Под игото/Част първа/IV. Пак у Маркови

III. Манастирът

Под игото Част първа, IV. Пак у Маркови Автор: Иван Вазов

V. Продължение от нощта

IV. Пак у Маркови

Когато Марко отвори снощи вратнята, след избягването на Кралича, той се срещна на прага с онбашият и заптиетата му, които предпазливо нахълтаха вътре.

— Какво има тука, Марко чорбаджи? — попита онбашият.

Марко спокойно обясни, че нищо нямало, а само тъй се престорило на плашливата слугиня. Онбашият прибърза да се удовлетвори от такава лека развръзка и си излезе благодарен, че избягна неприятни случайности. Току-що Марко затваряше, зададе се съседът му.

— Гечмиш ола, бай Марко!

— О, Иванчо, влез де, да пием по едно кафе.

— Добър вечер, бай Марко. Асенчо по-добре ли е? — обади се един висок момък от среднята улица, като приближи тичешком.

— Докторе, ела, ела.

И Марко ги въведе в стаята, която тозчас се осветли хубаво от две спермацетови свещи, закрепени на лъскави пиринчеви свещници. Тая стая, назначена за гости, беше малка, весела и спокойна. Тя беше постлана и украсена по тогавашния нехитър и оригинален вкус, който и днес мирно царува в някои провинциални градове. Подът беше покрит с шарени черги, а двата миндера с червени килими, все домашна работа. До едната стена желязна соба, която се палеше зиме, а се не махваше и лете, защото служеше за къщно украшение. Срещу нея, в куностаса, дето светеше кандилце, стояха изправени икони, зад които се показваха светогорски щамби, благочестив подарък от поклонници. Иконите бяха много стари зографии и затова се виждаха още по-ценни на баба Иваница, както старите оръжия за любителите. Едната от тях, много стара антика, се радваше на особено благоговейно почитание от баба Иваница. Тя гордо разказваше, че тая чудесна зография била изписана от прадяда й, отца Хаджи Арсения, с крак — уверение, което никой не мислеше да опровергава — тъй беше убедителното. Над куностаса имаше втъкната осветена босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя. Тяхното присъствие в къщата носеше здраве и благодат. На околовръст по стените — полици с фарфорови блюда, обезателно украшение за всяка къща, която се почита, а в ъглите — триъгълни полички с цветарник отгоре. Времето отдавна беше изтикало старата мода с чибуците, които също украсяваха стените, с жълти кехлибареви смукални и с варакладосани лули. Марко в угода на традицията беше задържал само един чибук за свое лично употребление. Стената, що беше срещу прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше „ермитажът“ на бай Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически картини, донесени от Влашко. Странният им избор свидетелствуваше за лесния художествен вкус на онова време. Някои представляваха сцени от домашния бит на немците; една — султан Абдул Меджида на кон, със свитата му. Останалите бяха епизоди от Кримската война: боят при Алма, боят при Евпатория, вдигането обсадата на Силистра в 1852 г. Това изображение носеше неверен влашки надпис „Resboiul Silistriei“ (боят при Силистра), а някоя мъдра десница беше го превела отдолу на български: „Разбоят при Силистріа“! Най-крайната картина представляваше образите на руските пълководци през нея война, всичките изписани до коленете само. За това, дето поп Ставри уверяваше, че гюллетата на ингилизите им откъснали краката, баба Иваница ги наричаше „мученици“. „Кой е пипал пак мучениците?“ — обръщаше се сърдито към децата. Над „мученишката“ картина стоеше голям стенен часовник с махало, чиито синджири и топузи падаха до самите възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на часопоказателя изпопукан, както и стрелите — изкривени и халтави. Той приличаше на жива развалина. Но Марко му продължаваше живота с големи старания и изкуство. Той сам го поправяше, разглобяваше, навиваше, чистеше с перце, натопено в дървено масло, запазваше оста на колелцата с книжки и така му вдъхваше душа за няколко време, додето пак запреше. Марко на смях го наричаше „моят охтикалия“; но той и домашните му тъй се бяха свикнали с тоя болен, щото, когато пулсът му, сиреч махалото, спираше, къщата ставаше шута и глуха. Когато Марко хващаше синджирите да го навива, то тоя мъченик издаваше из гърдите си гръмливи и сърдити хъркания, щото котката бягаше. Две семейни фотографии на същата стена довършаха съкровищата на тая картинна галерия, която антиката часовник правеше и музей. Доктор Соколов беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок, с открито простодушно лице; с нрав буен, чудак и лекомислен. Той беше служил като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше усвоил добре езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият вечер, а нощя пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка. Криво гледан от чорбаджиите, които се доверяваха на Янелият хекимин, той беше твърде обичан от младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Той беше винаги пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две занятия посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско училище, но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с титлата „доктор“, а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета. Колкото за лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани помощника: здравия климат на тоя балкански край и природата. По тая причина той рядко прибягваше до фармакопеята си, на която и не разбираше латинските, и всичката му аптека се сбираше на една поличка. Не е чудно, че по тоя начин той скоро успя „да подлее вода“ на противника си. Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча. Другият гост беше Иванчо Йотата*. Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства. [* Това лице, както и Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, господин Фратю, поп Ставри и Мунчо, които ще се срещнат по-нататък в романа, авторът е вече леко екипирал в повестта си Чичовци, написана на 1884 год. Действието и в двете произведения се разиграва в същата местност на Южна България — Бяла черква.]

— Та ви казвам — продължаваше Йотата, — че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: „Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!“ Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? — рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. „Къде? — казва. — Да не скочиш у бай Маркови?“. „Няма нищо, мари — казвам й, — заключи комшулука откъм бай Марка.“

— Нямаше нужда, Иванчо — нищо нямало — забележи усмихнато Марко.

— Тогава — продължи Йотата — рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. „Мълчи мари!“ — казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата — всемирна тишина.

— Асенчо спи ли сега, бай Марко? — попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:

— Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора.

— Та казвам ти, нямаше никой — нафиле си се трудил, Иванчо.

В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.

— Ах, бай Марко, забравих да те питам — каза докторът внезапно, — намира ли те тая вечер някакъв момък?

— Какъв момък?

— Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща.

— Де го видя? Не ме е намирал никой — отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат.

Докторът продължи спокойно:

— Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: „Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука.“ На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. Тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. Не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си — ожулена, взела-дала, вика се. „Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха? Тъй ще простинете!“ Каже: „Благодаря!“ — и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.

— Казах ви, че не ме е търсил никой.

— Чудно нещо — каза докторът.

— Дали не е тоз човек разбойникът, който се е катерил на стряхата ви, бай Марко? — попита Иванчо. — Пропагандата не е била на всуета.

— Не е възможно тоя младеж да беше разбойник. Такива хора се познават по физиономията — забележи докторът.

Разговорът доби неприятен тон и Марко, за да го промени, обърна се към Соколова:

— Докторе, чете ли вестника? Херцеговското въстание как отива?

— Бере душа, бай Марко. Тоя геройски народ направи чудеса, но какво може против такава сила?

— Майки, шепа народ, а колко време се държа. Ние де можем изкашля такова нещо! — каза Марко.

— Та опитахме ли се? — забележи докторът. — Ние сме пет пъти по-многобройни от херцеговците, но още не знаем силата си.

— Такова нещо нито го хортувай, докторе — каза Марко. — Херцеговците са друго, а ние сме друго: ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.

— Аз питам: опитахме ли се? — повтори запалено докторът. — Нас ни колят и секат и без да правим нещо. Колкото по се вовчоваме, толкоз по ни бият. Какво им бе направило невинното Ганчово детенце, което вчера донесоха без глава? Нас заплашват с въжа, щом поискаме да протестираме тиранията, а на емексизпехливановци е позволено безнаказано да злодействуват. Каква е тая правда? Може ли това тегло да изтърпи и най-бездушният? И решето сърце има — казват нашите.

Влезе баба Иваница.

— Вие знайте ли — каза тя. — Пена одеве чула, преди дъжда, пушки че се хвърляли. Какво ще е това… Света Богородице, пак някоя християнска душа са погубили…

Марко се сепна, лицето му се промени. Някакво предчувствие му каза, че се е случило нещо с Кралича. Сърцето го заболя от скръб, която не можа да скрие.

— Бай Марко, какво ви е? — каза докторът, като се взираше в страдаещото му лице.

Дъждът бе престанал. Гостите наставаха, да си идат. Новината ги посмути.

— Ба, кюпенци са били, слугинята се е пак измамила… не се бойте, дръзновено! — храбреше се Иванчо Йотата. — Бабо Иванице, вашето комшулуче?

И когато Марко изпращаше доктора из вратнята, Иванчо бягаше из комшулука, който му отвори жена му.