Под игото/Част първа/VII. Геройство

Под игото Част първа, VII. Геройство
Автор: Иван Вазов

VII. Геройство[редактиране]

Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел, тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда. Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто. Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път. Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото, стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността. Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно. На каменните стъпала на черквата пък седеше кълбообразният отец Гедеон, дълбоко занят: той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с разперени на търкала опашки, като евантайл. Той ги сравняваше с гордия фарисей на евангелието, а куркането им му наумяваше премъдрия цар Соломон, който разбирал езика на пилците. Потънал в такива благочестиви размишления, отец Гедеон спокойно очакваше благословения звон на обяда, чиято сладост предвкушаваше с гълтане приятен дъх, що излизаше из магерницата. На прага й седеше на припек кривоокият манастирски идиот, другар на Мунча. Той с не по-малко философско дълбокомислие гледаше домашния живот на пуйките. Думата „гледаше на пуйките“ надали е тук на мястото си; защото зрението на идиота обнимаше не само челядта на пуйките, но и целия хоризонт, тъй като едното му око гледаше на възток, другото — на запад. До него, прав, Мунчо кълчеше ръце, въртеше глава и поглеждаше плахо към най-горния чардак. Той знаеше защо. Като прибавим още игумена, който отсъствуваше, и няколко още ратаи, имаме всичкото население на манастира. Ненадейно игуменът изтопурка с коня си, отседна го, подаде го на кривоокия и каза начумерено на Викентия:

— Ида от града и лоши вести нося. И той разказа всичките подробности на Соколовото нещастие.

— Клетият Соколов, клетият Соколов — завърши той, като въздъхна.

Игуменът Натанаил беше барачест, едър, силен човек, с мъжествено лице и пъргави движения. Като извадим калугерското му расо, твърде малко калугерско остаяше в него. Стените на килията му бяха накачени с пушки, той беше изкусен стрелец, псуваше юнашки, умееше да цери рани от оръжие и да ги дава. Той случайно беше попаднал игумен в манастир вместо войвода в Балкана, Впрочем, мълвеше се, че бил и такъв някога, а сега е на покаяние.

— Де е отец Гедеон? — попита игуменът, като се озърташе.

— Ето ме — извика с един писклив глас отец Гедеон, като се зададе от магерницата. Той беше отишъл да види скоро ли ще е готов обядът.

— Ти пак се вмъкна в магерницата, отче Гедеоне, чревоугодното е смъртен грях, нали знаеш? — И той му поръча да тури дисагите на магарето и да тръгне за село Войнягово, да обиколи косачите, що косяха манастирските ливади.

Отец Гедеон беше тумбест, тумчест, валчест, блажен като пълен шарлаганев мях. Малкото движение, което беше направил, изкара обилен страдалчески пот по лицето му.

— Отче игумене — продума с умолителен и задъхнат глас и с ръце на корема отец Гедеон, комуто по никой начин се не щеше това пътешествие по грешния мир, — отче игумене, не е ли по-добре да се отмени тая горчива чаша от вашия покорен брат? — И му се поклони ниско.

— Че каква горчива чаша? Мигар те пращам пеша да идеш? Ти ще си на магарето и всичкия ти труд по селата е с едната ръка да държиш поводника му, а с другата да благославяш.

Игуменът го изгледа ухилено.

— Отче Натанаиле, не е за труда: за труд и за живот подвижнически се нахождаме в тая света обител, но времето е лошо.

— Че това време лошо ли е? През мая разходка да направиш, на здравето ще ти помогне.

— Времената, отче, времената! — издума живо отец Гедеон. — Вижте, доктора го вързали и може християнинът на погибел да иде. Агарянци род немилостивия. Пази боже, ако ме набедят, че бунтувам народа, тогава и манастирът ще пострада! Опасност великая.

Игуменът се изкикоти гръмогласно.

— Ха, ха, ха. — следваше той да се смее неудържимо, с ръце на хълбоците, като гледаше тумчестото тяло на отца Гедеона. — Нема на тебе ще хвърлят съмнение турците? Отец Гедеон — политически апостол! Ха, ха, ха! Нали рекли: „Накарай мързеливия на работа, ум да те научи!“ Грях ти на душата, направи ме да се смея, когато сърце не щеше. Дяконе Викентие! Дяконе Викентие! Ела да чуеш какво казва Гедеон. Мунчо, иди извикай Викентия, че ще се удуша от смях.

И действително бурният смях на игумена събуди ековете на всичките околни чардаци. Мунчо, като чу заповедта, завъртя глава още по-страшно, с широко изпулени очи, дето се изражаваше тъп страх.

— Руссиян! — извика той разтреперан и сочеше чардака, дето беше отишъл дяконът. Па за да не го принудят пак, той закрачи бързо към противоположната страна.

— Руссиян! Какво е туй нещо Руссиян?

— Таласъм, ваше преподобие — добави отец Гедеон.

— Откога Мунчо е станал тъй плашлив? Той живееше като бухал из пущинаците.

— Воистина, отче Натанаиле, дух нощни ходи по чардака. Нощеска Мунчо дойде, та ме намери. Той беше помръзнал от страх. Той видял таласъм в бели дрехи, че излязъл из джамлията килия. Разправя ми и други неща, но господ да му отбере. Трябва да светим вода в горния чардак.

Мунчо беше се спрял далеко и гледаше уплашено към чардака.

— Че какво е видял! Ела, отче, да обиколим. — каза игуменът, комуто хрумна, че крадци може да са влазяли там.

— Сохрани, боже! — каза Гедеон, като се кръстеше. Игуменът тръгна сам към чардака. Наистина, когато игуменът повика дякона, Викентий беше влязъл при Кралича.

— Какво има ново, отче? — попита той, като видя безпокойствието на лицето му.

— Нищо опасно. — прибърза да каже дяконът. — По известието, което ни донесе игуменът, е твърде неприятно. Тая нощ запрели Соколова и го закарали в К.

— Кой е този Соколов?

— Доктор в града, добър момък. Намерили му е дрехата бунтовни книжа, кой знае? Аз го знам, че той е разпален патриот — каза дяконът угрижен, па продължи след малко: — Като го гонел караулът сноши… той гръмнал с пищов и наранил заптието, което му смъкнало връхната дреха. Ще пропадне клетия доктор. Слава богу, че вий се изтървахте и нищо се не чуе за вас из града.

Когато дяконът свърши, тоя видя учуден, че Краличът беше си взел главата в двете си ръце и се щураме като луд из стаята и пъхтеше болезнено. Пред тия знакове на безпределно отчайване дяконът остана треснат, без да може да разбере нещо.

— Какво правиш, джанъм? Няма нищо, слава богу — извика Викентий.

Краличът се спря пред него с изкривено от нравствено страдание лице и извика почти яростно:

— Няма нищо, няма нищо, а? Лесно се казва това! — И се удари по челото. — Та какво гледаш, Викентие! Не разбираш ли? Ах, боже мой, аз забравих тая заран да ти кажа, че тая връхна дреха беше на мене. Снощи, край града, един любезен момък, който ми показа къщата на бай Марка, види се, тоя Соколов, ми я подари, че бях окъсан, и после тая дреха остана в ръцете на заптието. В джеба й аз бях преместил от съдрания джоб на сетрето си вестник „Независимост“ и една прокламация, които ми дадоха в една троянска колиба, дето пренощувах. Не стига това, ами са го набедили, че гърмял срещу заптието, когато аз нито пипнах револвера си! Ах, проклетниците! Сега видиш ли? Тоя човек става жертва за мене. Аз съм проклет от съдбата да нося беди на ония, които ми правят добро.

— Голямо нещастие — прошушна Викентий горестно. — Още по-жалко е, че не е възможно да му се помогне, така е дошла работата.

Краличът се обърна с пламнало лице.

— Как не може да му се помогне? Нема аз ще оставя такъв великодушен човек и, както го казваш, добър патриот да пропадне за мене? Това е подлост!

Дяконът го гледаше в изумление.

— Не, аз ще го изтръгна от тая беда, макар че ще оставя главата си!

— Какво може да стане? Кажи! Аз съм готов на всичко — извика Викентий.

— Аз сам ще го избавя него!

— Ти?

— Да, аз ще го избавя. Аз съм само длъжен и в състояние да го избавя — викаше в изстъпление Краличът, като тичаше из килията, с изражение на страшна решителност и дързост.

— Мигар да нападнем затвора!

Викентий го гледаше зачуден и даже поуплашен: той помисли дали не е Краличът в полуда. Той му викна:

— Г-н Краличев, как мислиш да отървеш доктора?

— Не сещаш ли се?

— Как?

— Ще ида да се предам.

— Как? Да се предадеш? Сам?

— Искаш да моля някого? Отче Викентие, слушай. Аз съм честен човек, та не искам да изкупвам живота си с хорските страдания. Аз не ида от шестстотин сахата далеч, за да направя една подлост. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно. Ти разбираш?… Ако аз не се представя още днес пред турската власт и кажа: тоз човек е невинен и че нямам с него сношения, пардесюто от моя гръб го свалиха, книжата са мои, аз съм опасният, аз съм виновният, даже — аз гърмях въз заптието, правете каквото щете с мене, то доктор Соколов е изгубен, особено като не можал или не искал да се оправдае. Има ли друго средство, кажи!

Дяконът мълчеше. Той съзнаваше в дълбочината на честната си душа, че Краличът имаше право. Това самопожертвувание му се налагаше от чувството на справедливост и човещина и той не чака да му напомнят други това. Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него. Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни, прочувствувани слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни. Очите му се премрежиха от трогателни сълзи.

— Насочи ми пътя за К. — каза Краличът. Ненадейно на прозореца се мярна голямата космата глава на игумена, чиито стъпки по чардака всред разпалений си разговор те не бяха чули. Краличът се сепна и погледна въпросително дякона.

Дяконът изскокна тичешком навън, отведе игумена до пармаклъците на чардака и му гълча дълго с твърде разпален вид, със силни ръкомахания и с чести поглеждания към килията, дето чакаше Краличът, нетърпелив и развълнуван. Когато вратата пак се отвори и влязоха Викентий и Натанаил, той посрещна игумена и му поиска ръката, да я целуне.

— Чакай, аз не съм достоен да ми целунеш ръка — извика просълзен игуменът и като обви с двете си ръце врата му, целува го горещо по устата, както баща целува своя отдавна невиден син.