Под игото/Част първа/XXXIV. Фъртуна

Върла отиваше пътеката по гористата урва, по която момчетата се изкачиха от дола на Белещица. Боримечката, вещ по тия места, вървеше напред, с пушка на рамо. Вървежът ставаше труден, защото планинската пътека я засипваше снегът; подир половина час пот като град затече по лицата им, като че тия изпечени момци бяха вървели цели часове въз урвата. Изкачиха се на един връх. Снегът беше престанал; скоро през белезнявата мрежа на небето слънцето лъсна и огря с белите си зари долини и планини. Бялата им завивка стана още по-заслепително бяла. Тя блещукаше на слънцето с милиарди треперливи искрици, като че бе посипана с елмазен пясък, подобно ризата на една багдатска султанка. Из долината, пробудена вече, издигаха се димчета над селата, пъплеха селяни тук там, които първи проправяха пъртина по засипаните друмища и пътеки. Селото Алтъново се виждаше ясно в самите поли на бърдото и там се зърваше движение; момчетата забележиха някакъв чер куп — вероятно хора, — който се мърдаше и отиваше към края на селото, там, дето бяха гробищата — познаха, че това е погребението на дяда Стойка; сега чуха даже и звука на клепалото... Но бърдата и върховете планински бяха непристъпни и царствено спяха под девствената си плащаница. Величествената Рибарица, на запад от долината, издигаше в небесата своя гигантски тъп купен, заобиколен с по-ниски; темето му оставаше забулено от вълнисти подвижни облаци, които като че пушеха. На сверния хоризонт се протакаше правата черта на на Стара Планина, цяла плувнала в бяло и в слънце. Обикновено намръщена, тя сега беше за хубост да я гледаш. Само зиналите сиви канари - легла на водоскоците, които се спусщаха от върховете й, осаяха отвити и придаваха малко строг вид на планината. Гърбът й отиваше равен като една стена до самата Амбарица, отдето се захваща редът на балканските великани... Дружината хем вървеше, хем се спираше да се любува на очарователната зимна картина, но мълчаливо. Петровото нещастие и отмъщението, което последва, влияеха мрачно на душите. Редките откъслечни разговори се касаеха само до пътуването, което хълмеше по долове и рътове. На места някой затъваше и после с големи мъки го изтегляха. В тоя случай голиатската сила на Боримечката беше много полезна. Макар че правеха чести почивки, те премаляваха; гладът ги зачовърка, па се появи от север мразовит вятър; той им брулеше лицата и вледеняваше носовете, ушите и ръцете. А лесът ставаше все по упорит и негостолюбив. До едно място вървяха, па спряха; никаква диря от пътека нямаше. Отпред им се изпречваше само непроходим гъст букак, задръстен още с големи преспя — а веявицата се усилваше. Те се изгледаха смаяни. — Да се повърнем освен назад, в дола, и да си идем по селския път? — каза Спирдончето. — Не — възрази Остенът; — по друга посока да тръгнем, но да се не връщаме. И другите изказаха такова мнение. Подир кратко съвещание решиха да се повърнат малко назад, па да ударят малко надясно и пробият как-как букака, та да излязат на поляната, що е навръх бърдото; от нея да се спуснат в оттатъшния дол. — Там е — каже Остенът — Дичовата къшла, да идем там, да се посгреем и куснем. Тъй ще изпуснем пушките. — И аз съм на Остеновия ум — каза Огнянов, като се изгърби на вятъра; — да се отбием до къшлата, едно да се подкрепим, друго — може да научим какво става в Алтъново. Слепешката да не слазяме там. Огнянов можеше да прибави и трета причина: болежките на крака, които хвана да усеща от хода и студа. — Наистина — продума Спирдончето, —Цанковият кон досега се е върнал и се е дигнала врявата вече. — Колкото за това, не се грижете — каза Остенът, — до тоя час вълците не са оставили ни кокалите на заптиетата... Турците, ако идат да ги дирят, ще намерят само дрипи. А байо снежко е засипал всичките кървави дири по пътя; на Цанковия кон забележих, че нямаше капка кръв. Излязоха на поляната. Посъветваха се пак за посоката. Иван Боримечката изглеждаше внимателно небето. Другарите чакаха и неговото мнение. — Хайде да гоним къшлата, че Рибарица не ме огрява... майка й стара... — каза той сериозно. Тогава дружината се обърна на североизток и залази нагоре. Вятърът духаше яростно, повдигаше полите на пътниците, вмъкваше се в шиите им, през крачолите им и играеше под ризите им. На всяка стъпка, която правеха, веявицата нарастваше с голямо бучение... Огнянов полека-лека остаяше назад. Той чувствуваше, че силите го оставят; ушите му пищяха, светът му се въртеше; той видя съвършеното си изнурение, но не щя да викне да го възчакат — та и вятърът нямаше да допусне гласът му до другарите. Снабден с необикновено силна воля, той се полагаше на нея да го изведе, даже ако мишците му се откажеха. Но човек, колкото нравствено и да е силен, пак най-после е длъжен да се покори на механическите закони. Никакви усилия на волята, никакво могъщество на духа не може да възвиси мишечната сила по-горе от известен предел. Душата може, наистина, да възбужда деятелността на тялото, но нейната работа е само да възбужда и прилага силата, а не да я създава. Всичките планински долове ечаха; ледният дъх на бурята вкочаняваше членовете и замразяваше кръвта в жилите. Въздухът обхващаше пътниците като едно замръзнало разиграно море, слънчовите зари не топлеха, а гаче бодяха месата им с шипове. Скоро и тях ги замрежи фъртуната; която се понесе на бурни, вихрести, снежни облаци насам. В миг ураганът забуча като ад, вятърът раздигна преспите на прах и в бесни кълбуци, които развя на стълпове към небето. Изгуби се слънце и виделина; небе и земя се разбъркаха и сляха в хаос от сняг, хвърчащ със светкавична бързина. И ураганът бучеше, пищеше и ехтеше, като че се проваляше светът. Това трая две минути. Балканската буря отмина на други връх и го зави с гороломната си мъгла. Слънцето пак грейна с бледа, мразовита светлина на безцветното небе. Дружината, налягала до една права стена, която я закриляше малко от главния устрем на стихията, остана като от чудо незасипана от снежната веявица. Един по един пътниците занаставаха, като че се пробуждаха от смъртоподобен сън. Те бяха вкочанясали, не усещаха ни ръце, ни крака. Мразът ги държеше сънливи. Опасността именно сега беше голяма. Пръв се свести Иван Боримечката. Той извика: — Ставайте бре, припкайте нагоре, ще замръзнем! Те се стреснаха, стиснаха пушките под мишница и закрачиха нататък. Изведнъж Боримечката ги спря. — Де даскала бе? Те се озърнаха уплашени. Огнянов го нямаше. — Бурята го е отнесла! — Сняг го е завеяло! Пръснаха се да дирят. Пропастта, която зееше под краката им, ги докарваше до ужас. Те не смееха да погледнат в нея. — Ето го! — извика Остенът. Край самата провала из снега се подаваха два крака, обути в цървули. Разровиха, изтеглиха Огнянова. Той беше безжизнен, лицето му присиняло, месата му вдървени. — Майка му стара!... — избъбра състрадателно Боримечката. — Трийте го, братя — извика Остенът н сам захвана да му трие със сняг лицето, ръцете, гърдите.— Топъл е още, давно го отървем. Всички забравиха себе си, да помогнат на погибающия си другар. Силното търкане скоро го свести, па и на тях сами подействува благодетелно. Кръвта им се разигра. — На къшлата по скоро! — извика Остенът. И троицата души хванаха за крака и ръце Огнянова и го понесоха по снеговитата урва на Богдан. В тая работа най-много помогнаха пак силните мишци на Боримечката. Подир невъобразими усилия дотътразиха се до къшлата.