Писмо (Никола Вапцаров)

Вижте пояснителната страница за други материали със заглавие Писмо (Никола Вапцаров).

---

Писмо Автор: Никола Вапцаров

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
                                с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
                                по Филипините,
по едрите звезди
                        над Фамагуста?
Ти помниш ли поне един моряк,
нехвърлил жаден взор далече,
там, дето в гаснещата вечер
дъхът на тропика се чувства?
Ти помниш ли как в нас
                                        полека-лека
изстиваха последните надежди
и вярата
                в доброто
                                и в човека,
в романтиката,
                        в празните
                                        копнежи?
Ти помниш ли как
                        някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
                        Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Като някакви животни в клетка
светкаха
очите жадно
и търсеха,
                и молеха пощада.
 
А бяхме млади,
                        бяхме толкоз млади!…
И после… после
                        някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,
                разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота
                и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,
                                тя виеше с закана,
а беше рано, беше много рано…
 
А там —
високо във небето,
                        чудно
трептяха пак на чайките крилата.
Небето пак блестеше
                                като слюда,
простора пак бе син и необятен,
на хоризонта пак полека-лека
се губеха платната
                                всяка вечер
и мачтите изчезваха далеко,
но ние бяхме ослепели вече.
За мен това е минало — неважно.
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
 
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
                своя
                        слепоочник.
То злобата в сърцето
                                трансформира
в една борба,
                която
                        днес
                                клокочи.
И то ще ни повърне Филипините
и едрите звезди
                        над Фамагуста,
и радостта
                помръкнала в сърцето,
и мъртвата ни обич към машините,
и синята безбрежност на морето,
където вятъра на тропика се чувства.
 
Сега е нощ.
Машината ритмично
                        припява
                                и навява топла вера.
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
                празните
                        химери…
 
За мен е ясно, както че ще съмне —
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
                                        тъмен,
да, нашто
        ярко
                слънце
                        ще просветне.
И нека като пеперуда малка
крилата ми
                опърли най-подире.
Не ще проклинам,
                        няма да се вайкам,
защото все пак, знам,
                                ще се умира.
Но да умреш, когато
                                се отърсва
земята
        от отровната си
                        плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
                да, това е песен!

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 70 години след смъртта на автора или по-малко.