Под игото/Част първа/XIII. Брошурата

XII. Бойчо Огнянов

Под игото Част първа, XIII. Брошурата Автор: Иван Вазов

XIV. Силистра йолу

XIII. Брошурата

Тежки стъпки се раздадоха по стълбите извън. Оня, който се качуваше, вървеше тъй силно и лудешки, щото цялото дървено здание се търсеше. Това прекрати възторжените прегръщания на двамата. Бойчо се ослуша и каза:

— Тая хала е докторът.

Рада се изправи до прозореца и си наблегна до стъклото загорещеното лице, като да скрие вълненията си. Докторът се втурна в стаята бурно, както всякога.

— Четете — каза той, като подаде една брошура на Огнянова. — Огън, огън, братко! Огън. Да полудееш! Да целуна златната ръчица, дето е написала това!

Огнянов разгърна брошурата. Тя беше издание на емиграцията в Румъния. Както повечето подобни книги, и тая беше доста посредствено произведение, натъпкано с патриотически и изтрити фрази, с блудкава риторика, с отчаяни възклицания и ругателства против турците. Но именно затова и възбуждаше ентусиазма на жъдните за ново слово души в България. По жалкото състояние на листата й, оваляни, смачкани, почти изгнили от хващане, явно беше, че тя бе минала през стотини ръце и нахранила хиляди души с огнена пища. Соколов беше като пиян от прочита й. Сам Огнянов, литературно по-развит от Соколова, беше очарован и не можеше да оттръгне очите си от книгата. Докторът със завист гледаше на него и нетърпеливо я грабна от ръцете му.

— Чакай, чакай аз да ти чета! — извика той и захвана да чете с висок глас, като се разпаляше повече; сечеше с лява ръка въздуха, тропаше с краката при всяка силна фраза и стреляше с мълниени погледи Бойча и Рада, в душите на които одевешните сладостни вълнения се заместиха с войнствения възторг на Соколова. Стаята и цялото училище дори гърмеше от гласа му, които достигна до октава. Когато изчете повечето от брошурата и достигна до дългото стихотворение, което я завършваше, той престана, трепетен и залян с пот, и се обърна към Огнянова:

— Огън, огън, братко! На, ти чети това, уморих се. Не, дай сам, ти четеш песни като поп Ставри „отче наш“, ще ми изхабиш впечатлението. Вземи ти, Радке!

— Вземи, Радке, ти добре декламираш! — каза Огнянов.

Девойката зачете. Стихотворението, както и прозата на брошурата, се отличаваше с много воден патос, възклицания и бездарност, но Радка го чете с умение и чувство. Звънливият й треперлив глас придаваше на всеки стих изкуствен живот и сила. Докторът гълташе всяка дума и силно тропаше по пода. На най-интересното място вратата се бутна, без да се потропа, и клисарката бабичка влезна.

— Викате ли ме? — попита тя.

Докторът я изгледа свирепо, тласна я в гърба, без да й продума, ритна вратата силно и я заключи зад нея. Бедната бабичка, която живееше отдолу, слезна попарена и поръча долу на децата клисарски да мълчат, че даскалицата дава урок на даскала и на доктора. Току-що излезна бабичката, вратата пак се почука или по-добре натисна силно.

— Кой дявол иде пак? — изкрещя докторът отчаяно. — Чакай да го хвърля из прозореца! — И той отвори вратата.

Влезе едно момиченце с писмо в ръката.

— Кому носиш това? — попита той грубо. Момиченцето пристъпи към Рада и й даде писмото. Рада прегледа надписа, който й беше непознат, позачудено отвори писмото и захвана да чете.

Бойчо се беше спрял учуден и я гледаше. Той забележи, че румени петна заиграха по лицето й и най-после усмивка се изобрази по него.

— Какво е? — попита Бойчо.

— Писмо. На`, чети!

Бойчо взе писмото. То беше любовно писмо от Мердевенджиева. Бойчо се изсмя яката.

— Ах, този Мердевенджиев! Сега той е мой съперник, Радо, по-страшен още. Аз се чудя тая куфа глава как е могла да изкове и такова писмо. Трябва да видим в писмовника от колко места е скърпено.

Рада съдра писмото, като се смееше.

— Защо го скъса? Отговори му! — й каза Соколов.

— Как да му отговоря?

— Пиши му: „Оооо сладкогласнейший славею! Оооо музикословеснейшая патко! Оооо нежносърдечний папуняко! Имах високата чест, днес, часа на шест“ — продължаваше Соколов, като погледна часовника, после прибави към Бойча: — Видиш ли, че тоя хаплю е страшно подло човече? Видиш ли гнусно интригантче? Шпионин, а? Моят комплимент! Чувай, ти като идеш днес на училището, хракни, та го заплюй. На твое място и плесница бих му ударил.

— Глупец, зарежи го!

— Не, не, подлеците не стига да ги презираш, трябва да ги накажеш. Ти го остави на мене! — каза докторът заканително.

— Що ти трябва! В рядка кал камък не хвърляй, ще те опръска.

— Ах! Чакай! — извика докторът и се хвана за челото, като да задържи някаква мисъл, която му хрумна.

— Какво?

— Едно нещо! Чакай! — И той се изсмя яката.

Огнянов го гледаше въпросително.

— Нищо, нищо. Сбогом. Па утре не забравяй: на Силистра йолу!

— Пак ли? Какви са тия сарданапалщини, джанъм?

— Ще се видим пак, сбогом! — И докторът излезе бързешката.

Той отиде у тях си, написа на Мердевенджиева с почерк, приличен на женски, следните думи: „Благодаря. Писмено не намирам за добре. Очаквам Ви довечера в бабината Якимчина градина. Вратичката ще бъде отворена. — Ах! Ах! 28 септемврий 1875. Вам известната.“ Псалтът се показа точен на любовното приглашение. Но вместо Рада него го посрещна със страшен рев Клеопатра, която Соколов беше довел и държеше вързана в един тъмен ъгъл на градината, съседна с неговото жилище.