шар ниже своята верига от сребърни карпи, гордо поведени от блестящия Люботрън и спокойно напява някаква пътен, пълна с фатални думи за доскорошния владетел.

Направени са усилия за благоустройството на Скопие. Павирани улици, високи къщи, грамадни обществени учреждения... Гарата, например, е нещо напълно европейско, военният клуб — едва ли някъде из балканските страни ще се срещне такъв... Театърът, наистина, не е по-хубав от варненския, но казват, че артистическият му състав бил по-хубав и от белградския.

Но между тия големи постройки и красиви жилища се тулят малки и жалки къщурки, тъй че всека улица ви напомня уста, която между златните си зъби ви показва черни, гнили, изпочупени, кърпени. Това е защото общият образ на Скопието е образът на парвенюто, което няма нито понятие за красота, нито чувство към какъв да е ред. Вардар е пресечен тук-таме с мостове, които свързват двете половини на града. Разбира се, това не ви задължава да си спомняте за Будапеща.

Докато виждате есенния клуб, кметството, областното управление — сгради наистина великолепни, близо около тях Вардарският квартал ви поразява с развалините си от двете страни на реката. Догде очи ви виждат все необитаеми къщи, полукъщи и бивши къщи. Страх да те обземе. Град от бомби мачкал постройките със страшна сила и така за няколко минути кварталът е получил изглед като че там се крие някъде прокълнатият Ахасфер. Грамадни дупки зеят пред вас, хлътнали покриви, съборени стени, съблечени сгради, останали само с ребрата си... — ужас.

Тук, под военния клуб, който също е доста пострадал от бомби, се празнува денят на св. св. Кирил и Методий. Как стана това празнуване, вестниците вече описаха. Направи ми впечатление порталът в началото на големия мост. Това са два високи паметника, върху които стоят на едри коне двамата сръбски крале —Петър и Александър. Баща и син образуват един портал — нещо подобно на арка — и между тях се движи народ. Сега, по време на празника на равноапостолите, с тоя паметник ставаше нещо странно по своята съдбовна неумолимост: между бащата и сина, яхнали на своите врани коне, поели път може би към България, сега дефилираха български войски. Странна съдба! Тия двама завоеватели гледаха непрекъснато как между тях се движат неприятели, предвождани от военни и ученически музики, които свирят със своите фанфари „Велик е нашият войник...“ И изведнъж тия крале на портала ви стават жалки, безпомощни. А дефилиращите ученици и ученички пеят марша на св. св. Кирил и Методий и се движат напред; деца, облечени в национални костюми, мъже, жени, старци — всички облечени в носията на разните части на Македония — разделят портала със своя устрем напред и, като оставят зад гърба си жалкия документ на един убийствено жесток шовинизъм, пеят песните на една свобода, която тоя път ще бъде и ще пребъде.

Иска ви се да видите нещо особено в този град и отивате към парка, гдето е паметникът на свободата. Като дело на изкуството, този паметник има качества, но той не е повече от един детайл, лошо откъснат от нашия паметник на Цар Освободителя — жена, държаща меч, и до нея войник в поза на герой. Хубаво скулптурно изпълнение е и фигурата на майката, държаща каската и меча на своя син (група от другата страна на паметника), но и тук виждате повече национален снобизъм, отколкото изкуство с етични качества.

Но сега, след като видяхме, макар и тъй бегло, част от града, не е ли добре да надникнем в къщата на г. д-р Здравев? Хубаво нареден кабинет, трапезария, приемна... По стените оригинални картини, постилки, пердета — всичко солидно, скъпо. Но тук имаше едно нещо, което ми се видя по-скъпо от всичко друго. Това беше майката на доктора — жена около седемдесет и пет годишна, облъчена в национална носия. „Ето ти една фанатичка“, си помислих аз, като спрях погледа си върху нея. „За нищо не се дели от носията си“. О, нито следа от фанатизъм не изразяваха очите ѝ. Тя ви говори на хубаво, звучно македоно-българско наречие, бавно, но ясно, с бегла излъчка на нескрита нежност. Но защо на лицето ѝ не проигра нито диря от усмивка? Очите ѝ бъха тъжни, въпреки светлите червени тонове в носията ѝ.

— Как си, бабо? Как се усещаш при сина?

— Добре, слава Богу!

— Ами мога ли да знам от где си?

— От Тетово.

— Кога пак ще отидеш в Тетово, бабо?

— Ще ида, сине, защо да не ида? Щом потрябва, ще ида.

Да, тя всеки миг може да бъде там. Може да дигне очи и пред нея ще изпъкне, като изпод земя, нейният малък хубав и светъл като слънцето дом.

И така, получило светлина нейде отвътре, лицето ѝ доби розовина и от очите ѝ заискри скрита радост. И аз знам, че в тая минута тя виждаше как пред нея се движат синове, дъщери, зетьове, снахи, внучета и сестри, говорят ѝ нещо, пеят ѝ, разказват ѝ.

И като откъсна погледа си, който се беше спрял нейде към стената, тихо, едва-едва чуто промълви:

— Ще ида, сине, защо да не ида?...

На язовира

Предстои ми да потегля за София. Обиколката ми из Македония беше доста продължителна, та трябваше да я завърша най-после, за да поема наново всекидневната си работа. Но, ето че щяла да страда екскурзията ми от голяма липса, ако не посетях язовира в Скопие. Това е електрическата юзина, която се намира на двадесет километра от града. Една сутрин потеглихме с лека кола. Мой спътник беше познатият на македонските среди и известен лесовъд-агроном г. Старшенов. С него бях и из Македония. Познавах го от София, но онова, което той като другар успя да разгърне пред мене, ми даде възможност да го поставя между най-добрите си приятели. Той е един голям българин.

С мислите си, с чувствата си, със стремежа си да изживея дълбоко радостта на освободения, той разчистваше моя път към триумфа и го съживяваше със своите тъй хубави и толкова топли български мисли.

Седя. Той е до мене в колата и ми говори за различните диалекти из Македония. Живял в тая страна дълго, дружил с хора на движението, сам македонец от Кичево, той успял да се запознае с живота на тая област до най-тънки подробности.

Минахме през живописни местности и наближаваме дефилето, зад което се намира и самият язовир. Но, ето че не той беше за мене притегателната сила. От първия още ден на тръгването към нашите нови земи аз дадох воля изключително на чувството си към живота в Македония и само това чувство ме водеше и вдъхновяваше там. Ето защо, предпочитах да водя разговор със срещнати селяни, — да слушам езика им. •. Язовирът е, наистина, една блестящо изпълнена задача, свързана с електрификацията на цялата област. Едно езеро, образувано от р-ъката Треска, дълго около седем километра — е двигателя на силата. Аз посе-тих и огромния изкуствен водопад, който се образуваше от гигантския бент, висох повече от петдесет метра. Онова, което ми направи силно впечатление, беше пак достойнствата на околната природа. Езерото се промъкваше между планински хълмове, покрити с дребна растителност, но дългият проръз, направен тук, . , за да се прокара път до язовира, м;1назаше през мраморни хълмове. Какво богатство! Тук имаше чист мрамор, имаше виолетоз, имаше жълт, че-рен, пъстроцвътен... Грамадни мраморни хълмове лежаха върху земята и очакваха нечия ръка да ги оживи. Не можех да се на-гледам- Аз виждах вече пред себе си цъл град, построен от мрамор — св-тъл, блестящ от единия до другия край. Ето кое внесе по-голям смисъл на дохож-дането ми тук.

В тоя хубав кжт ние не бъхме сами. Съединихме се с компания от любители туристи и няколко офицери. Прекрасна компания! Понесоха се песни из езерото, втурнаха се лодки... Красотата на езерото получаваше корона с няколко фиорди, които се очертаваха тук-там по продължението му. Лз свършвам разходката си с лодката и съдам край бръта. Зад мене е малкото старо и престаро манастирче „Св. Янтон“ , пазено от един калугер — руски емигрант.

— Е, как, руский, не ти ли е мъчно за Матушката? — го питам аз по руски.

Но, забравил вече езика си, той ми отговаря на сръбски с руски акцент. — Не му е мъчно. . • Тук той служи на Бога, а за такива хора като него родината е това мъсто, гдето е Бог или „Бох“ —както сам казваше. Сух, тънък, с червен, малко посинъл нос, с жълто-червена нечиста брада и също тъй нечиста руса коса, падаща в мръсни чорли по раменет му, той мг гледаше нвкак виновно и скрито дяволито, Поклонникъг на

„Боха“, обаче, тъй силно миришзше на рачия, че доста кураж трябва, за да се изтрае съседството му.

Той ми разказа за манастира нещо, което може да се вЪрза и невърза. Каза ми, че някога тук имало чудотворна икона, която откраднали някакзи сектанги. Едно хубаво преживяване за нас бъшз. литургията“, която ние всички изпълнихме в църквата. Единият от компанията —запасен полковник, позна-ващ църковния ред, водъше службата. Стари стенописи кресъха стенит. Но, както в много манастири минали от ръка на ржка, тъй и в тоя, рисуваните светци бъха ослъпени. Пакостни ръце бъха извъртъли ОЧИГБ ИМ. РБСНО, влажно, полутъмно и хладно... Чувства се, че из кжтовет са се настанили няколко преминали въка.

Ние влязохме и запалихме свъщи пред иконит. Едва сега видяхме малко по-добре лицата си. Неочаквано в църквата се понесе бодър, силен и кръшен гласъ:

— Благословено царство отца и сина и святаго духа...

Пвешз полкозник Д- Интересно, че баз да се гласим, всички отговорихме импровизирано и доста стройно:

— , Ла а аминъ!“

Полковникът редъше своята служба с такдва свобода; Като че ли сам е бил свещеник някога. Той нй даваше знак кога да пъем „Ямин“ или „Господи помилуй. „

Отначало почнахме почти на шега тая импровизирана служба, но по-после на всички ни беше приятно, че извършваме нещо, което може да бъде прието и одобрено. Аз при-гласях на пъъеца и погледът ми се разхождаше по стенит... ОТЕЛИТЕ светци стсе-ха по стените спокойни и някак тъй пренесени, каточе сами слушаха пъснопънията.

Смирение и мистика се носъше в малката църквица. Извършваше се църковен ри-туал много по захващащ, защото се намирахме пред величието на една красива природа, сама водеща към мистика.

След „Отче наш“ , изнБта много свободно от всички ни, ние излязохме задоволени и радостни, че днес в манастирчето се служи на български.

Трвбзаше вече да потеглим към Скопие. Ние потеглихме весели и доволни. Но, ето че имало НЕЩО да се види. Близу при язовира имаше малка стара кръчма. Ние се разположихме тук. Без да беше още време за обяд, доброто настроение само ни подшепна какво трябва да правим. в НЕКОЛКО минути дългата маса отвън се изпълни с апетитни поръзници и пълни чинийки с мазно, вкусно сирене.

Тук нашият пгвец се прояви И в народните песни. Аз слуша^, Радост из-пълняше сърдцето ми. Гледай ти! Че нали тук са се пъли само сръбски пътни? — Какво дирят българските? Кой ги пустна тук? На тоя въпрос не се отговаря, освен пак с български песни, които се носъха татък из дефилето, сякаш гонъха някого там.

Отстрана на тътната пейка седъше един селянин и смирено ни слушаше.

— Е, как, байо, хубаво ли пъе госпо-дин полковникът? — — Много, много хубаво — отвърна той на македонско наречие. — — От где си ти? — От Ращак. Двайсет и пет години Ме съм слушал тия пътни. Хубави, много Хубави песни.

През това време бай Панче — съдър* жателят на кръчмата, носъше пиво, хлъбъ^ сирене, но очигв му стоеха непрекъснато Вторачени в лицето на полковник П.

Това ми обърна вниманието. Не минаха И десетина минути, бай Панче се спря пред полковника и попита!

— Молим, господин полковник, — нй сте ли вие г. П? — — Е? Аз съм, — отвърна полковникът* — Ржцет на бай Панче се разтрепераха. Той прибледн- и след това скри лице в шепа. Раменет му потръпнаха.

— Какво има? — питаше полковникът^

— Господин полковникъ) — цъл трб-перящ и през сълзи рече бай Панче — през миналата война вие бъхте мой ротен командир.

Но едва бай Панче каза тия думи, пол* ковникът почти извика:

— Абе ти Панче ли си? — — Тъй върно, г. полковникъ! — Така аз видях как двама здрави, силни мъже се пригърнаха — войникът и него* вият началник. Лицата им сияеха пред-събудения спомен от недавнашното минало.

В зората на новия ден

Колкото и силен да е бил натискът, упражняван над населението в Скопие, той не е успял да направи особени отражения върху българския дух. Все пак, макар и мкого ръдко, аномалията, създадена от сръбското господство, се проявява тук-там било с разваления сръбски език, било с някой разказан сръбски скандел, станал по-рано и сега показал рогата си, било с неразсъя-ния още страх, затаен в душите на по-слабите българи.

Вървя из улицата на път за квартирата си.

— Господине, —ми заговори един едър, висок мъж, който стоеше пред една порта и държеше шапката си в ржка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Спиро Георгиев, търго, вец. Вчера бях на вашите сказки в театъра. — — Благодаря, — отвърнах аз, трогнат от неочакваното внимание. — Драго ми е, че сте чули думите ми. — — Да, господине... думи, истински думи. На сърдцето ми падаха като... като нещо хубаво, като цър. Ще ми направите ли една радость? Моля, елате горе да пием по едно кафе- Не ми отказвайте! — Г-н Георгиев говореше на своето чисто ресенско наречие. — Така можах да се запозная с едно интересно семейство: — мъжът, жената и дъщеря им. Наредба напълно буржуазна — като се включат между скжпит- мебели и две голями литографии, представляващи Ха-млет в никаква театрална поза и Дездемона в обятията на Отело.

Госпожата не можеше да си намЪри мътто от радост.

— Люба, можеш ли да ни угостиш с две хубави кефета? — — Да, разбира се, — изрече тя и почти изхвъркна от стаята. — — Ето, господин Немиров, — заговори търговецът — толкова време откак Македония е свободна, ние още не можем да се нарадваме. Аз, напримър, от радост изгу-бих сън. По четири-пет часа спя нощем. — Той се засм“Б весело и добави: — Там е работата, че също така от радост съм за-немарил кантората си и по цъли дни не вли-зам в нея. Само ходя и се срЪщам с моите приятели. — — И какво правите като ги срЪщате? — — Срещаме се и започваме да цъкаме с език. — Засмъх се и аз на свой ред.

— Защо цъкате?

— Чудим се как стана тая работи. . -, И всеки ден все се чудкм и все цъкаме.

Едва разменили още по няколко думи, в стаята бързо влЪзе едно момиче, около четиринадесет годишно, хубаво като капка, пламнало в здрава червенина. Неочакваната среща с мен го смути. Озърна се стеснено и бързо понече да излЪзе-

— Стойте, чакайте, — рекох аз, като подадох ръка отдалеч. —Познавам, че сте дъщерята. Откжснали сте главата на баща си.

Тя се усмихна свенливо и мръдна рамо.

— Ученичка ли сте? Хубав ви е града-Имате чудесни места за разходки. Где обикновено правите разходките си? ;

Тя не ми отговори. Погледна баща си с известна безпомощност, прокара смутен поглед по челото ми и наведе глава. Гжста червенина покри лицето ѝ. Тя виждаше, че аз чакам отговор и смущението ѝ се удвои. Очевидно, с нея ставаше нещо , което непре-кжснато усилваше некакво скрито страдание. , за да загладя смущението, аз зададох друг въпрос, сам си отговорих и зададох трети. Сега, вместо да получа отговоръ* момичето сведе поглед, подпре чело с ръка и силно изплака. Погледнах смутено баща ѝ.

— Защо плаче? — — Тя ще ви отговори. — Но плачът се усили. Тя направи няколко крачки и седна на кушетката, като скри лице в облегалото. Сега плачът ѝ стана волен, неудържкм.

— Ти кажи на господина защо плачеш, иначе той ще помисли, че не си доволна от него.

Тя направи усилие, спр-в просълзени очи на мен и през плач, който издаваше едно явно нещастие, каза на почти развалено наречие :

— Не знам добре български. — — За това ли е всичкото ви страдание? —- рекох аз, като се помъчих да превърна драмата на това момиче в шега. — няма да мине една година и вие ще си говорите чисто български. — Напраздко се мъчих да го успокоя. То продължаваше да плаче. Очевидно не ме разбра. — — Да — добавих аз, — имайте само търпение и всичко ще дойде по реда си- — Страданието продължаваше.

— Не правиш добре, —я укори бащата“* ■— Ти плачеш и не слушаш какви хубави думи ти казва господинът. Той много добре знае, че никой не можеше да победи влиянието на сръбското училище. Така, с това влияние, ти забрави почти своя език, а и сръбския не научи добре.

Неутешеното момиче почти избухна:

— О, не, не, не, не! -— започна тя през плач на своя развален език. — По-ргнб сърбите ми се смъеха, че съм българка, сега българиг ще ми казват, че съм сръбкиня. Какво да правя?

Аз почти зан-вм-Ех. Пред мене стоеше една невинна жертва на тежкия робски жи-вот, разпънал душата ѝ с всичката си же-стокост. Какво трябва да направя аз, за да ѝ дам поне малко спокойствие? Бащата ме гледаше с нъжакво мъчително очакване. Н-кой трябва да направи нещо за неговото момиче и кой ще бъде той, ако не писательтъ?

— Увърявам ви, — започнах аз тихо и спокойно. — Вие лесно ще научите езика си, защото той, ако не е в главата ви, стои нейде в дъното на сърдцето ви. Вие не сте виновна, че не знаете добре езика на родите-ЛИТБ си. Училището се е помъчило да направи всичко, за да ви го отнеме, но това училище не си е предположило, че ще дойде друго училище, което с един замах ще върне българския език с всичката му звучност и красота.

Тия мои думи внесоха известно успо* коение, но не напълно. Аз се досътих защо и добавихъ:

— А колкото за това, че сърбите ви натяквали, че сте българка, това може само да ви радва. То показва, че никакво насилие не е Могло да преобърне българската ви душа. те са ви натяквали, защото за тях вие сте били чужденка и при това твърде неприятна чужденка. Нз между българкигв вие ще бж-дете ттзхна близка, от една кръв и сближени от един дух. Българката не може да ви се смъе, че сте българка, защото и тя е като вас, а ще ви пригърне и затопли като всъжа истинска сестра.

Моит- думи най-после я успокоиха. Тя изтри сълзит- си, въздъхна облегчено и из-взднаж, както обикновено бива у децата, без никакъз повод, с наивно чистосърдечие, запита где се пише ер голямъ!

— Много просто, — рекох аз задово-лен, че ми предстои да бъда и учител, ма-кар и за момент. — ви кажа само где не се пит2 ер голям, а вие сами ще разберете где се пише И тъй, след думи, които сзършзат с гласните букви а, е, и, о, у, ю, я, не се пише ер голям.

Тя помисли малко и лицето ѝ просия:

— Жена не се пишз с ер голям! — извика тя почти щастлива. — — Да, така е, — отвърнзх аз, изцъло зарззен от нейната радост. Тя добави: — — Чозтзк се пише с ер голямъ: — — Съвсем в-ърно! — Луда от радост, тя се втурна към вратата.

— Чакай! — извика бащата. — Где оти-вашъ? — — Отивам при Гордана да я науча. Вчера цъл ден е плакала загдето не знае, —извика тя и изхзръкна като стрела от стаята навън. — Аз се засмъх предоволен и рекохъ:

— Както виждате, нуждата налага дори и децата да си бъдат учители едно на друго... Днес Македонската област иска учители, учители, учители I

Бащата беше леко просълзен. Той помръдна глава, напълно съгласен с мене. Госпожата влъзе и ни донесе кафета.

За новата грижа

Известно е, че македонските борби крепнаха под блъсъка на голями революционни лозунги. На току тъй ще се създаде едно толкова стабилно движение, ако то нямаше своите подпори и двигатели. Подпорите — това бъха създателите на организацията, а двигателите — това бъха крепителите на духа, който даваше образ на освободителната идея. Но ето, освободи се Македония и идеолозите, без да са мислили за това, останаха на страна.

Такива бъха мислите ми, когато бивах в Македония. Аз виждах един нов жи-вот, който трябвашг да изникне върху създадени вече основи, вдъхновявайки се от грижата на държавата. Така тръгнал новият живот, той си носи своите задачи, без да се пита какво ще стане с ония, които са се борили и най-после победили. Но, ето че те са живи и здрави и питат какъв ще бъде тяхният по-нататъшен дъл.

С пристигането си в Скопие, аз се срещнах най-напред с двамина будни българи. Единият беше Д- Чогров, а другият Д. Гюзелев, — имена, тъсно свързани със скопския процес. Тия млади още хора са водили жестока борба със сръбската власть» работели са всред населението за закрепването на българския дух и са били едни от най-ПОСТОЯННИТЕ посетители на затворите.

Ето ги сега в ресторанта, седят около своята маса и водят спокойни разговори — без да се страхуват, че могат да бъдат „заловени“ или най-малко подслушани. Около тях седят на чаша бира и други посетители българи. Едни от тях са били патриоти, други приближени към сръбската власт, трети — сръбски чиновници, четвърти са били в услуга... Сега те са съседи по маса на Чкатрова и Гюзелева и се държат тъй, Като че ли нищо не се е случило в живота им. Не знам как те гледат на обстановката, която ги окржжава, но аз виждам как разместените пластозе се мъчат да се на-мъстят. Ще мине време, всички ще се по-стараят да се приспособят към условията и тъй животът ще си тръгне из своя път, както всвкога и ще носи оня колорит, който ще му бъде даден от властта. Но каквото и да се случи, всъжи ще си остане такъв, за какъвто е създаден. в един от миналите си фейлетони аз имах случая да посоча некакъв начин, който би могъл да подравни духовете и да ги насочи към полезна творческа работа. Така ще се избегне нуждата да се търсят стари сметки на един или на друг българин, а ще се направи нещо, за да се върви в хармония с нуждите на времето.

Колкото за работниците в освободителното движение, аз бих бил доволен, ако сами те подирят и намерят пътя си като синове на една държава. Те са свикнали да работят върху духа на сънародниците си и може би точно тук ще насочат и силите си.

Енергичен човек, силен, смел, пропити от голям идеализъм, това е Диме Чкатров. Всека негова мисъл ви звучи като лозунг. Следя думите му и се мъча да надзърна там, гдето те се раждат и, нека си призная, малко ме е страх. Той ви говори като мечтател, а около него стои реалния живот с всичката му спекулативност и гру-бост. Налага му се да нагоди своите импулси на духовен работник в пълна хармония с духа на новия ден. Има ли вече своя ме-тод за това? Неговото сжществено оръжие беше — да има един неприятел пред себе си и да води борба с него. Сега има прия-тел — новият живот. Пак борба ли ще бъде новата му работа?

Аз разговарям с него и следя да видя от що е доволен и от що недоволен, за да измеря колко е приложим неговия ма-териал за дейност. От тук ще ми стане ясна цялата му задача като човък на духа. Малкото място не ми позволява да се впу-

3

щам в широки анализи, но мисля, че налуч-квам нещо, което може да потвърди моите изводи.

Вторият, това е Д. Гюзелев — почти на сжщата възраст с Чкатрова. Той е несло-воохотлив, без да е мълчалив. Неговият ентусиазъм е всъжога потиснат, всякога скрит, никога не дири широки форми на изказване. Докато Чкатров е експанзивен и често дава воля на своя жив темперамент Гюзелев е точно обратното — дори прави впечатление на флегматичен. При един раз-говор следих Гюзелева. Той така изглежда, сякаш не внимава в разговора, а когато се намъси, виждате, че не само е внимавал, но вече е успял и да оформи своето мнение. Не напраздно са толкова близки приятели с Чкатрова. У тях има пълно единомислие, бих казал абсолютна хармония по обществените въпроси. Ето едно смислено приятелство. Гюзелев никога не се отделя от хода на Чкатро-вите мисли, но когато прокара известна идея пред вас, Чкатров я усвоява бързо. Това показва, че твхното единомислие не е старание да се постига хармония, а. пълно сходство на духовниг им апарати.

И тъй, повтарям мисълта си — така вид-Ъни през мои очила, тия двама хора на революционната борба ще намърят ли простори за бждеща дейность? Като си задавам тоя въпрос за тях, аз имам предвид и всички като тях, които са имали пред себе си само един обект — борба срещу по-тисническата власт.

Присжтствах на едно културно събрание. Скопската интелигенция беше свикана от Чкатрова, за да се основе читалище и про-свътна дружба, която да поеме на ръка сво* бодния културен живот на града. Заседанието се председателства от Чкатрова. Той обосновава идеята за читалището. — Трябва духовна храна за новите поколъния, един свътилник тръбвз да свъти непрекъснато и да обновява и пресъздава душите на младите българи. Убедителността на Чкатровата задача беше очевидна за всички. Мислите му получиха още по-пълна светлина чрез практичното чувство, което прокара Гюзелев. Разискванията получиха нормален, отначало малко нервен израз, но по-нататък, когато идеята доби форма, дълото се наложи. в разискванията, които се движеха под освът-ленията на идеалиста Чкатров, озарени от горещ ентусиазъм, ми се очерта картината на една дейност, която идъше със своя светлина ѝ носъше здравата храна на народ и младеж.

Така пред мене се очертаха двама деятели. Единият — Чактров, дава духовна обстановка на идеит, а другият — Гюзелев, дири практични сръдства за приложението им.

Това събрание най убедително ми отговори на въпросит, които си поставих. Аз видях, че носителят на освободителната идея е свикнал да води борба с една тъмна власт, но нима не е тъмна властта на невежеството и незнанието? Че ако сръбската власт е била тъмна и жестока, трябва ли да се мисли, че тя не е оставила следи и след себе си? Следите са очевидни. те се състоят в дългогодишната работа да се изгони българския дух от дома на българина. Каква по-хубава и по-богата, и по-целесъсбразна работа за хората на освободителните борби?

Това са чисто мои заключения. Но те се потвърдиха още повече и от това, че тия млади ратници на националната идея днес пътуват из освободената част на България и основават читалища, чертаейки програмата за културно и просвътно възземане на населението от македонската област.

Нека пребъде будния дух на българина!

Там. где Вардар през. полята...

Случва се, че и около нас се размър-дват политическите хоризонти. Тогава пър-вият въпрос, който си задаваме, е — как е нашата армия и готова ли е да брани отечеството. До тогава като че не сме се сещали да се запитваме колко важен фактор е армията. Но ето, че погледът ни се спира върху нея. И малко помалко добродетелите ѝ за-псчват да рестйт пред очите ни. Ние се замисляме за боевата способност на бълга-рина, за неговата издръжливост, за корави-ната на българския дух и за много неща които ни обещават успехи. в днешно време армията ни, макар и да не влЪзе непосредствено в боевете, показа дисциплина, търпе-ливост и готовност за вскчко, което ще осигури успеха ни. Така тя изведнъж застана на своето високо положение.

Но, ето че, по силата на ред обстоятелства, македонските области са вече свободни. Двадесет и пет годишният гнет върху духа на българина ни създава много грижи, една от които е възстановяване на българския език. И без да губим време, ние обръщаме погледи вече към друга една армия, която има сжщото решаващо значение за живота ни, както и войската. Едната чертае новите граници. Това, без съмнение, е най-важното. Но има и друго важно. Всичко онова, което е разклатило нашиг духовни и национални устои, трЪб, за да се закрепи. Това, без съмнение, ще извърши другата армия.

Вървите из улиците и често ви ср-щат войници и цивилни, с които сте се познавали от стара България.

— Здравейте, г. Немиров. — — Охо, господин Пегров, вие войник? Доколкото помня, б-вхте гимназиален ди-ректор. — — То значи, че в армията ще се на-мърят дори и гимназиални директори — се пошегува той- — — Тук частта ли ви е? — — Тук съм учител. — В друга улица срещате друг, който ви казва, че е също учител, в друга улица друг, друг, друг, друг...

— Мобилизация на духа, бай Добри! За армията трябват снаряди, а за училищата — учебници и книги. За армията военоначалници, а за училището — учители — — Е, върви ли? — — Върви, движи се... — — Дай Боже! — Какво представлява днес училището за българина от Македония, успех да видя на едно литературно четене, което се уреди в скопския театър по случай нашето пристигане там. Багряна, Чилингиров и аз трябваше да четем свои произведения. Преди обяд бе четенето за децата. И, както трябваше да бжде, първите, които ни се представиха, бъха учителите, повечето облечени по войнишки. Загрижени, потънали в своята учителска залисия, те са сжщигб ония, които познаваме — хора на духовния труд — цели потънали в грижата да бъдат верни и безу-коризнени към дълга си. Те днес се виж-дат много по-значителни, отколкото всекога. Трябва да се възстанови смутения български език у младото поколение. Д тоя дълг внася една необикновено жива искра в це-лочо им отрудено всекидневие.

— Както виждам, господине учителю, добре върви — казваме аз. — — Да, отлично! Тук всъко дете иде с голяма любов, защото знае, че има да догонва другарчетата си от стара България. Това пък удвоява нашия импулс да пости-гнем нещо. — С всеки учител разменям по некол-ко думи и в думите на всеки едного от тях виждам необикновен пламък.

— Много често, — ми казва друг учител — едно и също нещо обясняваме по няколко пъти. Тук ни трябва малко по друга преподавателска техника. Децата трябва да ви разберат дсбре.

Но нямам възможност да водя по продължителни разговори с учителит. Около нас, гоститъписатепи, се трупат „деца“ и ни гледат с възторг и голямо любопитство. Думата деца написах в кавички, защото тук те имат малко по-друг вид. Тук се намират първачета, прогимназиални ученици, гимназисти и гимназистки, студенти, завършили и дори граждани, и всички един до друг като братя и сестри.

— Вие, учителка ли сте, госпожице? Тя се усмихва. — — Ученичка. — Узнавам, че тя е свършила филология или химия, или право, но че трябва да мине курса по история, география и български език. Студенти, лисансиета, магистрати, всички учат наред с първачетата, като се стремят да се върнат във върната, истинска пътека на български граждани.

Шумът е голям. Празднично настроение е обгърнало салона, който е пълен с младежи и граждани.

На сцената се нареждат други младежи и между тях войник.

— Какво е това? — — Хор, г. Немиров — ми отговаря войникът-диригент и протта ржката си отдалеч. — — Добър ден.

— Охо, извиквам аз, приятно изнека-дан. Преди няколко години посетих робска Добруджа, и доколкото помня, вие бъхте диригента на Каварненския хор. — — Да, аз бъх. съдбата ми е такава : да подготвям българчетата към свободата и да им давам път в първите дни на свободата. — — Е? Дето ще се рече, сега, след като България постигна обединението си, вие просто н-вмате работа, защото силата ви е да ребо-тите между робството и свободата. Работа на борец. — — Сега ли? Да, най-после ще напиша своята опера, която обмислям цъли двайсет години. — Хористи и хористки ни начугуляват и поднасят тефтерчета да се подпишем.

Хорът е готов. Завесата се дига? Гръм от ржкоплъткания и „ура“ се понася из салона.

И в тоя салон, гдето се е ковъло едно фалшиво величие, гдето се е анатемосвало всичко българско, било чрез пиеси, било чрез сказки, гдето се е чертал растежът на „величието“, градено върху изнемогващото т-ло на нашата родина, проехтява, . Шуми Марица“. Трябва да обърнете глава към публиката, за да видите какво става с нея. „Шуми Марица“, която се е пъла тихичко, при затворени врати и прозорци, днес пръскаше стените на скоп-ския театър. Лицата, които в първия миг са усмихнати и тържествено сияещи, в следния вече миг се мокрят от волно бликащи сълзи. Спомням си добруджанските сълзи и си казвамъ:

— Колко си приличат тия двама братя по страдание и тегло! Но, нова вълна от сълзи облива лицата на публиката. Това е „Химна на Царя“. Но какво беше учудването ми, когато видях, че и между публиката имаше пъещи хора. те вече знаели Химна.

Нашата поява на сцената бе един нео-бикновен праздник за публиката. Но за него ще оставя да говори друг.

В антракта хорът пак изпълни сцената- Питам хористите :

— Какво ще пъете сага?

— '„Питат ли ме где зората“ — ми отговаря една гимназистка-

— Знаете ли това стихотворение? — — Знаем. — — От кого е написано? Огговарят няколко изведнъж : — — Иван Вазов. — — Добре, кой ще ми го каже? — — Аз, аз, аз, аз — отговарят няколко изведнъж.

И едно момче, може би от първи клас, започва :

Питат ли ме где зората

ме огръла първи пъть?

Питат ли ме где земята

що най любя на свътт? Детето реди, бузите му са пламнали от възбуда, някаква скрита светлина из-лжчват очите му и устните редят :

Тамо аз ще отговоря:

где се б“Ьлий Дунав лъй,

где от изток Черно море

се бунтува и светлъй- •. И това дете, чрез стихотворението на великия Вазов, изказа всичко онова, което му беше до вчера забранено дори да мисли. в това стихотворение се говори за Дунава, за Вардара, за Рила, за Стара-планина, за Ох-рида син, за всичко, което днес краси ко-роната на България. Аз слушам и усъщам, че и в моите очи гложди нещо, че и в моята душа пламти неудържимата радост на оня, който до вчера е бил роб. Защо не? Ча и ние тук б-юсме ли свободни без Добруджа и Македония? Че в живота ни днес, ако стана нещо, то е пълното и завършеното освобождение на България! А хорът нарежда:

Там где Вардар през полята

струи хладни си вълни,

где на Рила гръй главата,

гдето Охрид син шуми...

Що? Слободно е веке?

Краткото ми престояване във велес не мина без полза. Един разговорлив веле-шанин ми разказа интересния случай с баба Русинка Крепиева — слъпа, деветдесетгодиш-на старица — случай познат почти на целия град, станал скоро преди освобождението от сърбит. Ще ви го разкажа тъй, както ми се предаде от велешанина.

Баба Русинка от няколко дена пак заговори за българите- Всички вкъщи знаеха, че баба им не се чувства добре, щом е заговорила за българите. Страхът от смърть-та у нея не иде както у всички старци. Всичката ѝ мъка да не умре преди да види българите стихийно дохождаше, щом се почувства нездрава. Така и сега баба е смутена от нозия изблик на стария идеал.

„Нашит“ ще дойдат, всеки час мсгат да дойдат. Ща бутнат вратата и ще нахълтате генерали, офицери, войници, попове и всички до един все българи, все наши...

Тя е неспокойна, ту легне, ту стане... леглото неудобно, възглавницата твърда, а слухът ѝ е непрекъснато обърнат към пътните врата.

— Ако заспя, извикайте ме! Чухте ли?

—“се обръща тя към нвкоя от снахите си. Искзм да си ги видя и да ги посрещна!

Низичка, суха до последни предели и почти изгубила сили да ходи, тя седеше на своето миндерче и непрекъснато бръщолевеше нещо. Съвсем вдетенена, баба Русинка живееше с наивно, почти детско съзнание за всичко, което я окржжава. -

През последнит-Б години тя се намираше изключително в обществото на Бога и на светииу. Ония светии, които говоръха само сръбски, не ѝ харесваха. И тя заживв само с българскит-. Когато се заговори, че робството скоро ще падне, първите, които ще отворят вратата ѝ, трябваше да бъдат българските попове. Слепа от десетина години, тя не чакаше да ги види, но острият ѝ слух беше съвсем готов да чуе техните песнопения.

И ето че сега нуждата да чуе как служи и пее бъпгарският поп тоя път дохожда като припадък. Деца, внуци, снахи, зе-тьове знаеха добре нейната жажда и бЪха свикнали с нея, та не ѝ обръщаха внимание, но днес се почти изплашиха. Тя поседе на миндера, но нема сили и побър, за да си легне.

Най възрастният от зетьовете я гледаше със скрито безпокойство.

— Днес бабка не ми се харесза. — Тъкмо днес тя беше още по-бледна и устните ѝ бръщолгвъха с някакво мъчително неспокойствие.

— Хайде де, Маньо, Кальо, хайде де, отворете вратата!

— Защо, бабко?

— Защо?! Че нали днес ще влъзе бу-гарскиот поп? Нека стои отворено! Махнете резето!

Дишането ѝ, особено днес, беше бързо и пълно с хриптения.

Сжщото подозрение обхвана и по-мла-дит, та дори и правнучетата.

Всички вкъщи се обезпокоиха, макар и да бъха свикнали с мисълта, че в един близък ден ще ги напустне.

Когато се увъриха всички, че тяхната стара бабка бере душа, зачакаха по-спокойно.

Запалиха кандилото, приготвиха тамян и свъщ, а ризата, която си нссъше още от хаджилък и която често се изваждаше „, за да бъде готова“, тоя път излъзе от сандъка, може би, за да не се върне никога.

Баба Русинка се замъчи. До обяд всички чакаха да свърши, но подир обяд тя наново отправи слух към вратата.

Мжката на баба Русинка обхвана и дру-гит. те виждаха, че смъртта се бави. Какво да се направи? Как да се облекчи страданието ѝ.

— Хайде де!. . Хайде мори1 Ела де! — се обаждаше баба Русинка отвреме-навреме.

Събраха се почти всички от челядта. те виждаха, ча смъртта чака туку над главата ѝ.

— Знаете ли какво ще направя? — рече най младият от зетьовет ѝ. — Ще ѝ докарам български поп. — — Говориш си думи! — му възрази най голямата ѝ щерка. Искаш попът да виене на вжжето ли? Забравяш ли, че е сръбско? — — Гледайте си работата. Ще й* доведа българския поп, църковния хор, псалтовет, та и цялата църква. — Той излъзе и след малко се върна с едно радио под мишница.

— Що е това? — — Взех го за малко от Настеви. Сега часът е десет и половина. Църквата в София е вече почнала службата. — Той постави радиото, провъри и вид, че службата е в разгара си. — — Бабо, — радост ти нося! — — Що рече, синко? — — Радост, радост ти нося! Доведох ти българския поп. Радвай се... — — Що? Слободчо е веке? — — Слободно, бабко. Ей сега ще запъе. — И като обърна лице към вратата, високо извика: — — Ела, дядо попе! Ела тука. Тури си епатрахила- Ха сега запей.

Баба Русинка дигна глава и челото ѝ се набърчи от напрежение.

— Влезе ли? — — Влезе! — Тя се размърда и седна на леглото си. Той намери София и службата в „Света Неделя“ проехте из стаята.

Баба Русинка се смути. Погледът ѝ се защура и ржцете ѝ заопипваха леглото. И догде разберат какво дири, видяха, че тя се изхлузя от кревата и се отправя с непокорни стъпки към сръдата на стаята.

Попът нареждаше, хорът отговаряше и баба Русинка, след като слуша известно време, смирено изправена като в църква, старателно започна да се кръсти. Лицето ѝ се озари от нъжаква чудна светлина, блед-нината ѝ изчезна и розови петна леко покриха хлътналите ѝ бузи. Тя изпадна в друг свът и почти забрави, че се намира между своите. Попът ѝ откри истинското Божие царство... И това направи българският поп с българските Божии песни и думи. Ето, той чете евангелието и пред нея се ре-дят апостолите, водят Исуса, говорят му нещо, а той дига ръка и благославя... И нема нито корона, нито екжпи камъни...

Облечен по български, той и по български губеше. Баба Русинка слушаше и тръпнеше от радост, че разбира тия думи и през тях вижда оная свобода, без която тя стоеше тъй далеч от Бога.

И, обхваната от нетърпение, тя дигна ръка и започна да се кръсти и навежда. По-мъчи се да направи поклон, но политна и едва се задържа да не падне.

И не спираха нейните кръстове. Всъко прекръстване усилваше щастието ѝ. Всички, които бъха около нея, просълзени от умиление, гледаха също така с радост как се прекланя една душа пред българския Бог...

— Яко не сега, — тихичко произнесе най-стария от мъжет вжтре, — утре ще дойде деньт, когато всички свободно ще си отдъхнем. — — Дай Боже, — отвърна друг. — Но баба Русинка се умори и находчи-вият зет започна да намалява звука на радиото.

— Огива ли си? — попита тя. — — Отива си, бабко. Трябва да иде и в друга къща. Сега е веке слободно. — Тя поклати глава тъй, каточе добре знае това и рече:

— Нека идз и у Наскини. Нека се прекръсти и тя по бугарски и да чуе нашиот поп, . .

— Добре, бабко. Ще заведа попа и у тях. Песнопенията нзмалеха постепечно, догде изчезнаха.

Баба Русинка дълбоко въздъхна. Години наред тая въздишка е стояла на гърлото й** и най-после... Тя беше обхваната от никаква чудна сила и като дигна глчвз, твърдо закрачи към вратата.

Всички се смутиха. Как вижда где стъпва? Как прекрачва прага, без да се спъне? Некакао чудо се извършваше пред всички и те с немо вцепенение гледаха странното събитие.

А баба Русинка каточе виждаше съвсем ясно, премина от едната стая в другата, в третата — сякаш сам Бог я държеше за ржка, излезе отвън на трема и се спре, след това широко размаха ръка и се прекръсти. в тоя миг краката ѝ се подкосиха и тя се отпустна на земята.

Така Бог я поведе към своите селения.

Дойде свободата. Изправени пред ощз пресния гроб, стояха синове, дъщери, зетьо-ве, снахи внуци, и правнуци и в дълбок унес слушаха молитвата на истинския български поп. Баба Русинка лежеше спокойно в своего топло легло в земята, слушаше и питаше:

— Що? Слободно е веке?

Из пътя

Автомобилът лети по прашния път и очите ми нервно следят всичко, което се из-пръчва пред тях. Около мене, пред мене, навсъкъде, гдето поглед попадне, се зеленее божията земя, еднакво пъстра, богата и пищна. През миналите войни съм минавал по тоя път и затова сега се взирам към хълмове, гори и долини с някаква особена жажда.

— Виждате ли Червената стена? — ме пита шсфьорът. — — Где? — почти подскочих аз, граб-нат от пламнало любопитство. — — Е го хи, оня хълм. Виждате ли там окопи? — Гледам окопит. Колко кръв се е про-лъло тамъ!... Какъв вик се е разнасял из цялата долина! А сега • •. Три реда окопи, заметнати със зелен губер. Окопи ли са това? Не са ли бръчки по загрижено чело? Да, Червената стена днес напомня загриженото чело на тжгуваща майка. Тук дозчера са се движили хората на една изчезнала власт, покорни селяни са размахвали сърпове, сватбари са огласяли околността с песните си, стегната каруца е отнасяла много пъти невъстата на повратки, кираджии са отвозвали търговци от панаира, а полетата са ехтъли от път-ниг на жетвари и жетварки. Животът си течал равен, тих, макар и потиснат. . • Но аз гледам сега с ОЧИГБ на човък, който тук около себе си чувства живота ча едно жестоко минало. Аз виждам набразденото чело на Червената стена и вср-вд монотонния грохот на автомобила се откжсват хиляди думи, които се преплитат с нъка-къв странен шум, идеш сякаш нейде изпод земята.

Не знам да те мразя ли, Червена стено, да те проклинам ли, да свеждзм покорно глава пред тебе ли... Не, аз мога само да ти благодаря. Духът на загиналите мои братя тук е крепъл непрекъснато чувството ми към Македония. Тоя дух е живителната струя на моите идеали на българин и човек. И, загледан в Червената стена, аз виждам всичко, което е ставало там... — Бюлеги-нът на главната квартира от!916 год. съобщава, че. вчера в три часа след пладне е имало ожесточено сражение там, в което са паднали убити толкова войници и толкова ранени“ и в редовет на тоя бюлетин пред мен се разгръща картината на боя — ясна и жива, сякаш сам аз участвам в нея. НашигБ линии се огъват под напора на неприятеля, но устрамът е страшен. Кръв обагря треви и шубраци, вик оглася околността и в тоя вик се долавят стонове, проклятия, песни... Ето тук се бият моите приятели Калчев и Коларов... Лъвата ръка на Коларова се облива от кръв, но той не вижда, не усеща нищо — цътг потънал в стихията на боя. Тук, до една изровена дупка от снаряд, се огъва Коларов в предсмъртни тръпки... Като бъхма съученици с него, той се готвъше за свещеник. Бог да го прости!

— *

... И вие искате да забравим Македо-дония!? Горко ви, нещастни владетели! Проляната тук кръв е всадила духа на въчния войник, който носи в душата си заветите на ц-Ълото българско племе! Този дух няма никога да изчезне, каквото и да се случи с поколенията.

Лвтомобилът лети нататък. Ето, там се очертават снежните върхове на Бабуна или „Бабуна величава“ — както я нарече Ва-зов. Тя ниже своите начупени хълмове и отива към далечните хоризонти. Векове Бабуна е била сжщага, даже и тогава, когато по нейните хълмове е гаснел животът на много български синове- Но да не мислите, че за мене Македония е гробница? Не! Там загинаха български синове, за да възкръснат идеалите, спотаени зад всека старина, зад всеки хълм, зад всеки град или село, зад всъка дума, сглобена от звучното македонско наречие.

Прекрасно слънце е огръло полета и хълмове. Всичко е посипано със златен блъсък. Водените тук войни са само едни спомени и то у хора, които са участвузели в тях. Сега от хоризонт до хоризонт се носи н-каква успокояваща и приспиваща нъга.

Погледът ми попада на една двойка — селянин и селянка, които усърдно размах-ват мотики в едно току-що разкопано пространство. те работят и мълчат- Челата им са оросени с пот, устните им са почер-нъли от усилие да победят твърдостта на земята... Жената и мъжът... въчните труженици! Понесли грижата за земята, те работят, за да засилят нейната хлъбодайност.

Видях македонската природа точно когато се намираше в най-красивата си премъна. Тук всичко пъе. Странно робство е българското. Покореният българин, надарен с хубав глас и ненарушимо чувство към хармонията, е дал в пъсента израз на всичките си чувства. За него пъсента е уте-шител, разговорник, другар — и затова тя всякога е усърдно изучена, въпреки дългия ѝ текст.

— Какви са ония камилски гърбици там? — питам шофьора. Той се усмихва;

— Не знаете ли1? — — Дха, — същам се аз. — Ние наближаваме Прилеп. Това са значи Марксвите кули. Прилепчани трябва мкого да им се радват. — — Не твърде. След като сърбите про-глушиха ушите им с песните за Крали Марка, който, според тях, е бил сръбски юнак, много не им се слуша за него. — Отминахме нагоре. Градът вече очерта своя странен образ. Гнъздото на въковни български традиции ни зсвъше с всичката си спокойна топлота.

Автомобилът ни трябваше да спре за малко... Ние оправихме тоалетите си, изтърсихме праха от дрехите си и потеглихме, обладани от треската на ново любопитство.

Пред самия град група младежи се връщаше от екскурзия. Въпреки дългото си лутане из планинит, т, макар и да влачеха вече краката си, не изоставяха пъсента:

„Прилеп, Прилеп, ти свободен ке живъйшъ*.

ШсфьОрът се засмъ:

• »• Пъсента не е за Прилеп, а за Ох-рид. Но тук, у нас, тъй се пригаждат пъ1 снит.

— Да — добавих аз, — те са македонски и трябва да принадлежат на цяла Македония»

Аз слушах пъсента и в монотон-ността на мотива долавях скрита и дълбока тжга. Тук за всичко се прави пъсен, но най-много за онсва освобождение, което чака от въкове, за да дойде най-после като оная птица,

която в приказките носи само щастие.

Македония е стара, неблагоустроена об-лест. Миналата власт е правила всичко, за да бъде изоставена и лишена от всъкаква държавна грижа. Ето защо днес тя е стара. Домовет са някогашните постройки, градени с най първичен материал. Улиците са ста-рите улици, тук-там постлани с неравни камъни, а повечето шосирани. Бих казал: „Нищо ново в Македония“. Но ето, че не е така. Има едно ново, коетх> днес е разбило тежката мъгла над робуващата до вчера об-ласт и е разнесло светлина, спокойствие и радост йо всички пътища и кръстопътища. Това е без съмнение свободата.

Влизате в къщите и първото, което се изправя пред вас, то са портретите на Н. В Цзря и на фюрера Адолф Хитлер. Ньма дом, официално заведение, училище, кръчма, ресторант, гдето да не се видят окачени тия два портрета.

Външно свободата по нищо не се вижда. няма още пътища, строежи, няма цвътущ пазар — както бива в свободно развиващи се градове... Още е рано. Единствен символ на свободата днес са тия два образа. Единият — който е легнал още от миналото в душите на всички македонци, а другият, който възвести свободата на македонския народ и я разл по всичките кжтища на македонската земя.

Седя в ресторанта в Охрид и чакам другарите да слъзат от стаите си. На един стол седи възстар селянин и спокойно пуши с луличката си. ПорусЪл от жегата, загрубъл от усилената полска работа, той си попийва от шишенцето люта сливовица и мълчи. Но защо така упорито се е загледал към едната стена? Вдигам по-глед и виждам, че очите му са се отправили към двата образа. в неговите посивели от годините очи не може нищо особено да се прочете. Селянинът трудно отваря душата си за другите. Все пак отправените към портретите очи загатваха где се е спрела мисълта му.

— Как ти се виждат? — питам го аз, като посочвам с очи към портретите.

Той се усмихна. Едва сега проблесна бързо огънче в очите му. Лицето му се оживи и той рече:

— Как ли? ■— и като вдигна ръка от масата, тежко я размаха пред лицето си и добави светящ от възторгъ:—Голямо нещо, господине! Много голямо нещо! — След това вдигна шишенцето си и благослови: — Нека Царят въчно да царува, а Хитлер въчно да живЪе! Без него свътт лула тютюн не струва.

И като пийна от шишенцето, той пак млъкна и отправи погледа си към стената.

И сега в лицето на тоя старец аз виждам цяла Македония. Тя. е застанала пред образа на водача на нъмския народ и го гледа без умора и без насита.

В града на Крали Марко

Навлизахме в Прилеп. Бъхме вече замръкнали, та не можехме добре да виждаме улицит, в ксито се блъскаше автомобилът ни. Нека си призная, първото ми впечатление не е това, което очаквах. Родният град на мои приятели — голями революционери и голями хора прилепчани, трябваше да бъде хубав, благоустроен, богаг — ако се сжди по тяхните чести разказвания за Прилеп... Стари, престари къщи, каменливи улици и тъмни стени... Привечерният сумрак ли. покриваше града или върху него лежеше тежката сянка на сиротството?

Явтомобилът ни се люшкаше от една на друга страна и видимо страдаше, че се наруши оная тържественост, която му подобава като ръдък гост на града. При все това, по тротоарит, пред портит, из улиците се виждаха жени, деца, мъже, които радостно махаха ръце и шапки и ни извикваха със своите привични поздрави. Много често юношески гласчета достигаха до слуха ни:

— Ура, да живъе Цар Борисъ!

Но, ето че колата ни спря пред една типична българска порта. Вратите се отвориха, ние влъзохме. Един двор, каквито сме виж* дали из Карлово, Сливен, Елена и пр. — китна градина, тук-там плодно дръвче и чешмичка отстрана, която денонощно пЪе.

— Добре дошли, — ни посреща една доста стара бабичка, като понакуцва при всека стъпка. Излизат всички от семейството, ухилени лица, светнали очи, приветствия, радости... Бързаме да се измием и приготвим за гостуване. Исках всичко това да стане за един миг. Любопитството ми да се разговоря със стопаните ме правеше нетърпелив. — — Как сте? Как пътувахте? Горещо ли беше? — Много, много думи ни отрупаха и ние не успивахме да отговорим. Първият инте-рес, който изпитвам, е да надзърна в говора на прилипчани. Трябва да се види какви отражения е направил сръбският натиск. Но где по-напред да спра вниманието си? Към думите ли? Към пламналите от радостна възбуда лица ли? Към гостоприемството ли? Към българската проста и чистосърдечна любов, която беше приготвена за сега само за нас ли?

Стопанинът, г. К. млад мъж, с живи и умни очи и изгоръло от слънцето лице, ни посреща широко ухилен. Още от първите му думи виждам, че е човек с жив прак-тичен ум, весел и словоохотлив.

На вечеря сме. в тоя дом се говори за революционните борби, за далечното и близко минало — когато растеше българският борчески дух и се ковеше близкото бждеще, пълно с борби, страдания и гигантски усилия. Ние, гостите, заедно със стопанина, седехме около преситената с пълни блюда трапеза, а стопанката, след като нареди всичко за вечеря, застана зад гър5. з на мъжа си и стоя там права, готова да изпълни всички желания, свързани с вечерята. Тоя обичай не е нарушен почти в цела Македония.

В думите на г. К. се раздиплят въстания, комитски сражения, борби, а над тях стои Илинденското въстание, бликащо от велики събития.

— Вие сте млад човек, а знаете толкова много неща из миналото! — — Тук нищо друго не се е говорило, господине- Тия разговори за въстанията и борбите пълнеха душите ни с радост и надежди. Това беше животът ни. — , — Какво е онова почти опожарено здание, което видех в една улица? Само стените му стърчеха. На горния край на лицевата стена се виждаше нещо като надпис, но дрезгавината ми попречи да го прочета.

— То е училището „Св. св- Кирил и Методий“. Сръбската власт всичко правеше, за да се премахне това име, но напраздно. Надписът с наименуванието си стоеше под горния корниз все тъй спокоен и заядливо упориг. Един ден гимнаизята неочаквано плзмнз от всички страни. Изкустно подпалена от сръбски агенти, тя гореше без да дава някакви надежди за спасение. И какво стана? Останаха само стените и... под горния корниз гордо си стоеше наименуванието Гимназия „Сзети Кирил и Методий“, без да бъде засегнато от пламъцигв.

— Ззщо не изгсре табелата? Г-н К- се заеме.

— Защото бвшз наситена с азбест. Ние знаехме, че и това училище, подобно и на други наши училища, ще бъде опожарено и затова искахме надписът да остане. И сполучихме. Опожариха зданието и надписа остана. Ето, няколко години вече, стените все тъй стоят, не ги събориха. Табелката трябва да си стои, за да я вижда ВСЕКИ българин- Книги не ни даваха, но тъй, с тази табелка, все едно, че имахме една голема книга, гдето свободно и без страх, чегвхме цялата наша история.

Моето първо впечатление от града се изпари бързо. На следния ден аз видех един хубав стар български град, със своите скжтачи домове, кацнали в китни дворове, със старите двукрили порти, с чардаците и сенчестите сайванти... Колкото и да се чув-сгзувашз оскждицз в пазара, чаршията не-прекъснато живееше своя буден живот.

Бакалници, касапници, занаятчийски работилници, ковачници, сарачници—всичко тъй наредено, както във всеки наш град. Хора кръстосвате улицит, разговарят се, весело размъняг топли приятелски поздрави... Чувства се, че някога Прилеп е бил голям център на стопански и духовен живот.

Жилаво македонско племе! И тук виждам сжщата упоритост да не се подадат на сръбско влияние.

— Все пак, макар и без български училища, вие сте си запазили напълно българския дух, — казвам аз на група събеседници, които ме бъха заградили. — Това показва колко е силен и непреклонен той.

В това време три четири деца марширу-ват край нас и пеяте „Шуми Марица*.

— Кога я научихте, бе момчета? — питаме ги аз.

— Ху, от кога! От много години. Събеседникът ми помръдна глава:

— Далеч преди днешното освобождение, — рече той, — „Шуми Марица“ и „Химна на Цзря“ се учеха денонощно.

— Не в:1 ли смущаваше полицията?

— Ноще тия песни се учеха нз тъмно и се пееха със слаб, много слаб глас, а денем младите се криеха из избите и там ги учеха или излизаха на екскурзия и пъеха с всички сили.

— Защо не е благоустроен градът ви? Ето вие нямате дори и канализация. — — Да, това е страшно, грозно. Сърбите ни изоставиха, за да изгинем в трудностите на робството. — Аз се засмъх.

— Кой знае, — рекох. — Може би са ви изоставили, защото са очаквали, че скоро ще бъдете освободени, та да не харчат сръдства за града, който ще мине в други ржце. — — И тъй може да е. — Спръхме се пред градския часовник. Това е една много стара кула, доста висока и здрава. Правъше впечатление, че е наклонена малко надъсно.

— Нъма ли да се срути някога? — — Никога. Здрава е. Радва ни това, че и ние си имаме една наклонена кула, както италианците в Пиза. — А децата, които се движеха около нас, се зададоха от друга улица и вече не три-четири, а повече от десетина. те ни гледаха ухилени и цепъха улицата:

„Шуми Марица окървазена... . „

— Браво, момчета, — поздравявам ги ез. — Добре! — — Ура-аа! — се развикаха те и хукнаха по дирите на някакъв невидим враг. —

Елате да станем опора!

Влизам в новите македонски градове и пред мене се движат хора — жени, деца старци, баби — и всички до един българи, чисти, здрави македонци. Робството е вилнело цели столетия, хиляди гробове са се отваряли, поглъщали са добри български синове и дъщери и са се затваряли, за да се отворят други, и други, и други — с хиляди и хиляди. •. А току до тех освободената българска земя се е мъчила да подреди един спокоен живот, жертвала е и сили, и средства, за да получи место наред с културните страни. Но България не е могла да се радва изцъло на свободата си. в това време, когато е дръзвала да тържества, че е неограничавана от никого, точно в това време из целата българска земя се е раз-насял гнетителен стон, откъртен от хиляди гърла и така душата на освободения българин се е огъвала под железния на-тиск на чуждата воля. И спокойствие не получи България. Тя живееше не с целото си тело — една част от нея носеше оковите хи, а другата — още пресните белези от тех.

И ето, най-после Македония е свободна и ние вече мислим да нареждаме новия си живот по такта на новото време-

Влизам в Македония. Сега вече всичко е мое! И планини, и долини, и ниви, и лозя, и градини — всичко е вече мое! Надниквам в дворовет — нашите дворове; влизам в къщите — нашите къщи; виждам на-редбите — нашите наредби! Ето: Бог даде и ние се пак видяхме и сега вече завинаги ще бждем наедно!

Отварям тежка порта и влизам в един двор. Близу до портата стара чешма непрекъснато шурти. Бистра, плътна студена струя тече в мраморното корито и в двора се носи безкрайно шуртене. Съдам на столчето до чешмата и се заглеждем в падащата струя. Вода, вода без край- От отбелязаната година на постройката на чешмата се вижда, че водата тече близу от преди вък- Бистра като сълза, тя пада в коритото и изчезва там, гдето е изчезвала от преди вък. И това непрестанно.

Дохождат стопанит, водят разговор с мене, аз внимателно отговарям, но шу-мът от падането на водата не изчезва от слуха ми- в тоя шум човък може да чуе каквото пожелае — точно тъй, както се случва с шума от движението на влака.

Така' сега пред мене чешмата нареждаше една легенда. в нея се говореше как душите са изгаряли от огньовете на страданието и как вапякът на столетията е ми-навал през всички човешки идеали, и как незасегнат е оставал само идеалът за свободата. Така се е закалявала македонската душа и е понасяла всичко в името на свободата.

Из улиците ли ходя, с хората ли се разговарям или си лъгам да спя, аз слу-шам безкрайното шуртече на мраморната чешма. Тя ми говори точно онова, което желая да чуя... Понекога една и сжща дума повтаря с хиляди пъти, за да остане в главата ми за вечни врем;на. Каква е тази дума? Може би това е думата, за която тепърва трябва да мислим или пък е думата, която трябва да ни слЪе вече веднаж за всЯкога...

Ходя из града, срещам се с хора, разговарям се с тех и ми се струва, че по важното ще си кажем после, когато се срещнем следния път.

Между мен и тех вече нема никакво пространство ѝ вече нема да има пречки за ония хиляди срещи, които ни предстоят.

Зодя разговори с тех, но щом свър-шим разговора, аз чувствам, че не-кой го е прекжснал не навреме или че сам събеседникът ми е намерил за нуждно да не се доизкаже.

Ходя из Македония. Навсъкъде ср-щам една и сжща душа. Душата, която не се е отворила. Ето на. ние сме един до другЪ| а той не се доизказва. Аз съм при-казлив, бъбрив, а той още не смъе да се отпустне- А той има много, много нещо да ми каже. Тоя, който е носил на гърба си в ковното робство, може много неща да разкаже.

Аз го гледам и ми се струва, че не е напълно изправен. Като че ли е тъй наведен, сякаш на плещите му още лежи тежкия то-вар. Не смъе да се изправи •. . Бои се да не предизвика някого •. .

Това е днес той. Изтръпнал, плах, озъртащ се да не би пак...

Той ходи на кафенето. Мълчи и слуша. Когато заговори, думите му излизат твърди, малко студени и плахи.

Виждам го все един. в кафенето, на улицата, в магазина... Сподъля ли той моите мисли и чувства? Напълно ли е в хармония с мене? няма ли нещо в душата му, което му пръчи да се разгърне пред мене изцъло?

Но без да дочакам отговор на тия въпроси, аз усъщам, че и той ми ги задава. О, защо така? в очите му се разлива море от любов към мене, а не я изказва, сякаш не върва, че ще я приема.

И си казвате: — Такъв е бил живо-т/ьт. ' Робският режим си е играл с душите и стремежите, с грижите и съвеститв на тия хора и сега не знаят да се радват ли с пълна душа на свободата си или да се страхувате за нея. Разбирам! Може би те искат да имат повече вяра в утрешния день?

— Е, какво мислите да предприемете сега в свободния животъ? — — Какао дал Бог! Стига да ни е въчна свободата! — Да! Сега разбирам. в тая често повтаряна фразичка в Македония има наистина огромен смисъл: — „11 въчна да е!“ Тук виждам всичко, което днес изпълва душата на Македония. Чрез тия думи аз си напълно обяснявам защо е боязлиз гражданина в Македония, което спъва пълната му радост и което пречи да го видя такъв, какъвто е всжщност. Той иска по-скоро аз да му говоря, защото желае да прозре в думите ми и отвжд тях.

Добре- Ще му говоря за величието и светостта на свободата. И нали съм май-стор на хубавите думи, ще се помъча да го накарам да отпустне сърдцето си. Ще успъя ли? След като яремът от робството е успел да направи дебел слин на врата му и след като душата му се е тъй затворила за „хубави“ думи, ще постигна ли'нещо?

Ние седим до масата пред кафенето, сърбаме кафе и се разговаряме. Аз виждам, че той се вслушва в думите ми с цълзта си душа. Понеже обича да ме слуша, затова не говори много. Важно е какво аз ще кажа. Аз казвам нещо, но той изглежда много доволен. Той раздипля думигв ми и се вглежда в тъканта им с необикнозено внимание, но ме гледа тъй, сякаш ме пита — „Да вЪрвам ли всичко?“

И двама следим думит- си и двама се мъчим чрез тях да прозрем в душигв си.

И все пак най-накрая и двама сме незадоволени. Ние само виждаме, че ни свързва неразривна любов. Но Като че ли това още не е достатъчно!

И тъй, аз не съм успял да го увъря в н%що и той не е успял да ми се изкаже напълно. Той ме гледа като брат, аз него сжщо. Той е готов на всъжа жертва, аз сжщо.

Свечерява се. Ние седим пред масата в кафененцето и водйм тих разговор. Ху-бав слънчев залъзг. Пред нас на площадката стои стражар. Това за сега е най-типичния представител на новата власт.

Една бабичка, много стара, много суха, много очукана от годиниг, подпира се с патеричката, тътри тежки нозе и се спира •г. ред стражаря. Моят събеседник стана и отиде до стражаря. Той разбра, че някакви стари болки са вковали краката ѝ неочаквано и не ще може да си отиде, ако не ѝ помогне някой. Тя попита няма ли из улиците някаква кола — каквато и да е — само да я закара в дома ѝ, че ей на, мръква се вече, а дъщери и синове страшно ще се из-плашат, ако закъснее.

— Лесна работа, бабичко, — весело отговаря стражарят — че защо съм изпра-тен тука? Нали за помощь? няма нужда от кола. Ще те взема и ще те занеса гдето искаш. — И без да дочака отговор, стра-жарят се наведе, грабна я, дигна я като перушина и я понесе надолу. — Но старицата намери, че няма нужда да я носят. Тя ще се облегне на него и полека-полека ще стигне до дома си. Така и стана. Тя отпустна глава на рамото му, и той я хвана под ръка и почти я понесе из улицата.

Всички, които седъха пред кафенен-цето и проследиха случката, се разсмъха от сърдце. Погледнах събеседника си. Лицето му сияеше. Той се радваше, сякаш някакво голямо събитие се бе извършило в живота му. Стана весел, разговорлив... И в ТЕЯ минута на лицето му беше бликнал израза на горд, самоувърен и щастлив човък.

Аз вече разбрах всичко. Днес в Македония почти всички имат нужда от здрава опора. Без нея те са почти в безпътица, с нея те са ония, които правят България велика.

Елате да станем опора!

Вечерта си лътам в удобния креват и в слуха ми се понася безкрайното шурте-ние на чешмата. Тоя път тя ми п-Ьеше. Ху-бав кристален глас нареждаше някаква пътен, в която се носеха бодри, смели и силни думи, пълни с живот, с радост, с устрем...

Една нощ

Гостувам в дома на един добър българин в Македония. Поради умората от пътуването, нвмах сили да остана по дълго в разговор с него, а след вечерята по-бързах да си влъза в опредълената за мене стая. Спокойна, тиха стая, украсена със свътл модерен тапет. Види се къщата е престро-явана някога, а стопаните не са искали да се лишат от тавана си, та му дали почетното място в спалната стая. Какъв хубав таван! с тънки летвички майсторът е из-образил засмъния лик на слънцето, като е прекарал множество прави кжси и дълги лжчи.

Един залисан в работа човък няма да види тук повече от една обикновена стая, а аз бях съвсем без работа, та имах удоволствието да разглеждам стаята до най-малки подробности. На северната стена във вехта рамка имаше рисунка с блажни бои, направена от неука ржка. някаква фея се оглеждаше в прозрачната вода, но то не беше нито вода, нито прозрачна, а самата тя не беше нито фея, нито вещица. — На стената стои закрепено огледало в почернъла рамка, малко кривната наляво, а всред стаята — кржгла маса, с преметнат по ср-дата тишлайфер.

Като рече човек да гледа, всичко ще види. На десната стена виси едно картонено чехълче, облечено в изцапан бел атлас Едва ли не извиках от изненада! Като че ли стопанинът е дошел у дома преди петде-сет години и го е окачил на стената, гдето се намираше кревата на моя вуйчо. Тия че-хълчета по онова време бъха модни из домовете. Вжтре ще намерите макара с конци, фуркети, мушамено сантиметърче, малка но-жичка, парче дъвка, детска хлопка, токичка от жилетка и много още работи, потребни и непотребни. Сами не знаете как това малко чехълче е побрало всичко тсва.

И сега то беше широко отворило очите си и се усмихваше срамежливо и малко сконфузено.

— Моля, — шепнеше ми чехълчето, — извинете, че още съм тука... Господарите не ме пущат.

До прозореца е портрета на Константин Миладинов. Старателно сресан, облъчен във френско палто, с яка и връзка... В-преки това, и той подшепва за една отдавна отминала „съвременность“. Очите му тъмни, широко отворени, таят една нескрита боязън. Сякаш току що му е казана некоя горчива новина от мютесаркфа Рииза бей, — но той, гордият бългирин, ловко крие помраченото си чувство.

Все пак аз виждам Константин Ми-ладинов... в късна нощ пред мъждукаща свъщ, той пише своята книга в голям тефтер. Гъмжащ живот кипи в тия страници. Там има всичко, от което е сгло-бен животът на българина... Там са радостите, тжгит, сватбите, седънкит. Там е стидливата любов на момата, блужденията на влюбения момък... Там, в страниците на тоя голям тефтер, се намира всичко, което дава лика на отрудения робски живот на нашите бащи и деди. Аз мисля за Миладинове и чувствам, че съм му дал най-хубавото место в душата си.

Утре ще станем по-рано, та ще трябва да си легна на време. Висок желъзен кре-ват, с широки и високи табла, украсени с „Шильонския затвор“ . Тоя креват ми се вид малко по-удобен от модерните съв-сем низки кревати. Хубав атлазен юрган се простна върху мен- Всичко готово за спане, само сън не иде. А що е онова там? Охо, долапи! Едновремешните долапи, гдето денем стоят надиплени постилките за спане. Та нали такива са били дюшеците и юрганите в дома на Миладиновци или на Райко Жинзифова? Малките дъсчени вратички на тия долапи сега ме подканят да ги отворя, за да видя какво още има вжтре... Но вниманието ми се спира върху едно ху“

Все пак аз виждам Константин Ми-ладинов... в късна нощ пред мъждукаща свЪщ, той пиШе своята книга в го-лем тефтер. Гъмжащ живот кипи в тия страници. Там има всичко, от което е сгло-бен животът на българина... Там са радостите, тжгит, сватбите, седенките. Там е стидливата любов на момата, блужденията на влюбения момък... Там, в страниците на тоя голям тефтер, се намира всичко, което дава лика на отрудения робски живот на нашити бащи и деди. Дз мисля за Миладинов и чувствам, че съм му дал най-хубавото место в душата си.

Утре ще станем по-рано, та ще трябва да си легна на време- Висок желЪзен кре-ват, с широки и високи табла, украсени с „Шильонския затвор“ . Тоя креват ми се виде малко по-удобен от модерните съвсем низки кревати. Хубав атлазен юрган се простна върху мен. Всичко готово за спане, само сън не иде. Д що е онова там? Охо, долапи! Едновремешнигв долапи, гдето денем стоят надиплени постилките за спане. Та нали такива са били дюшеците и юрганите в дома на Миладиновци или на Райко Жинзифова? Малките дъсчени вратички на тия долапи сега ме подканят да ги отворя, за да видя какво още има вжтре... Но вниманието ми се спира върху едно ху баво радио „Талефункенъ* — голямо, ссемлам-пово. Гледам радиото, поглеждам другите предмети и ме издува смъх.

— Щуррр-р! — се обажда в отго-вор щурчето, нейде зад гардероба. Течно към тоя гардероб отправи щурчето вниманието ми. Голям оръхов гардероб! Ма-кар стар — но е виенска направа — здрав и солиден. Какво има върху него? някаква пружина се показва, някакзо колело-играчка, крайчец на тупалка и много още неща.

Но щурчето се обажда още веднаж и тоя път към северната стена. Там висъше една голяма кадифена рамка, украсена с из-ръзки от бъли и жълти пашкули. в тази рамка се виждаше портрета на мераклия ма-кедонец, сръдна възраст, облъчен в де-бърска носия. Пред него тава с печено агне, а в ржката му чаша с вино- Седи той, хили се с всичките си зжби и, аха, ще глътне виното. Силно подсуканите му мустаци показ-ват, че е вече на градус-

Всички украшения тук носят отпечатъка на едно минало и при все това, стоят в съвсем търпимо съседство с най модерни предмети: радио, един последна мода бюфет, пълен със стъкларии и стари пръстени паници, тоалетно огледало в единия жгъл, и на рафтчето старателно сложена кутия пудра. Коти“ и стъкло с одеколон „Шаноар“ . В горния жгъл върху стола безжалостно е хвърлена кукла, представляваща ухилен Пи-еро. Краката му висят надолу, ржцет му също и той — Като че ли не му е до смъх.

Вече се готвите да установите, че модерното време не е чуждо на тоя дом, погледът ви пада на два стари чехъла, втикнати един в друг, сложени до вратата в кюшето, и на висящето канапче, току от носа на таванското слънце, с което може би са връзвали халвата за вайкане“ по заговъзни.

Странна близост между две различни времена! И тоя дом сега стоеше между тия различни времена и не знаеше какво да прави. Любовта му към старото не си беше отишла, а слабостта му към новото, макар и боязлива, все пак не беше чужда.

Взех от малката масичка до кревата един албум с картички и се загледах в него. Една картичка — картина от Делакруа из Лувъра, друга — ръкичка със златно слънце на хоризонта — сецесион от!900 година. Господи, та аз наистина присжтствам на един отчаян двубой между епохит! Но, впрочем, двубой ли беше това или споразумение между тях да се търпят, запазвайки си известни „жизнени пространства“?

Нещо изшумол. Обърнах глава към долапит, защото от там идъше шум. т. Какво ли има в тия долапи? Заслушвам се пач. Чоаък в такава обстановка може да чуе каквото пожелае. Затаил дъх — чакам без да знам какво. Изведнъж нещо слабо изпуква — сякаш пука колЪно на пристж-пящ човък. Хо, разбирам — вратичката на един долап е малко открехната... Много просто. Един след друг излизат духовете на старите обитатели на дома. Те се нареждате около мене и гледат какъв ли е ад-жаба тоя ефендия! След това се спирате пред разните предмети и старателно ги оглеждате. Млада жена, облечена в морав мала-кав влече боязливо пржстчето си върху скалата на радиото. Какво ли би казала, ако ей сега засвири? Какво ли биха казали всички? Обществото на старите обитатели ми е много приятно. Знаят ли те нещо за македонските борби? Познавате ли Сарафова, Гоце, Даме?

Аз зажумявам и виждам частичка от оня страшен и героичен театър през един летен ден на!903 година... О, деца, деца на Македония! Че вие умирате без сметка! — Защо така?

— Нищо, че умираме! Нашата смърт ще убеди Европа в правотата на каузата ни и ще се намеси. Там има и хора, истински хора. — — Да — отговарям си аз, — хора, може * би, имаше, но истински нито един. Не се бойте вече, духове на моите брат?. ! Днешниятъ ден е дошел да турне начало на нов живот. — ТЯ ме гладат спокойно и някак тъй каточе не ме разбират. Изведнъж в гърдите ми помръдна радост. От где дойде тя? От думите ми за нов живот ли? — Ставам, запалям радиото и завъртвам. От незнайно мътто в унисон младежки хор зап маршова пътен и заедно с това се понесе щумът от стройни войнишки стъпки:

— Руп, руп, руп, руп. — Слушам марша и виждам дима, чувам грохота не, оръдията, писъка на „щукит“ и виковегв откъртени от милиони гърла. — — Иде, иде!—произнасят устнигв ми — Иде, о, родни крайо, онова, което беше твой идеал от въжове. Още малко и от тоя дом ще напразим музей, а ще построим нов, за да побере в себе си ония, които тепърва ще дойдат. Нака дойдатъ! —

В- Ресен

В автомобила съм. Искам да надзърна в себе си, . . Искам да разбера какъв бях преди да отида в Македония и какъв съм сега, като се връщам. Трябва да се предположи, че в моя духовен склад има нещо ново, което си е намерило здраво место там. И точно така е. Онова, „Което видех и преживех в Македония, е най-ценното кжтче в моята съкровищница от наблюдения.

Още от най-ранно детство в душата ми е зазвучала една чудна песен. Тая песен казва: — „Македонец жално пее, жално пее и говори“. Думата „македонец“ ми е разкривала една огромна скръб, която се е загнездила в душата на един измъчен неволник, денонощно страдащ за «своя слънчев дом“ . Ето, той седи, облакътил глава, и през сълзи пъе нъжаква песен, гдето клокочи безкрайна мжка, която нема начало, нема и край. И тъй, тоя македонец носеше скръбта си денонощно. Из пътя си ли го срещах, сам лично ли се разговарях с него, аз се мъчех сам да надзърна в оня извор, от-гдето идеха сълзите му.

И времето не отмести това първично мое чувство. Минаха години и вече ясно видех, че тая скръбна пъсенчица е едно малко стихче от голямата мзкедонска епопея, която е запълвала нашата ноза история с огромни дъла и е създавала на бълг. народ също така огромна грижа. И вече в пъсента на македонеца, покрай скржбните нотки, трептъха тонове, гдето неудържимо кипеше викът за свобода и гдето се обработваше безогледния устрем към саможертвата.

И, обладан от силата на своя велик блън, македонецът прекжсна „жалката си пъсен“, за да даде место на един триумф, който днес покриваше родината му от единия край ка България до другия, та чак до сините води на Охрида.

И ето свободатадойде. Нека сега видим какво представлява неговият дом — Македония—след преживените мъки и борби. в Македония не, се вижда нито наймалък на-мек от грижа за доброто на ксйто и да е град. Като се изключи Скопие — всичко друго е изоставено само на Божиите грижи. Тук не се вижда да е имало желание ниви, овошки, лозя, градини да бъдат още поплододайни и цвътущи. Никакво благоустройство на градове и села, никаква грижа и за тях. Домовете в Македония са отпреди десетки години и много от тях не са претърпявали дори и поправки. Довчерашните владетели употребиха страшни усилия да заличат българското от живота в Македония, а не знаеха, че точно с тази немара на градовете те запазиха българското до пълно съвършенство.

Аз вървя из една улица и любопитството ми да видя как живеят българите в домовете си ме кара да бъда, макар за мо-мент, малко натрапчив. Спирам се пред нъжоя порта и влизам в двора, без да почукам. Пред мене се открива един двор със стара каменна настилка, а заедно с това погледът ми пада върху къщата, която ви разкрива всичката прелест на един богат патриархален живот. Каква ще да е тази тайна сила, която е можела цели векове да пази обаянието на българските нрави и обичаи? Тука е сайвантът, гдето стои каруцата, тук са кошовет-Б, ритлите, шейната за зимата и много, много още „наши“ неща... А ето там е стълбището. То води към пармаклия чардак, гдето са стаите една до друга, окичени със саксийки, бели, чисти пердета и много още пак такива „наши“ неща. И всичко това мълчаливо се огъва под тежестта на стар, многолетен сив покрив.

Моето почукване с бастона по плочите извежда пред мене хазяйката.

— Що има, господине? — пита тя стеснено, но и малко плахо. Свободата дойде наистина, но страхът от внезапните влизания на властта още не си е отишел.

— Нищо, нищо, госпожо. Дойдох да видя как живеете, добре ли сте, зле ли сте? — побързвам аз и добавям: — Аз съм от София. Тръгнах да се поразходя.

Още не доизказал мисълта си и жената просиява от радост и дори се малко пообърква.

— Гледай, гледай... — сконфузено бълнува тя, като започва да оправя ту престилката си, ту шамията... — Че заповядайте, де.

И следват покани, разговори, възклицания...

Така, на връщане от Охрид, аз и Багряна рекохме неочаквано да посетим една българска къща. Такива изненади правъх и по другите градове и знаех, че те ми носят често пъти много добри впечатления.

Жената ни покани в стаята- Бъхме учудени от обстановката. Модерно наредена къща с мека мебел, със скжпи килими, със скжп бюфет, скжпи столове... Пред нас стоеше една обикновена обстановка, гдето баналното, неоригиналното се пресръщаше с типично българското, без да пострада някое от тях- Тука беше станало пълно споразумение между националния дух и духът на преходното време.

Жената ни посрещна много любезно. Тя разпитваше, разпитвахме я и ние и така се създаде една топла братска беседа, Малк след това влъзе и сгопанинът, млад мъж, доста едър, чисто и изискано облъчен по европейски.

— Много се радваме, гдето ни дойдохте, — рече мъжът и като се усмихна весело, добави: — Тук ръдко се случват такива работи. До скоро у дома най-често е идвала полицията. — — Сега е друго, — казвам аз, — сега, както виждате, е дошла свободата. — — Ох, — допълня жената, — да ни е жива, господине. — — И въчна да е — отвръща мъжът. Както всъкъде из македонските къщи,

така и тук първите им въпроси бъха какво прави в София тоя, оня, едикоя госпожа, едикоя фамилия. За тях София е като един голям роднински дом, гдето живеят само свои.

В тая Ресенска къща стана дума за мои познайници.

— Имате ли ресенци в София? — питам.

— Има, как да няма, — отговаря ха-зяинът. — Ляпчев е нашенец. Тука няма дете да не знае името Андрея Ляпчев. Колко нещо е направил той по нашит, македонскит, работи!

— Друг имате ли!

Тсй помисли малко и рече:

— Други има много, ала има и високи господа. Имаме тдм господин Симеон Радев-

— Какъв е той? — — Не го ли познавате? — се учуди ха-зяйнът. — Че нали и той пише книги? — — Вие какво знаете за него? — — Знаем, знаем. Радев е посланик. — — Само толкова ли? Аз ще ви кажа още нещо за него. Върно е това, че Сим. Радев е бил пълномощен министър, но, ето че пълномощни министри могатъда бъдат и други хора. Вежното е, че Симеон Радев е един голям писател. Той е писал върху нашето доскорошно минало много ценни книги. — Хазяинът потвърди с глава.

— Много ценен и много почитан писател е и вие трябва да се гордеете с него. бъдете уверени, че сега вече той би могъл да направи нещо много за вашия град.

Жената побутна мъжа си и каза: —• Пиши му по онази работа... .

— Какво? — попитах. Жената, поясни:

— Недалеч от Ресен, тук, ние имаме доста добър имот, та рекох да... .

Мъжът я пресвче.

— Хайде, сега за такива работи ли ще дърпаме хората?

Аз се засмЪх. Това е народ. Той трябва да почувства значението на своите голями хора, след като сам лично провъри.

Яко е голям, ще бъде слушан от другит, а ако не е слушан, значи не е много голям. И, току речи. пак е така. Какъв си ти голям човек, когато не можеш да се налагашъ?

Последваха разни сладка, кафета, започнаха разговори за утрешния живот, за училището, за мпадежта... .

— Трябва училищата здраво да зарабо-тят! — рече стопанинът нъжак загрижено. — — Разбира се, но изглежда, че тоя въп-рос ви доста занимава. — — Имам дъщеря в осми клас, но с езика не стои много добре. — Успокоявамъ:

— Лесна работа. Една година труд и езикът ще се възстанови. Зависи от усилията и от вашата помощ, разбира се.

— Е, ще се стараем. Бог ще помага. Завършихме гостуването си и излъзохме.

И аз, и Багряна, всъжи според своето лично отношение към живота — понесохме нови мисли, в които се очертаваше образът на една нова и много значителна грижа — Македония!

Явтомобилът ни понесе. И знам: — догде излъза от Македонската област, жалната пъсен на македонеца ще заглъхне без следа в тържествения вик на „Тирани, чудо ще направим“ .

Охрид пред- огледалото си

С тръгването ни от Скопие главната цел за мене беше Охрид. в душата ми той се издигаше като една огромна мечта, която е чакала години наред, за да получи своя светлина. И ето, ние тръгваме към Охрид, размахали криле, готови да се борим с всекакви дракони, стихии и цербери. Тия приятели добре беха оковали мечтите ни да видим Охрида, щото не беше чудно, че чув-ствув;ме размаха на крилете си с такава стремителност.

Охрид, Охрид... Целата наша история ни зовеше сега към Самуиловите дворци към Климентовите чертози, целата наша история се готвеше да оживее пред нас с всичката си миражи! красота и недостиг-нато от никой народ величие.

Ние летим между ниви, пасища, долини и хълмове... Очите ни, както до сега, не изпущаха да се спрат на изоставени скелети от моторни коли, автомобилни части и на други завършили задачата си оръжия, но сега на тех не гледаме като на мъртавци. Не, те неочаквано оживеха пред нас и започваха непрекъснато да ни уверяват, че, ако не беха те, Македония не щеше да бъде тъй радостна и щастлива днес.

Аз скрих своята бележна книжка в джоба си. Очите ми не се спираха никъде вече... Загубих интерес към спучайнигб гости на очите си. Нетърпението да стигнем бързо Охрида започва да издължава пътя, отначало по-малко, но по после повече, повече, догде го направи безконечен.

Но всичко има край. Тъй и дължината на пътя до Охрид. в далечината една синя пелена ни подшепна, че езерото е пред очите ни. МислЪх, че, щом видим езерото, веднага всички ще се развикаме, разкръкаме, ще поч- | нем да го сочим, да протътаме кгм него ръце. . , но стана точно обратното. Ние вторачихме погледи към него и занЪмЪхме. Нв-какъв незнаен магьосник извършваше пред нас нечакано чудо. За един миг откъсна една част от небето и я сложи на земята, като направи очите ни неподвижни, вторачени там О, това вълшебно Охридско езеро! Над него лежеше спокойна мъглявина, свързваща го с хоризонтите и така то ставаше безкрайно. Ние виждахме как идЪше към нас и ставаше по-голямо, по-едро, по-синьо и повълшебночисто. Най-после — ето го!

Какво е това край бръта? Група хора бавно се движеха зад един по едър чо-вък, със строго изправена снага, казваха си по нещо и някак замислено го следваха.

Видение ли? Не са ли това Климентовите ученици? И , за да не стана тъй неочаквано Дон Кихот, предпочетох да се обявя Санчо Панса и да си кажа, че това са мирни, кротки рибари, които се занимават с въпроса колко пъстърва трябва да се набере, за да се на-гостят писателит. Но и това не беше. Н-колко жени, току що завършили студеното си пране, отиваха към домовет си. Автомо-билът ни спря пред хотел „Сан Стефан-ска България“. Умората ни изчезна още при първата среща с езерото. Ние бъхме бодри и готови веднага да се нахвърляме в езерото, за да се поразхладим.

Тук срещнах един човък, когото не желая да забравя. Той, подобно други като него, трябваше да остане в паметта ми за през цъл живот.

— Добре сте дошли, братя! — ни при-ветства той, развълнуван от срещата, която видимо чувстваше като истинско събитие в живота си.

Подава ръка на този, на онзи и, щастливо ухилен, повтаря името си:

— Радичев, хотелиерът Радичев! Човък на около четиридесет и петь

години, със здраво, набито тъло, пъргав, раз-говорлив, сърдечен.

— Заповядайте, господа, — говори той, ржкувайки се с нас. — Тук сте гости на мене... Добър ден... Моля, Радичев. • • Слушай, хей, отнеси багажите горе- За всички има приготвени стаи... Моля, Радичевъ!

— Нали се запознахме, г-н Радичевъ? — — Нъма зарар, и два пъти може. — Той нарежда, сочи, дава наставления на слугите.

— Слушай, — казва той на „слугата. — Ще идеш да ти дадат около петнайсет пъстърви. По-едри...

Ние се мием, изтупваме праха си, смеем се и очите ни непрекъснато играят по гладката повърхност на езерото. Там ни чакаше некой, там ни зовеше оная интрига, която се готвеше да ни подари най-щастливите минути в живота ни.

Привечер. Ние вече се изкачваме към кея, весели, възбудени от новото впечетле-ние. Всички говорим изведнъж и затова не се слушаме един друг. Пелена от лазурна синева лежи пред нас, простре ла се на длъж и шир, сякаш се готви да обхване четирите краища на света. Вода, вода — сж-щинско море — още повече погледнато косо- И каква е тая мъглица, която се носи над водата? Един тънък сив вуал нежно трепти и заедно с това трептят клепките ни, устните ни, сърдцата ни...

Пред нас, в далечината, се очертава ма-настирът „Св. Наум“ , кацнал точно върху

7

самия нос на хълмчето- Отдъсно едва се очертават къщите на прочутия през времето на новите сражения Поградец, а наоколо — села и селища — миражно прозрачни! изникнали сякаш от земята.

Тихо, спокойно... Езерото бавно диша, разнасяйки тайнствена светлина по крайбрежието. Разноцветни петна играят по него и така то заприличва на короната на некакъв огромен източен владътел, посипана с хиляди скъпоценни камъни.

Ние се разхождаме по кея, а не виждаме, че край брега са се спрели доста много охридчани, гледат към нас с едно голямо чувство на симпатия. Аз тръгвам към тях и заедно с това виждам как Галичица, обърнала към нас гиздава снага, показва своята заметната с леопардова кожа глава.

Галичица! Една история се погрижи да ме запознае с всички места и местица в македонския край — това е историята на вчерашния ден, когато по склоновете на Галичица, Бабуна, Круша се очертаваше гордия образ на България.

Нашите познанства с охридчани ми поднесоха нова радост. Пред мене стояха хора, от които слушах българската реч с такава наслада, каточе в слуха ми се нижеше некаква нечувана симфония, родена в българските балкани и отгледана в българските ниви и ливади- ВСЕКИ МИ говореше, сякаш се мъчеше да ми покаже колко съм му бли-зък с говора си, с радостта си, с топлотата си, с кржглото лице, широко в че-лото и заострено в брадицата.

— Ще ни говорите ли утре, господине?

— Ще ви говорим! За вас, за милата ви посестрима Стара-планина, за всичко, което сами пожелаете.

Т се радваха. Книги по-рано не им даваха, но сега при тях са дошли три живи български книги. те ще отворят душите си и сърдцата си и все едно, че сами ще си четат най-хубавите книги.

Ржкуваме се, разговаряме... Край няма любовта, която бликаше от очите на тия хора.

Изведнъж некакъв странен шум обърна вниманието ми. Погледнах към езерото и за голямо мое удивление видех, че водата беше изгубила своето тихо огледално-чисто спокойствие. Една след друга идеха вълните и диплеха бели дантели по пъсъка. Една, две, три... безкрайно много. Това беше вече не езеро, а море, по което — подобно нервни бръчки — се гонеха широки вълни, като оставяха след себе бъли гребени.

Радичев се яви предоволенъ^че поржч-ката му е успъшно изпълнена. Пъстървите са направили своята огнена баня върху скарата и сега ни чакаха.

— Хайде, господа, догде са топли! — се провиква той- Ние потегляме след него. Аз се обърнах изненадан от нова гледка-По езерото танцуваха звездите и луната ги следеше, увлечена от радостта на любеща майка.

Оркестър от цигулка и хармоника ни посръщаше с некакъв марш, като редеше безкрайни нанизи от луди форшлаги. Ние заемаме местата си около масата.

— Господа! Толкова съм гладен, че мога ей сега целата маса да изям, — изви-ках аз, доволен от гледката, която ми откриваха пъстървите.

Радичев самодоволно се смее:

— Не се бойте, господа! Пъстървите са толкова едри, че ще ядете и ще артисат.

А цигуларите нареждаха некаква песен, която ми нашепваше нещо мое, нещо родно, красиво и богато.

Към дома на един све-тец

Който иска да знае какъв е Охрид, нека иде там да го види- Това, че със стръмните си улички и леки стари къщи напом-нял некои кжтове от Търново, нищо не ни казва. Вие ще се изкачите на Самуиловата крепост и от там ще спрете поглед на всичко, което окржжава града. И като свържете впечатленията си с величественото езеро, с. Свети Наума“, с далечните брегове, с Галичица и Воятина, със снежните далечни алпийски нарези, със старините, разкриващи образа на едно наситено от величави събития минало, тогаз ще получите едно впечатление, което ще наречете Охрид. Но ако рано сутрин, едва при изгрев слънце, потеглите за манастира „Св. Наум“ и, застанали при аквариума, подирите Охрид с очи, ще го видите кацнал на една височина, мълчалив, замечтан и заслушан тъй унесено, сякаш утрото му разказва богати легенди, отразили в себе си красотата и величието на много далечни векове.

Къща над къща, улица над улица. Ма-лък братовчед на Търновото. Не можете да му се нагледате. Колата ви носи из пътя по крайбрежието и вие отпущате волен по-глед по гладката вода на езерото. Може да сте обиколили света, може да сте видели най-блестящите накити на природата, пред очите ви са се изнизали множество реки, езера, планини и градове, и все пак то не е било Охридското езеро. Нашето Охридско езеро е създадено в момент, когато на природата е било заповядано да каже своята най хубава дума. Ето защо е тъй открита красотата, щедро разливана по бреговете, по камъчетата — непрекъснато обгалвани от водата — по множеството багри, танцуващи из вълните, по отраженията, които сливат небето със земята, по всичко, което е част от това дело на неземния художник.

Ръдко ще се намери град, който да може да ви говори за себе си с такова вдъхновение, с толкова изящество и с такава простота. То е затова, защото верва в своята значимост и в силата си на носител на едно ръдко по своето съдържание минало. И сега, като гледате тия разположени една над друга къщи, вие чувствате, че всека една от тех представлява от себе си по една чудна съкровищница, бликаща от богатства.

Гледате към езерото, а и то гледа към вас. Слушате какво ви говори, но и то слуша вашите безконечни многословни, които са му омръзнали от векове насам.

Лжчите на слънцето галят мъгливи-ната край бръговет и от това се получава една дълга, полупрозрачна виолетова лента, която трепери заедно с играта на водата и се губи оттатък, към Поградец.

Аз помолих шофьора още да намали хода на колата. Тук има нещо, което се мЪни с миговет и затова погледът не трябва да се откжсва Водата е спокойна и в нея се кжпят облацит, без да я раздвижват. те плуват леко, поздравяват се с отраженията на хълмовет и отминават нататък, сякаш подухвани от някой добър ангел.

Въздухът е чист, плътен... Ус-щаш как гърдите ти го поемат и погл-щат с необикновено лакомство.

Отиваме понагоре, още по нагоре... Минаваме край един малък хълм, който за две-три минути закрива езерото. Но отминаваме нагоре и пак обръщаме глави към езерото. О, някакво чудо се е случило с него! Горната половина се покрива от зла-тен прах, падащ от пламналите от слънцето небеса... Толкова силен блъсък, че очите ви ще йзкапят.

И ето че багрите се измъниха. Виолетовата лента доби медно-червен цвът, а по-близу към нас водата от сиво синя се превърна в изумрудна маса, която се чупъше съобразно с леката игра на невидимите вълни.

— Право да ви кажа, приятели, — се обърнах аз към колегите си, — уморих се от гледката. Човек неволно става роб на нечий каприз. •.

И все пак очите не се откжсват от езерото.

Но ето, че навлизаме в път между храсти и дървета и започваме да изкачваме височината, водеща към манастира.

Отварят се врати, посрещате ни и ни изпращат часови...

«Когато влезе ш в църквицата на св. Наума, погледни фреското току на левия жгъл. Това е портрета на св. Цар Бориса“. — Така ми каза един охридчанин.

, за да получи човек специално настроение, влизайки в църквата, трябва да е чисто съзнанието му от всекакви делнични примеси. Трябва да се отърси от тежестта на суровото всекидневие и така по-лесно да премине в чистото общение с вярата.

Минете сутрин по брега на езерото, изживейте го като една изключителна привилегия и тогава ще си обясните защо точно тук е построен манастирът. Пантеистич-ното чувство, ръка за ръка с верата, ви отваря една врата, през която вие излизате, за да си починете и да стоварите на земята всекидневния си товар, който при вс&ки из-минат час става все по-голям и по тежък.

Точно в това настроение погледнете фре-ското на св. Цар Бориса. Ръката на само-родния художник е оживила една наивна и красива в простотата си душа, която може само да прощава и благославя, но никога да наказва. Божествена душа на човек, който има най-малко грЪхове. Не можех да му се нагледам. Така всичко в църквата добива все тази наивна и проста украска.

Но излизате от тук и влизате в па-* раклиса на крал Александра. Това е малка църквица, построена за него. По всички стени се вижда изображението на един и сжщ светец, който носи на ръка или под ръка собствената си глава. Погледът ви става бърз, нервен... След онова всеопроща-ващо настроение — добито в църквицата на св. Наума, не чувствате, че сте вл-взли в църква. Това ви връща в обикновената раз-сждливост и вие побързвате да излъзете. Пред входа вече си отдъхвате с облекчение, но един миг след това погледът ви пада върху надписа над вратата на параклиса. Там пише: — „Не се бойте от тия, които убиват гвлото. Душигв гв не могат да убият“ . Ето ви една интересна мждрост. Изказана от светец, тя е божествена, но изказана от убиец, тя е безсрамна. А тая мжд-рост казва една безспорна истина. Каквото и. да направите с тЪлото, душата си остава непокжтната и един ден тя сама ще се изправи пред вас — ако сте вие похитителят — и ще ви иска смътка за безчовъчието. Блестяща истина! Но ето, че вие, драги брача, когато проправяхте пътя за оня свът на толкова много българи — без да мръдне с-вестта ви, когато отговаряхте със смъртоносна жестокост на ВСЕКИ повик за правда и човещина, не си ли помислихте, че „душите не могат да бъдат убити“ и че един ден те ще ви искат смътка? И ето, дигнете очи и виждате, че пред вас стоят хиляди и хиляди българи мъртавци от нещастния македонски край и ви гледат право в очит. Но те бъха велики в страданието и безсмъртни в смъртта си и затова не ви на-тякват, не ви ругаят, а ви гледат кротко, спокойно, с ония дълбоки очи, с които светеца Борис е гледал враговете на народа си и чрез тоя поглед е наказвал и про-щавал. Днес пред грохналото тъло на вашата родина от тия очи блика съжаление, че сте нямали нито един миг на угризение, на разкаяние, на чувство към правда и човещина. Гледайте тия хиляди българи как минават край вас — мждри, тихи и спокойни че са преминали през огъня на своето национално премеждие и са го надживели...

Исках вече да бегам от тук. Мислите ми станаха черни, мрачни... Чувствувах, че прозорчето на моята душа, отгдето тя гледаше към светлите хоризонти на живота, е тъмно, мрачно.

Така колата ни поведе обратно и аз обърнах глава към езерото. Сякаш това беше не езеро, а окото на Саваот, което обгалваше овлажненото ми от нервно напрежение лице. Така прозорчето бавно се отвори и аз поздравих светлите хоризонти на живота с благодарност и преклонение.

Охридският пантеон

И тъй, ето ме в Самуиловата крепост. Но вие не се смущавайте! Аз няма да ви занимавам с историята, защото се боя да не сгрЪша нещо и с това да не обременя вниманието ви! Аз само ще ви опиша настроението си в един мсмент, когато беше дадена дума на историята.

Времето се грижело за нашето историческо величие и е пазило, колкото му е било възможно, останките от миналия живот. Но само то не е усп-Ьло да ги задържи, защото „времето тече“ и отнася със себе си всичко, което е узрЪло да стане история. Така и Самуиловата крепост днес е жертва на това „времетечение“ и за туй около нас се из-дигат някакви останки от зидове, стърчат старинни стени, а около тях — купища камъни и стара мазилка, сякаш някакво страшно земетресение е оставило жестоките си следи.

Но хубавото ми настроение, подкладено от прекрасното слънчево време, ми пр-вчи да се облъка в рухото на покорен и вдълбо-чен наблюдател. От всичко гледам да си направя весела шегица и затова казвам по нещо, от което, впрочем, само аз се заеми вам...

Озъртам се, гледам руините, сякаш съм участвал в разрушенията. Между камъните са поникнали бурени, плъзнали на воля по жглите и разнасят миризма на коприва, на бучениш, на бъз...

От една малка къщичка близу до кре-постта излезе един млад мъж, с дребна, непретенциозна външност и малко безредно разхвърлени коси. Той ни се представи: — Ди-митър Коцов, свършил история в Белградския университет. Това ни дойде от невиделица. Че нали точно такъв човък ни трябваше? Запознат тъй добре с езика на миналото, той сигурно ще ни каже нещо много полезно. Коцов беше скромен, тих, малко срамежливо усмихнат, облечен във вехто палто и обут в много стари изтъркани и станали низки като чехли налъми. Той започна да раздипля миналото не с отегчителните подробности на автоматизиране гид, а по-скоро като учен поет, който преживява миналото, ма-кар и безброй пъти да е нагазвал в него.

Ние навлизаме всред руините. Пред нас, около нас — прехвърчат насекоми, пресичат ни крачките малки и големи гущери, но разказванията на г. Коцов ни за-нимазат и ние слушаме.

. • •— Джелаледин бег... — продължава Коцев, а аз си мисля: — „Кой знае какъв османлия е бил този Джелаледин бегъ?“ Ду

Каква страшна скръб души тази майка! Тя кърми дете, люлее го, пее му люлчини песни, но в нея зрее една тежка мисъл. Ето, Та-шула е българка по кръв и майка на едно мюсюлманско дете. Добре, тя прие да стане туркиня, но детето е потомък на стар български род То трябва да си остане българче... и една нощ намислила да...

— Момче ли е било детето на Джелалединъ? — — Да, — отвръща Коцов. — Момче. Ташула една вечер го удавила в ей оня кладенец, за да не остане мохамеданин. — — Я гледай!

Какво нещо е историкът! Той, чсв-кът, разказва факти и друго нищо не го интересува А ето, че аз искам да зная как е удавила Ташула детето си.

... Тя го поема от люлката и. •. — изведнъж спрех. Усътих, че в главата ми се реди една до висша степен банална картина, в кояТо Ташула извършва едно убийство, монтирано от един заскучал писател.

Нещо блещи в очите ми. Поглеждаме — слънцето се кжпи в езерото и по раздвижената повърхнина играят хиляди златни багри- Тъй са играли и тогава на сжщото това място и може би не веднвж хубавото лице на Ташула се е обливало в бле-сък...

Но вече не ми се слуша за Ташула. Въпросът е, че на сжщото това место е била крепостта на Самуила. Ето ви един наистина злочест цар. И той, както и аз в тая минута — е гледал към езерото. Пред него са се очертавали големи планини, по бреговете са се движели рибари и са отбройвали добър лов на. летници, пъстърви и ягули, също тъй както сега и точно тъй, както и сега, човък може да бъде онещастливен от страшната гледка — да ч вид и своите приближени в мъчителна неволя, така и Самуил е видЪл своите войници с кървави лица...

— Каква чудна гора от бадеми!^-се възхищава един от компанията, като слезохме под крепостта. — — Да, много е добра, — отвръща Коцов. — И тая гора би ви разказала нещо, ако можеше да говори. Тук на това место в турско време са се правили тържествата на св. св. Кирил и Методий. Тук са се пели песни, служили са свещеници, дохождали са ученици... И, без някой да знае, това место е побирало в себе си покрай празднуващите, и още множество четници, войводи и комити. Така тоя праздник веднаж в годината е давал възможност на комитите да дойдат при своите близки свободно. Никой от власть-та не е подозирал това, та е немало и бди-телност*». Тук те са прекарвали цъл ден, пъли сж, хора са играли и вечерта са изчезвали пак по горите и планините. — — Нали тук е било училището на св. Климентъ? — — Да, — отвръща Коцов. — Ето зи-дът от университета на св. Климента. Допрете си пръстите до него и помнете, че за миг сте се намърили там, при безсмъртния учител на българите. Върху тоя зид са строили джамия, но тя не е заличила СТЪПКИТЕ на великия учфйвйЖ&на Кирила и Методия. — Гледам наоколо си. Ето тук, на това мъсто, Климент е дохождал стотина пъти. Яко би възкръснал и би дошел тука, той изведнъж ще познае мъстото. Времето се е погрижило да запази духа на големия творец и оставило неговия духовен храм, макар и толкова колкото се виждаше.

Аз като да виждам как се изкачва учителят по стръмнината и приближава към група от своитв ученици. — Разбира се не ми е мъчно да се поведа по каприза на въображението си и да наредя целия им разго-вор, но знам, че Климент няма да бъде доволен и би хукнал да бъта от ужас...

Смъя се и то съвсем гласно. Хубавото време, дълбоко изживяната гледка, всичко това беше повдигнало настроението ми.

Повече от час говореше младият ис-торик и изказа много интересни неща, но аз намирам за излишно тука, на това мъсто, да ги повторя. Нека те да излезат в отделна книга, и нека авгорът им да бъде г-н Коцов. Тъй би било най-правилно.

Ясно беше, че радостното ми настроение идеше точно от това, което се бе разбудило тук всред руините. Аз виждах възкръснали образи и им се радвах. И, странен каприз на историята! Тя нареди пред мен един цар, един светец-учител и един... мюсюлмански главатар, без да се смути, че прави такава неприемлива комбинация. Да, това е история. Тя ти дава всичко и ти ще си вземеш само онова, което ти трябва...

Ето, ние тръгваме, напускаме пантеона и след нас спокойно пристъпват цар Са-муил и св. Климент. Те строго пазят стария български обичай да изпращат гостите си до вратата. А Джелаледин стои горе до разкъртения от времената праг, мълчи и ни изпровожда с ревнив поглед. Ташула се тули зад гърба му и покорно подканя:

— Хайде, господарю, хайде, прибирай се, че късно стана.

Една майка

Някога, в млади години, ми се случи да съпътствам на лов стария ловец, столичния адвокат и бивш министър То-дор Гатев. Разбира се, той скоро се попи-шмани, загдето ме бе взел със себе си, защото, било от жал, било от палавство, аз систематично разгонвах лова му. Това страшно го ядосваше и дори в един мо-мент насочи пушката към мене. Но приве-чер, отрупани с яребици и пъдпъдъци, весело поехме пътя за града. Като минавахме край Слатина, едно овчарче, подпрено на своя кривак, гледаше към Витоша и спокойно си подсвиркваше.

— Гледай го, — рече Гатев, — живее си като муха. Попитай го защо живее, сигурно не ще знае да ти каже. — Зер, ние нали знаехме защо живеем? И, минавайки край него, Гатев го запита: — — Абе, нане, можеш ли ми каза защо живеешъ? — Овчарчето попримигна, усмихна се и, като помисли известно време, спокойно каза:

— Ете... да видим како че стане. Ние останахме поразени от тоя толкова

дълбокомислен отговор. Че нали човек живее, за да види какво ще му донесе бждещето? Само с неколко думи овчарчето даде дефиниция на сжщинския смисъл на живота, каквато учените биха дали с цели трактати.

Ето сега, намирайки се в Македония, с мене стана сжщото. Тоя път на местото на овчарчето бех и аз, но и всички, които срещах.

„Е, сега, господин Немиров, се освободихме вече. Какво ще стане по-нататъкъ?“ Или... — „Как ще се уреди животът ни?“ Или: — „Какви нареждания се правят за македонската область?“ На ткя въпроси аз трябваше да давам вещи отговори. Да, утрешният ден — това е найтолемият въпрос, който днес занимава новите области. Така е било всъкога, само че с мен за пръв път се случва да се намирам в положението на меродавен и в стеснението на човек, който своим умом осветява образа на загадъчното утре-

— Научаваме се, — ми казва един, — че май тука ще имаме област. — — Може би... Нема ли да бъде излишно, след като имате вече област в Битоля? — — Не! Трябва! Грешка ще бжде, ако нВмаме област... Тука е средище на... — , И той започва да обяснява какви ще бъдатъ1 изгодите за държавата и за града им, ако, •,

Но аз вземам думата и заговорвам тъй, че без да очаквам, казвам нещо приемливо. Събеседникът ми се съгласява с мене и даже ми допълня мнението. Моите разговори ми подсказаха, че тук населението стои изправено пред много въпроси и непрекъснато ■дири да си ги проясва било със свои ризсжждения, било чрез догадките на другите. Така, аз станах човек, който познава работите много добре и се стреми да ги насочи по равен път.

Минавам край една малка книжарничка и, за голема моя изненада, виждам, че вит-. ринката е пълна с книги. Книги в Македония? Едва се освободи, и първото, което е направил книжарьт, да иде в София и да си донесе от там, макар и малко! Нели книгата беше главният въпросъ?

Влизам в книжарничката.

— Добър день! — — Добър ден, господине. — — Виждам, че имате книги. Зарадвахте ме. Тази е първата книжарница, в която на-мирам наша книга. — — Е, така трябва. в Охрид... —започна той да ми говори. Аз добавямъ: — — Разбира се, Охрид е градът на науката, на просветата. Климент посе семето и то изникна, въпреки усилията да се погази. — И с голема радост гледах книгите една по една. Книжарят ги редЯше пред Мене и аз ги гледах с жаждата на човек, който след дълго оскждство най-после ги вижда. ТЯ оживЯха пред мене и заговориха с всичката си велика мждрост, която се криеше в тЯх. — — Отгде имате тия книги?

— Имах ги още от преди Европейската война, но когато дойдоха сърбитЯ, аз ги скрих в един сандък, заковах капака и го заключих на тавана. — Ще дойде добър ден и за тЯх- — И ето, че най-после дойде.

— Кога ги наредихте тукъ? — — Преди един месец. — — Купуват ли? — — Не купуват още, ала ще се явят. в това време в книжарничката влЯзе

един добре облЯчен младеж и помоли да му дадат един молив. Като се на кани да излЯзе, погледът му падна върху мене.

— А, — рече той приятно изненадан на развалено македонско наречие. — Снощи слушах вашитЯ сказки. Много сме доволни, господине. Вие тримата ни казахте много хубави нЯща. Благодарим ви. Но ще ми позволите ли една малка бележка?

— Да, с удоволствие.

— Вие в сказката си казахте: —“Не е добър българин оня, който не знае собствения си език“ . Но имате грЯшка — ако ми е

позволено Да се изкажа така. Ето, аз не зная своя език, но съм българин, Учих, след-взх и съм го забравил. вие знаете при какви условия се намирахме ние българит. Но тука, — показа той към гърдите си, — тупти едно истинско, най-истинско българско сърдце. Затова се почувствах малко оскър-бен от думите ви.

Възражението на младежа ми се хареса и ме трогна.

— Ония думи, които съм казал, не са мои. Някога ги е казал Паисий, а после и Софроний, и Бозвелията, па и всички борци за българската свобода. — Но вие сте прав. Можеш и да не знаеш езика си и пак да си българин. Съвсем върно. Но аз за изключенията не говорих. Да, по всичко се вижда, че сте истински българин и се рад-вам, че се срещнахме.

Ржкувахме се сърдечно. Лз показах към книгите и рекох.

— Гледам книгит. Тука има и недобри книги, но има и много добри. Ето тази, тази, тази. Гледайте, нали възхитително?

Той прокара бърз, разсъян поглед по тях и, като тръгна да излиза, леко мръдна глава и рече:

— Довиждане! Сбогом. — Ржкува се и излъзе.

Ах, Господи' Докато се зарадвах, чб виждам един добър българин, останах огорчен, че книгите не получиха нуждното внимание от него- Защо така? Като знам и разбирам много, защо не го накарах поне една корица да прочете? Нали съм като овчарчето? Нали толкова викахме за тая книга? Нали се мъчехме да я набием на вниманието на всъжи българин тука? Тогава защо не се интересува младежът?

Аз се помъчих да задуша недоволството си, но без успех. Очевидно е, че младежът е българин, но все пак незнанието на езика го прави равнодушен към българската книга. Тогава? Где да поставим тоя младеж сега?

Огорчен и измъчен, аз поех пътя нагоре към Самуиловата крепост. Пред мене се задава една възрастна жена. Низка, подбрадена с черна шамия, тя бавно слиза надолу.

— Добър день! — я поздравявам аз и се спирам пред нея. — Где си ходила? — в сжщото време си мислъхь: — „Ето, тая жена би могла да бъде майка на младия мо-мък, па и сигурно е майка на нъжой подо-бен. Не носи ли и тя някое огорчение за мене?“

Тя приветливо и стъснено ме погледна и на моя собствен език ми отвърна:

— Ходих да си купя малко царевично брашно, ала дорде се наканя, хората го разграбили.

Тя ми казваше за една толкова неприятна случка, а лицето ѝ се кжпЬше в спокойна, тиха усмивка.

— О, — побързах аз да съжаля за случката» — лошо. че не си намърила брашно-Гдето ще се рече, имате глад! — Казах ѝ това, защото знаех за безхлъбието в града-Наистина, други съестни продукти — месо, зеленчук и пр. — се намираха доста, но като се знае, че главната храна на българина е хлъбът, не може да се отмине без съжаление.

На думите ми, че има глад, тя се учуди неочаквано силно и ме загледа се недоумение.

— Глад ли казвате? няма глад, господине! — — Как н-Ьма? То има, но сега, нали знаете... — Дз започнех да нареждам разни утешителни и насърдчителни думи, но тя ме прекжсна: — — НЪма глад! Ние си имаме вече свободата, защо тр-ъбва да пищиме за хл-Ьб? За тази свобода, господине, ние гладувахме много, много годин! Мъки бъха голями, ала ето, че сме вече свободни. Какъв глад? За хлъб ще си потраем малко. няма нищо. Птичката като е мъничка и тя си намира где да кацне и да клъвне, че ние лй да не найърим — умни ЧОВЕЦИ? — Поразен от думите на тая жена, аз стоих почти занъмъл пред нея, без да знам какво да кажа. със своите златни думи тя ми разкри величието на една душа, расла в робство и взела от него не само страданието, но и мжДростта.

. . • Епате вие, господа скептици, погледнете тая жена, вижте очите ѝ, в които блика ненадмината сила и чистота, и се попитайте где да скриете своята груба невъра във всичко, което ви окржжава! Въпреки вас, все пак знайте, че България не е загубена.

Аз ѝ стиснах ржката и поех нагоре.

— Да, това е една от майкигб на тия млади хора, които сръщам тук и на младежа, с когото разговаряхме преди малко. — — Прощавайте ме, мои млади приятели! Аз видЕх вашата майка днес, надникнах в душата ѝ и разбрах, че няма сила, която е могла да ви откжсне от нейните скути и да ви хвърли в безпътица. Вие сте нейни достойни синове. Поклонете ѝ се! —

Ото Мюлер

Пътуваш за Македония и, след катб си я обиколил най-подрОбно, връщаш се назад по сжщия път. Пред тебе се нижат планини, гори, ниви и пасища, ръки и хълмове и не ти трябва много, за да видиш познатия образ на българската природа. Но гдето и да погледнеш, отгдето и да мйнеш, зад тебе непрекъснато се носят нечии стъпки. Отмърено, спокойно, мълчаливо и студено, тия стъпки нижат някакви думи, в които ти се вслушваш с пълно внимание. Какво е това?

— Ето още един, — се обажда моят съпътник Стършенов.

„Още един“ — това значи още един провален камион, още един аероплан, още един автомобил... И всичко това вече е успъло да се преобрази в жалки скелети! Странна картина! От двегв страни на пътя се люлъят класове, сиви вълни се го-нят по тях и в цялата околност се носи радостният шепот на зръещо зърно. А тук-таме край пътищата или край синурите на нивит, лежат разбити тия горди чада на техниката — бившигв моторни коли. Да, истина, картината е странна. всред величието на природата е ставало нещо страшно. Между планините и множеството хълмове са се носили страшните тръсъци на разярени оръдия. И върху спокойната земя с рев са се издигали високи жълти гейзери от пръст, огън и железо...

Ето от що са тия огромни ями тук-там край пътищата или из ливади и ниви. Като цъвнали грамадни язви, те мълчаливо пазят спомена от преживени ужаси, спомена от скорошни боеве, гдето са се носили със страшна сила виковете на победители и победени...

Явтомобилът лети и аз се мъча да видя през тишината на деня какво е било до скоро ■. .

Хаос от тресъци. Нейде невидима стои, треперяща и зъзнеща — оная нещастна спре. -ведливост, която бе затворена с години и пазена от жестоки стражи. Сега нейните вериги са скжсани. Но тя следи двубоя с плам-нал ужас. Тя знае, че ще дойде час и нейното име ще се понесе из четирите краища на света, — нека само да дойде победата.

И пак гърмове, пак трескавици и пожарища, пак гейзери от дим, железо, . огън и пръст.

А ето край нивата група сини метличини са улисани от една хубава изненада. Те не могат да се нарадват на своето гостенче. Тукъ» пред тех, се мждри младо стръче див мак, което е цъвнало едва през изминалата нощ. те се гледат ухилени... Какво че около тях могат да се носят трескавици? те са човъшка измислица, а тук, край нивата, те ще се гледат, ще се радват едно на друго и ще си шепнат по цъли дни. Метличетата ще мечтаят да полу-чат синевата на лазура, а макът — червенината на пурпура. И тъй ще се ниже времето ден след ден.

— Ето още един, — се обажда пак моят съпътник. — Страшно нещо, ей! Погледни, тия моторни коли не приличат ли на мъртавци, изтърбушени от чакали? Нищо няма в тях, нито лостове, нито машини, нито дори най малка желъзна частица. Всеки пешеходец е вземал по нещо, което ще му потрябва някога или което ще продаде някому.

Не ви се върва, че тук са ставали боеве. Нишо че се виждат често трупове на моторни коли. Природата е тъй спокойна, тъй нъжна и толкова радостна, че не ти дава сърдце да помисли ш нещо скръбно.

Сега вече тук боеве няма. Стихията е минала и заминала и името на справедли-востта вече посмъло и по-спокойно се споменува от ония, които са я очаквали.

— Драги Стършенов, — казвам аз на съпътника си. — Хе там, по-нагоре, се вижда гроб- Нека да поспрем при него.

— Да, върно, да поспрем.

Слизаме и заставаме пред гроба, с шапки в ржце. Гроб с оградка, с дър-вен кръст и каска, закрепена върху него. Отвред се носи шумът на един нов из-буял живот. Това е шумът от зръещите класове в нивит... шум приличащ на някакво съскане, което иде сякаш не от класовет, а го носи и отнася вътрът...

Каската върху кръста отвреме на време се помръдва ту наляво, ту надясно и това прави при всъко втурване на вътреца. Иска ви се във всичко да намърите смисъл •. • Така и това движение на каската ви казва нещо, но каквото и да ви казва, то е само тъжно. Яко майката на погребания е тук, в това движение тя ще долови гласа на сина си. ако е бащата — ще чува твърдите му стъпки, ако е годеницата — о, тя ще почувства точно това, което е било нейна мечта — милувките му. И така, този човък за един миг ще оживъе за тях, и ще се за-смъе със своя бодър младежки смъх пред майката, ще погледне стария си баща, ще се поклони пред него и ще цълуне годеницата си. И... . може би, само на нея ще се обади: — «Труди, ето ме!“

Четем името „Ото Мюлер“ , чин, родно мъсто, полк, рота, дата...

Гледаме името. Тоя Ото Мюлер расте пред нас, расте, издига се, става грамаден, грамаден като планина. Той обзира пространството, сякаш гледа през огрсмните тЪла на планините негде на края на земята. . ■

— «Госпожа Мюлер... Имате ли писмо от вашия син Ото?“

Госпожа Мюлер седи на низкото столче вср-Бд дворовата градинка и гледа пред себе си съвсем откжсната от живота. Лицето ѝ е разорано, очите хлътнали, но гле-дат твърдо, дори малко сурово. Такъв трябва да бъде човек, когато е чакал смъртта и когато продължава още да чака... Некъде на изток е и вторият ѝ син.

— Не, от Ото писмо нема да имам. — в очите ѝ немаше сълзи И с глас, в който трепти сподавена тжга, добавя: — Той загина за родината. — И нищо повече.

Така си аз представям разговора с майката на Мюлер и знам, че тя твърдо е понесла смъртта на Ото- Такива, точно та-киьа, са и всички в родината на Ото... Ще се дава това, коете иска родината!. .

И аз, и моят съпътник бъхме тъй малки пред величието на тоя човек. Пред нас на свой ред се разгърнаха доскорошните ни идеали като българи, идеали, тъй здраво оковани във вериги, че и вековете не можеха да ги скжсат. И ето, дойде Ото Мюлер и направи чудото. Дойде, обходи нашите балкани и вече се понесе из света като легенда. Векове ще минат и тази легенда ще расте и ще здравее... И поколения ще се нижат и в техните души ще крепне преклонение към оная сила, която не дойде у нас да убива, а да възкресява. Времената не са жестоки. Големите дела те обсипвате с никога неугасващ блъсък. Ето, тъй ще блещи и делото на оня, който дойде да изрови корена на едно жестоко робство.

Около гроба една пеперудка весело си играе, като кацва върху стръчетата трева и пак се втурва, подета от своя палав танц. Чакаше ли тя по голямо щастие от това, което имаше?

Ято врабци прехвъркна току пред нас и се заби татък в буйната корона на самотния брест всред нивите, а долу, под гроба, една мравка надничаше тук и там, за да намери нещо за зимните дни. И тъй става всекога. Дириш ли нещо, мечтаеше ли го, ти ще го намериш. Така и мравката се спре до едно непокарало житно зрънце, здраво сграби своята богата плячка и я понесе към своя дом... Какъв чуден день! Една кола, натоварена с току-що из-косена трева, скърца татък из пътя, а всред една ливада млад косач точи косата си с бруса и си пее нещо. •. Животъ!

Сбогом, Ото Мюлер! Мравката ти бла-гадари за житното зрънце.

Довиждане, Охрид!

Не ми се напуска Охрид. Уж писах за него, а все ми се струва, че най важното още не съм казал. Л всичко е все „най-важно“. Даже и моя хотелиер Радичев, и той не е за изпускане. Ходя, гдето ходя, все го срещам, било из двора, било из ресторанта.

— Нали днес е четенето, г. Немировъ?

— пита ме той.

— Да. Ще четем за гражданите в 7 часа вечерта. За учениците вече четохме.

— И гражданите са ученици, — каза той.

— Тук всички сме ви ученици.

Ние завеждаме разговор. Дохожда и друг гражданин и темите ни ставате по-интимни. Радичев е словоохотлив човек, макар и малко стеснителен, но неизмери-мият му патриотизъм го прави по-свободен и по открит. Ресторантът му е окичен с портрети нк Миладинов, Ботев, а отпосле добавени Царя, Хитлер и други некои портрети, които е крил през сръбско време. Сега те излизат от скривалищата си и се нареждате наново по стените, готови вече да съз-дават други теми за разговори.

Когато слугата повика Радичева вжтре по работа, неговият приятел — новият събеседник, усп да ми разкаже някои интересни неща, които добре закржглят духовния му портрет. Ето приблизително смисъла на разказаното: Радичев е истински българин. Въпреки суровостта на режима, понасяше всички злини и си оставаше все тъй — с вирната глава. Той е приятел на всички видни хора от македонското движение и не веднаж е жертвап сръдства за разни видове помощи. Колкото, обаче, тая човъщина е била добродетел за него, толкова по-често полицията е викала прегръшителя да гостува в участъка. Въобще, неговите квартирувания са познати на мнозина. Седи си той в ресторанта и неочаквано за всички около него той става неспокоен. Обръща една чаша вино, друга, третя...

Слугата му, който го познава много добре, става неспокоен. Той знае, че господарят му е намислил нещо, което ще разкара полицията.

— Не мога да търпя, — казва той нал слугата си, — ще я изпея. — — Лх, познавам те аз, че часът ти е дошел... — — Ще я изпея!

Думата става за „Шуми Марица“. Тия нагони да пъе „комитски песни“ бъха и утехата, и страданието му, защото щом я изпъе и стрежарят довтасва, грабва го за яката и го повежда. Но излежава два месеца и го пущат. Радичев е най-мирният и най-покорният, ала за малко. Дохожда нагонът и той наново дава воля на гласа си. „Шуми Марица“ се втурва по езерото, обикаля квартала и стига до тжпанчето на участъковия началник. И пак затвор.

Този разказ на нашия събеседник направи Радичева още по-симпатичен за мене. Не току тъй е крил портретите на революционерите и ги е пазил като очите си.

Сега Радичев е в треска. Литературното четене ще се даде в неговия ресто-рант. Салон в града няма, та ресторантът се оказа най-подходящ. Той нарежда салона и престава да приема поржчки. Макар инте-ресите му да страдат, той е предоволен, че може да услужи за културата на града.

В скоро време салонът се изпълва с публика. Ние започнахме четенията при едно повдигнато настроение. Публиката видимо се радваше на всъжиго от нас и ни даряваше с преголямо внимание.

Но, както в другите градове, тъй и тук, въодушевлението измъняше задачата ни. След освобождението тук хората заживъха в постоянна нервна възбуда от радост. Как можехме да я накараме да внимава и слуша една спокойна белетристика, в която се очертаваше един още по-спокоен живот? Не тя искаше възторжени слова, искаше да даде по мил израз на своята радост. Ето защо намерихме за уместно, особено тук, повече да говорим, а да четем при по-рЪдки случаи. Словата ни трябва да хармонират с тяхното повдигнато чувство и с тия слова трябва да им кажем, как сме ги обичали, как сме мислили за тяхната свобода и какво сега те трябва да правят, за да осмислят живота си като свободни граждани. Възтор-гът им е приятен за нас, но не всъжога удобен, защото след всеки пет шест думи те започваха да ржкоплъскат, да викат „ура“, гласно да одобряват... Нашите сказки добиваха вид на митинги. Това ставаше във всьжи град, но тук ни се случи и нещо друго. След завършека на сказките група младежи започна да пъе „Шуми Марица“. Из-веднаж всички в залата стават на крака и подемат сжщата пЪсен с едно такова смирение, каточе това беше някакъв ми-стичен ритуал. След „Шуми. Марица“ се понася „Химна на Царя*, а след него още няколко песни. След свършване попитах Радичева, защо само той не пЪе с възторг.

— Охо, ако не беше „Шуми Марица“, аз не щЪх и уста да отворя, ала „Шуми Марица“ е в сърдцзто ми... — Бърз облак осъни лицето му. Учучих се. Тоя човек, който н-волко пъти е лежал из затворите за тая пъсен, днес не я пъеше както нему подобава. И узнах. Имал син юнкер в Белградското военно училище. с обявяването на войната синът потеглил на фронта и не се върнал повече. Я знаеше се, че неговата част не е воювала. Общо убеждение беше, че е пленен, но всички търсения из пленниче-ските лагери останаха напразцни.

— Запитахме и в Нарвик, рече той през въздишка, но никакви сведения. Очите му овлажнеха — Исках да мине през обучението, та ако е рекъл Бог, да бъде по-лезен и на България... Ние си го чакаме. Денем, нощем, на яве, на сън, чакаме го! Та казвате да пея. — Де сърдце у мене?

Разбира се, по силата на дълга, започнах и аз да нареждаме утешителни думи, но тсй не ги слушаше. Ззгледал се нейде през рамото ми, той мълчеше и се вслушваше в нечий глас.

Последният ден в Охрид. Утре си заминаваме. Всички станаха неспокойни... Все ни се струва, че още имаме работа с Охрид.

Сутринта рано бвх събуден от пъсента на некакъв хор. „Гусла“ ли е дошла, или грамофонна плоча е намислила да ми направи удоволствието?

Слезохе в ресторанта и се наканих да питам слугата, но погледнах в дво*ра и видех голяма група младежи — момци и моми—с раници наУърба и облъчени по туристически най грижливо. Поздравих ги.

— Хор ли е това?

— Не, ние сме, както виждате, младежи от Охрид.

— Пъете много хубаво.

— В Охрид не може иначе, г. Неми-ров. Не само да пъеш хубаво, но и да плачеш трябва също тъй хубаво. Тук е всичко хубаво.

Една весела госпожица допълни:

— Яко е лошо, св. Климент ще се сърди, — рече тя, като разсм и другит.

Колко възторг по лицата на тия хора, колко младост блика от тяхните свътя-щи очи!

Сбогуваха се с мене и потеглиха към своята цел.

Аз си спомних, че имаше още едно нещо, което не бях посетил — това беше познатият на гражданите чинар, в чието стъбло имаше разположени две маси. Пред чинара се мждръше малко кафене. Тук се поднасяше кафе по един своеобразен на-чин- Кафето се поднася на табличка не в чаша, а в лъскаво бакърено джезвенце, за да си* го сервираш ти сам, като ти се поднася и праздна чашка за целта.

Така поднесоха и на нас. Казва се, че чинарът е още от Симеоново време. Неговата старост личи от кората му, от колената на изхвръкналите корени, от ръста и едрината...

— Е, чинар! Сбогом и от тебе да си взема! — му пошепвам аз и си мисля, че може би на сжщото това място не веднаж е мияувал и св. Климент...

Взех си сбогом от чинара, след като намислих и него да наредя в Охридския пантеон и се върнах при Радичев.

— Е, сег. а. г. Радичев, нека си платим за хотела.

Той се учуди.

— Нали казахме, че сте ми гости?

— О, не може така, — възнегодувах аз. Радичев се обиди.

—- Не ме оскърбявайте, моля. Вие, писателите, бЪхте мои гости. За първи път през живота ми да се случат гости като вас и да ви искам пари? Може ли такова нещо? Първиг български слова тук са казани, тук — от вас, и то в моя ресторант... Как тъй ще ми плащате? Ех, ако Бог даде да се върне моя син, вие ще видите какво знае Радичев.

Поблагодарихме. Той се ржкуваше с всички ни, просълзен от чувства и повтаряше:

— Ех, да се върне, само да се 'върне, ще видите.

Около автомобила се бъха натрупали любопитни граждани и когато потеглихме те започнаха да размахват шапки и да пожела-ват добър път и „скоро виждане“.

— Да, до скоро виждане, Охрид!

Една свада

За пръв път тръгвам за София без да изпитвам носталгичното втурване, както при други случаи. Очевидно е, че се връщам ненарадвал се още на Македония. Тя беше толкова примамлива за мене, толкова близка, толкова гостолюбива, а ето че я оставяме съвсем бързо.

Мислено си взех сбогом с всичко, което ме свърза със скопие и потеглих с отобуса. с нас пътуваха и неколко млади момци македончета. Аз вече се чувствах напълно техен близък. Престояването ми в Македония сякаш извърши обред за побратимяване с всичко населяващо тая област, та ми беше извънредно приятно да диря дружбата им. те бъха интелигентни, сдържани, вежливи и главно здрави младежи.

Видените веднаж местности наново се втурнаха срещу мене. Заредиха се пак изоставени карусерии на камиони и автомобили, тук-таме скелети от недоизгорели аеро-плани и твърде често — гробове на паднали войници с още незасъхнала пръсть- Но де-нят беше тъй хубав, толкова слънчев, а зелените посеви наоколо — окжпани в последните дъждове, така празднично светеха, че место за други чувства почти нямаше. Хубавото ми настроение получи още ПОТОЛЕМ тласък от ПЕСНИТЕ, КОИТО младежигв заредиха с хубавите си гласове. Ето ви „Девой-чиня“, ето ви вЩо ми е мило и драго“, ето ви „Я те молям пиле Радо“ и много, много още...

Хубаво настроение се понесе в ЦЕЛИЯ автобус.

От где сте, приятелю? — питам.

— От Битоля. — — Я вие? — — От Ресен. — На ВСЕКИГО казах по няколко възторжени думи за града му.

В това време, когато разправях на момчетата какво ми е впечатлението от Македония, неочаквано почувствах въздуха в автобуса доста тежък. Някой извика:

— Слушай бре, махни цигарата. Обади се другъ:

— Не видиш ли тамо какво пише? Забранено е!

Обърнах се и разбрах защо беше тежък въздухът. Седещият току зад мене слабичък мъж пушеше цигара и то доста настървено. Понеже пушачът не взе от дума, намъсих се и азъ:

— Не пуши, приятелю! Забранено е! — Понеже той не се и помръдна, допустнах, че не ме чу поради грохота на автобуса и го побутнах по рамото: — Чу ли, бе! Хвърли цигарата! Тука има ред, закон! Трябва да се покориш.

— Нъма да се покорим! — отвърна той грубо. — — Ще се покориш! Виж, никой не пуши освен тебе. — Той продължаваше упорито да пуши.

— Лбе ти българин ли си? Ог дума не разбираш ли?

Той се обърна и извика:

— Не съм българин, евреин съм. Но аз настоях и той хвърли цигарата.

Разбира се, не беше евреин.

В Куманово се направи по-голяма почивка. Влъзохме в ресторанта и се настанихме по масит. Пушачът седъше на съседната маса и мълчаливо пиеше ракия.

Стана ми мъчно, че се намъсих в живота му. Колкото и да бях прав, застъп-вайки се за реда и закона, аз все пак го оскърбих със своята намъса. Затова обър-нах се към него и най-приятелски му за-говорихъ:

— Не ми се сърди, приятелю- Направих ти бележка... Въпросът беше за реда... Ти не бива да ми се сърдиш...

Но тук неочаквано станах действа-що лице в една праинтересна сцена. Изведнъж тоя човек се изправи и, цъл почер-венъл от гнъв, завика:

— Ньма да те слушам, разбираш ли! Стига мъки! Дзадесет и пет години пан-дурите са ме мъчили, че и сега ли? в свободна България ли? Стига бре! Сега сме свободни! Аз искам вече да си видя от живота, а ти искаш да ми кжсаш душата като ония! Не те слушам! — извика той, почти допръл носа си до моя.

Аз му обясних най-приятелски, че му забраних да пуши, защото вжтре въздухът...

— Стига, стига! — ме пресъче той. — — Яма с твоето пушене ти ще нака-раш и други да пушат. — — Нека пуше, който иска1 — — Добре, бе приятелю, но щом редът... щом законът е такъв. — — Стига този закон! Пандуригв в сръбско са ни плашили със закона, сега и ти! Стига I — Аз замълчах. Влязохме в автобуса и продължихме пътя,

вИ тъй, — мисля си, — за тоя човек аз съм по-черен и от сръбски пандурин. Разлика между мен и пандурина той не намира. Той му забранявал нещо и аз му за-бранявам. Той го заплгшвал със закона и аз го заплашвам със закона. Где е разликата?“

Стана ми много мъчно. Да се стараеш да бждеш коректен към хората, които тъй братски си обикнал и изведнзж да по-лучиш за т-Ьх отвратителния образ на сръбския стражарь!

Но той се държеше враждебно към мене. Започна да пъе. в песните му имаше ненавистта на оскърбения българин, тъй много споменувана в песните срещу сръбската власт. И веднага обръщаше глава и спираше поглед върху мене.

И тогава започваше да нарежда пъсен, в която се изсипваха страшни проклятия срещу. сръбските джелати“. Това бъха текстове на познати пътни. Но аз виждах, че той ги реди, за да ги чуя аз.

Най после спря свиреп поглед върху мене, наведе се и запъ:

Спици под нокте, камшик по шия, менгеме на глава, — с гореща вода...

Той ми казваше с тая песен какви са били страданията им при сръбската власт. Това бЪха противоудари, които се продължиха цъл час. Лз ги изтраях без да възразя. Неговото оскърбление ме кареше да си дам смЪтка за думит, които му казах.

Да, той двадесет и пет години е ос-кърбяван, но сега оскърблението му дей-

Стваше, защото идъше от свой. Изведнъж неочаквано седна при мене и пак запуши цигара. Чакаше да му забраня, но не направих това. Занимаваха ме мислите МИ за него... Да, той е свикнал да се бори с властта. Власт за него значи враг. Думата закон за него значи затвор. Лз му забраних нещо и му изправих закона. Каква беше разликата между мене и пандурина? Тъкмо се почувства свободен да живее както иска и дохожда един българин да му забрани това.

В Македония хората са се наситили на насилия. , за да се вкарат в българския ред и законност, трябва голема предпазли-вост, деликатно пипане и доброта, да се оставяте спокойни старите рани.

Техните възмутени души трябва да на-меряг отмора и топлота между насе. Така трябва!

Точно тоя ред на мисли извика съчувствието ми до там, че бех готов да понеса с мълчание всичките му противоудари.

Той дълго п, пуши под носа ми и видимо недоволстваше от това, че не го предизвикам, но най-после се умори и се одръма.

В това време в автобуса влезе един стражар.

— Господа, билети, моля! — покани той.

И вечна да е!

Продължавам пътуването си към София. Компанията от млади македончета, като започна пътните още от Скопие, та — ето наближаваме вече Крива-паланка, а те още продължават да пеят. Както вече съм констатирвал на няколко пъти, македонците пеят всякога с пълен текст, нещо, което показва, че лесно не се насищат на песните си. Огвреме на време те водЪха разговори и с мене и видимо се радваха, че имат в сртздата си един писател.

— Познавате ли ме от по-рано? — пи-там аз. — Нещо мое чели ли сте? — — НЪмаше как. Българската книга беше нещо страшно тука. За властта тя беше н-Ьщо като чумав бацил. — — Л ето че между вас стои един, — рекох аз весело, — който обича да сЪе подобни бацили всред народа си. — — Завчера ми попадна, — се обади с-седът, — една христоматия и там видях портрета ви и на г-н Чилингирсва. Там имаше и нещо ваше напечатано. — — От сега нататък ще ви се случи и други наши неща да прочетете. — В Крива-паланка трябваше да напра-вим некОлко минути почивка. Както на отиване, тъй и сега, денят бе тих, спокоен и ярко слънчев.

На неколко крачки току до една малка работилничка беше застанал един селянин и около него стояха неколко от пътницит. Разпитваха го нещо. Аз се доближих и чух, че селянинът им отговаряше на чист сръбски език. Едър, висок — не стар човек, с мрачно, посивъло, четияясало лице и почернели от напрежение или умора устни, той им говореше тихо, с израз на нескри-та безнадежда.

— Какво има? — питам. Обяснява ми единъ:

— От белградските села е. Дошел тука да дири гроба на своя син, паднал през време на боевете. Обиколил Гюешево, Куманово, Крива-паланка и почти всичките села наоколо, но гроба не намерил. — — Не знам в кой гроб лежи, — обясняваше той на сръбски език. — На всичките кръстове нема имена, пък и да има, аз много слабо чета. Казаха ми, че е паднал тука близу... Ходя, диря, сричам буква по буква кръстовете... — И като дигна глава, той ни изгледа с израз на покорна молба. в пълните със скръб очи нямаше никакво друго чувство, освен сенката на една силно подтискана бащинска любов. — Не сте ли видели гроба му, брача? — Питаше той с такава наивна простота, каточе всички познаваха сина му. — Всички, които бъха около него, го гледаха със съчувствие.

Тук един баща страдаше. Така страдащи са и всички бащи, загубили чрез своите рожби и частици от душите си.

Той пое пътя към полето, за да дири нови гробове, а ние след още четвърт час продължихме пътя. Като навлъзохме из ливадит, аз забелязах недалеч пред автобуса, накрай пътя, една фигура, / неподвижна като чучел. Това беше селянинът. Тук ви-дъх следната картина: — пръсен гроб, за-граден с пармаклък, на края кръст, а върху кръста закачена желъзната каска на героя. На самия кръст се виждаше написано на нъмски името на убития германски войник. Той се мъчеше да прочете името. с кал-пак в ржка, смирено гледаше гроба. Знаеше ли, че там лежи нъмски войник? Не е важно какво знаеше. Пред един гроб той трябваше да изплаче мжката си и от някого да поиска прошка. Това му стигаше.

Явтобусът потегли надоиу и влъзе в пътя между високо избуяли ниви. Лз дълго размишлявах върху сцената със селянина и не слушах какво говорят младежит, но повишеният тон на единия от тях обърна вниманието ми- Заслушах се и ме хвана смъх. те бъха навлъзлл във въпроси, които ги разделиха до там, че дори се очертаха и фронтове.

Тия симпатични младежи, пъещи до сега, увлъчени от стремежа да се предизвикват, дойдоха да ми покажат, че не всякога музиката облагородяваше душит. Сякаш не са т, които пъеха хубави македонски песни с революционни текстове- Очите им заискриха гнъв, и аз усъщах, че още малко и грубата саморазправа няма да закъснее. Докато се споръше кой има право и кой няма, започнаха се взаимни нападки и обвинения.

Лз кипнах от гнъв. Тия хора са седнали да си дирят стари смътки, без да им ги иска някой, само , за да направят поче-рен този или онзи от пътуващит. Когато повишеният им тон стана застрашителен, аз извиках с всичкия си гласъ:

— Стига, бре братя! — те млъкнаха. — Вие се разговаряхте тъй приятелски, пъхте хубави български песни. Особено песните ви на няколко пъти извикаха сълзи на очите ми. Вие сами ги видяхте! Трябва ли сега да помрачавате тия мои хубави чувства с вашиттз дребнави разправии?

Настъпи мълчание. те веднага почувстваха, че са прекалили с това, като измъкнаха пред мене старите си смътки. те мълчаха и продължаваха да сумтят, неосво-бодени още от гнвва си. те бъха от два различни лагера, които преди освобождението сигурно не са се разбирали. Но моята намъта ги накара да замлъкнат. Ясно беше, че при друг случай спорът им би продължил.

Т си останаха врагове. Хвърлиха си толкова обвинения, подозрения и порицания, че би трябвало да стане нъжакво чудо, за да си заговорят.

Но... ето какво стана по нататък.

Лвтобусът наближава Гюешево и навлиза в старата българска територия. Едва сега си дадох смЪтка за земята на стара България и тая на робуваща Македония. И, гледайки към ниви, градини, ливади, пътища, аз си спомням колко беше изоставено всичко това в Македония. Нивигв на много м-ъста са се орали с рала и стъргала. За плугове, трактори, редосЪячки и дума не можеше да става и затова нивите не са нито високи, нито буйни. те напомняха рЪдкокоси глави на остаряващи хора. Дърветата непочистени от гжсенични гнЪзда: НБЩО старо, убого, недорасло, въобще една запустната природа, оставена на Божията милост. И из-веднаж минаваме Гюешево и съвсем друга картина се разкрива пред очите ни. Тая картина трябва да е била толкова ярка, защото двамата враждуващи приятели изведнъж забравиха враждата си- Както всички съпът-ници, тъй и т, стигнаха нервни, неспокойни, очите им жадно гледаха през прозорците... в един момент единият се обърна към доскорошния си неприятел, хвана го за рж-кава и високо завика, обхванат от странно чувство — сякаш пред очите му се откри-ваше някакво видение:

— Види бре, види бре, Митре! Види каква земя, бре златни!

Гледай ги, каква магия съдържала земята на майка България, „че двамата неприятели за един миг забравиха враждата си и то до там, че единият трябваше да стане изведнъж „златни“! те гледаха като влюбени гжсто изкласили ниви — модерно обработвани и натежнъли от буен, едър плод, виждаха градини с овощни дървета— чисти, отгледани, с изчистени клоне, със стебла старателно варосани.

— Бога ми, Бога ми! — мълвъше като опиянен Митре и гледаше каква благодат се е понесла над майка България. — Ето що е свобода!

Т гледаха земята, а аз гледах тях. Нещо свърза всички тия хора в отобуса. те дори си заприличаха един на друг като роднини- Благословена земя! На твоята красота, на твоята сочност само българинът знее да се радва!

Лз се сбърнах към двамината приятели :

— Вие си казахте много работи. Позво* лете сега да ви кажа и аз НЕЩО. Радвам се, че нещо ви сдобри и заличи враждата ви. Скара ви робството, а ви сдобри свободата. Тогава нека да е жива и здрава свободата! — извиках аз с кипяща радост в душата. — — И въчна да е! — ми отговориха почти всички в автобуса. — С открити пригръдки София тичаше срещу нас. \

Случки, които се помнят

За мене град Прилеп ще си остане такъв, какъвто го видях за пръв път. с него могатъда се случат всъкакви работи. Ще се построят голями“домове, голями обществе-ниучреждения, ще се прокарат водопроводи, паважи, ще се проснат градини и булеварди, но за мене той ще си остане пак оня — със старите домове и топли одаички, с каменливите сокаци и сокачета, с кладенцит, със старите дюкянчета, с наведената кула... Когато стане дума за Прилеп, аз исквм да виждам пред себе си една душа, затаила миналите въкове с всичките ония живи образи, които правят страниците на историята безсмъртни. И точно за това аз се ровя във впечатленията си, за да диря миналото в по-големи и по-живи подробности.

Ето, току сега си спомням църквата „Св. Благовещение*. Наистина, колко спокойна и зовяща църква! Широка, просторна, със стари полиелеи, стари свещници, старе под... Всичко старо и потъмнъло от тежестта на изминалото време. Но най-хубавото е. иконо-стасът. Висок, може би, най-високият ико-ностас, който съм видъл до сега, той стоеше с онова величие, коетО му. са предали старите майстори дебърчани. Не можете да му се нагледате. Майсторскит-е резби, които са изваяли цялата библия и целото евангелие, са почернели и приличат да са работени върху абанос. Отивам по близко до него и се вглеждам във фигурите... О, какви интересни мъченици! Тук и пророците, и мж-чениците, и мъчителите гледат с едни и същи очи, еднакво наивни, мили, добродушни. Не може да бъде иначе. Художниците, които са работили тия пророци и светци, са предали себе си в тях. А художникът не желае да види грозното и безобразното. Ето защо са еднакво добри и мили. Ето тук, Саломея тан цува пред Ирода. Иродиада гледа танца и показва нещо със своята тътна, дългопръста ржчичка. Ето джелатът носи Йоанновата глава. Но нито главата е мъртва, нито джелатът изглежда жесток... По-нагоре митар разправя нещо, оттатък блудният син е пригърнат от бащата, но не може да се разбере плачат ли или се смЪят. Току до мене некой изпева: „И на земли мир в'человъщех благоволение е е. „

Аз толкова се б-вх залисал, че съм за-бравил где се намирам. Около мене богомолци смутено слушат литургията и хорът в горнището на църквата разнася хармонични песнопения. Заслушваме се. Наистина, колко хубзв хор! Стройност, дисциплина и главно прекрасни гласове! Като стар хоров пе-вец, аз се изкачвам горе при певците да ги погледам. Диригентът Спасов ловко размахваше ржка. Немаше нито един мо-мент от диригентски снобизъм- в движението на ржцете му имаше достойнството на майстор, който познава силата си. Сякаш от пръстите му излизаха гласовете на певците. Цвло удоволствие е да слушате този хор.

В един момент, когато наближаваше да се завърши финалът на една песен, диригентът повдигна ржка, разтвори показалеца и средния пръст и, като почака малко, резко ги затвори, каточе отрезва нещо с ножица. Хорът веднага спре. Финалът бе завършен отлично. Само една ножица и толкова.

Слизам долу и виждам, че бабичката, която бехе оставил да изрежда иконите и да ги целува, правейки широки кръстове, продължаваше своите посещения... но като погледна архангел Михаила, не спре, а бързо отмина нататък.

Прошепвам на клисаря:

— Много се моли бабичката.

— Тук е тъй^ господине. Тук иконите не могат да се оплачат, че ги не зачитате,

— Че защо толкова се молите?5

— Бог всвкога трябва. Той е катб хлъба! без него не можк.

Да, верно, че Бог е като хлъба. Тук, в Македония, най-близкото до душата на робуващия българин е бил Бог, защото всичките оплаквания, всичките страдания и мъки са се откривали само на него. И така наставала утеха, докато падне друг удар върху българската душа.

Писах на друго мъсто, повтарям го и сега: — найважният въпрос е да се постигне българския език, като се очисти от онова сръбско влияние, което му е натрапвано цели 25 години. в Македония мъчно можех да премина към нвкоя друга тема. Езикът, че езикът! Ето, сега сме около масата в къщата, гдето на връщане треб-ваше да прекараме една нощ.

Понеже на сутринта ми предстоеше път, стопанинът, интелигентен, буден мъж, бързаше да получи от мене осветление върху некои въпроси, които го занимаваха. Докато се разговаряхме, ето че довтаса неговият близък приятел — младият градски лекар, свършил в Белград.

Говорихме върху бждещитв благоустройствени работи, за търговията, на която сега

№

се Чертаеха нови и по-благоприятни пътища и най после, както си му е редът, преминахме на известна вече езикова тема.

— Не знам, — пресича мисълта Си сто-панинът, — дали ме разбирате- Аз говоря по македонски... — — Я вие мене разбирате ли! — питам. — — Всичко разбираме. — — Това ще рече, че и аз всичко ви разбирам. — На лицето му се изписа голяма радост.

— Значи няма какво да ни дъли. Влиянието на поробителите не е съдбоносно за нашата сбщност с майка България! — — Ние скоро ще научим езика. — — В сжщност — казвам аз, — вие скоро ще усвоите диалекта на стара България, или, с други думи — литературния език. — — Е, така е, така е! — Заговорихме на медицинска тема. Намъси се и търговецът. Трябва да ви подчертая, че разговорът ставаше на македонско наречие. Говорим си на най-отвлъчени теми и тия двама приятели, служейки си със своето наречие, не намъриха и наймалак недостиг от думи, фрази и форми. При все това, за да бждем колкото е възможно в хармония, господата се мъчеха да употръбяват литературния език. Разговорът продължи два часа, но какво беше моето удивление! в един момент, когато се заслушах, доло-вих, че моите събеседници, особено докто-рът, говоръха вече на литературен език със съвсем малки изменения.

— Че вие говорите литературен език! Говорите като мене, — весело извиках аз. — Трябваше само два часа да говорите с мене и вие влъзохте в езика. — — Истина ли? — се възрадваха и двамата. — — Съвършена истина! — Лицата на моите събеседници пламтеха в задоволство и благодарност.

На връщане вече от Македония авто-бусът спре в Кюстендил. Едни беха оглад-нели и побързаха да си похапнат, други ожаднели и се докопаха до бирата и лимонадата, трети се втурнаха да си купят кюстендилски череши... И аз направих същото, похап-нах малко, пих хубава студена водица и заедно с другите се приготвих да се кача в автобуса.

Очаквах да видя едно още по-повдигнато настроение. Един от пътниците преди да тръгне ми каза, че в Македония такъв павиран, чист и благоустроен град нема. в това време, когато говорехме върху бъде* щето благоустройство на македонските градове, некой от седящите пред локала мла* ди пътници се развика, други също тъй високо го последваха. Ясно беше, че некакво недоволство предизвиква нещо като скандал-Трябва да се забележи, че от Скопие до тук в автобуса става вече третата разпра.

- Шофьорът ни покани да влъзем и в неколка секунди местата се изпълниха. Но разправията не престана.

Сух, мургав момък беше ядосан до крайност.

— Безобразие! — викаше той. — Кръч-марят взема от Климе осем лева, а от мене девет лева! Цъл лев повече! — — Бърно, — потвърди Климе. — Така бйше- — — Скубачи! — продължаваше мургавият момък. — — Какво има мори? — пита друг. Обяснязат му и, разбира се, присъединява се и той.

— Как? Он зеде един лев повече??

— ревна той, кипнал.

— Така ли ще правимъ?—добавя друг.

— Отвори си кесията и остави всички да бър-кат в нея. Това ли?

— Не се гневете! — извика един сух човек. — Щом стигнем у Ссфия, одма ке го дам у вестникот.

Разправията отиде далеч. Една жена взе думата,

— Ябе хора! Бива ли да се карате за ед -н лев? Може прислужникът да е не-добросъвестел или, може би, криво е направена сметката. Бива ли толкова да се сърдите? Като навлезохме в старата територия, вие се радвахте на земята и посевите, а трябваше само да ви извадяте едно левче оте кесията и да забравите и земя, и трева, и градини, и всичко! Бива ли така? Я обърнете глави! — извика тя с нескриван възторг. —Вижте тук сливови градини, гледайте плод, гледайте бла-годать! Тъй е чисто, угледно, грижата и старанието са направили такъв отпечатък, че да ви е драго да гледате- Това е България, бе господа! Вашата България! Тук всичко е все ваша земя, отгледана за ваша радост, за ваша сгода! Гледайте я и се радвайте на хубавия труд, който е положил вашия брат българин! Оставете левчето, а вижте колко лев-чета се таят в тия чисти буйни клоне, лев-чета, които обещават на България един ху-бав спокоен животъ!...

В автобуса се понесе мълчание. Нашите млади приятели гледаха пред себе си и не знаеха как да скрият лицата си. Те беха победени и изглеждаше, че приемаха тая победа с благодарност, защото тя им каза нещо, което без друго запомниха. Аз ги гледах и си мислех: „Днес всички в Ма-

Аз разбрах, че не ще успее да ми каже какво са направили тия двайсет и пет години, потупах го по рамото и си тръгнах.

Какво да го правиш — натурален българин! И радостите, и скърбите, и гнева, и добротата —■ всичко държи в една торба!

СЪДЪРЖА:

стр.

Към земята, която 5

„Ще ида, сине, защо да не ида?“ 12

На язовира 17

В зората на новия день 24

За новата грижа . 31

Там где Вардар през полята ... ... 37

Що? Слободно е веке? 44

Из пътя ' ... . . 51

В града на Крали Марко... ... . . 59

Елате да станем опора! 65

Една нощь 73

В Ресенъ 80

Повече в-вра в утрешния ден ... . . 87

Охрид пред огледалото си 94

Към дома на един светец 101

Охридският пантеонъ 108

Една майка 113

Ото Мюлеръ 121

Довиждане Охрид! • < . 129

Една свада 137

И вЪчна да е 144

Случки, които се помнят 151