Огледах се и видях, че бях станал кадия

От Уикиизточник
Направо към: навигация, търсене
Огледах се и видях, че бях станал кадия
Автор: Христо Ботев
в. Независимост, г. III, брой 24 от 3 март 1873 г.

...Огледах се и видях, че главата ми е украсена с зелена чалма, с червен фес и с подрязана брада; а тялото ми е накитено в зелени шалвари, с жълт пояс, с червени емении1, с голи баджаци, със зелено контохче и с шам аладжена2 антерия; с една дума, аз бях станал кадия. Пред мене стояха всякакви физиономии, всякакви душици и разнообразни сърца. "Нека дойде №1" — извиках аз. Пред мене излезе една от ония угоени личности, които са готови да заколят и майка си, ако само тя им препятствува да отгоят "чувствата" си. Очите на моят шкембеджия бяха червени, ръцете му бяха кървави, а лицето му беше подпухнало от пиянство.

— Кой си ти? — попитах аз шкембеджията.

— Аз съм един от ония патриоти, които обичат да стават посредници между народът и правителството. — Аз съм един от софийските комисари, аз съм хаджи Иванчо Пенчович ефенди — отговори шкембеджията.

— Кръстен ли си ти, или си обрязан? — попитах аз.

— Тялото ми е кръстено, а душата ми е обрязана.

— А имаш ли ти чест и почтение?

— Аз мислех, че имам; но моята "едноутробна" дъщеря ми доказа, че честта ми е отдавна вече изветряла. Да ти разкажа за това дело подробно. Ти знаеш вече, че аз живея в Цариград и че принимавам3 в къщата си по-младите ефендиета и по-първите турски чиновници. Това аз правя не само за своята собствена полза, а и за удоволствието на моята женска фамилия — дъщеря ми обича да говори само с ефендиета. Веднъж в нашата къща дошло едно младо момче, което било принято от моята фамилия твърде любезно, т.е. моята "едноутробна" дъщеря му дала сладко и каве и изцедила три кантара любезности над главата му. Тряба да ти кажа и това, че моята дъщеря е европейка, и затова обича да говори с младите хора, без вмешателството на жената ми. Младото момче било от възхищение от моето чедо. Но историческите съдби са неизповедими. Това момче захванало да говори с чедото ми български и... Когато си дойдох вечерта, то чух следующето: "Ти, баба4, нямаш ни чест, ни почтение. Я кажи ми ти, защо водиш приятелство с българите? Аз мислех, че е някое ефендие и подадох му сладко и каве, а той бил дебел българин. Още веднъж да ми не пращаш в къщата български цървулани!" Видиш ли сега как аз возпитавам своите деца? Едно само ми е жално, че не мога да стана роднина с г. Михайловски или с дели Мехмеда.

— А имаш ли ти срам, имаш ли совест? — попитах аз.

— Аз се срамувам само от моите кредитори. Който има парички, той не трябва да се срамува от никого, а който е сиромах, той трябва да се срамува и от най-честното свое действие. Колкото за думата "совест", то аз и до днес още не мога да разбера нейното значение. Тая дума, както ми се чини, е измислена от русчушките вагабонти, които желаят да направят и от калта злато. Совест! Какво е това совест? Моят приятел Мехмед чауш ми разказваше, че совестта прилича на попарена кокошка — отговори х. Иванчо Пенчович ефенди.

— А защо ти са кървави ръцете? — попитах аз.

— Без кръв се не може. "Сяко едно патриотическо дело изисква кръвопролитие" — говореше покойни Омер паша. Кръвта принася полза на сяко едно величие. Ако Давид да не убиеше Саула, то не би станал еврейски цар.

— Но невинната кръв почти сякога пада на главата на джелатите — казах аз.

— Не продавай ми ти зелени краставици. Аз отдавна вече зная, че твоите философии са празни приказнички. Невинна кръв, божие наказание, народно отмъщение — депше киле, бош хамбар, Умният човек търси покровителство между силните; а силните хора почти сякога живеят от кръвта на слабите. Погледай на окружающата ни природа и ти ще да се съгласиш с мене. Кокошката е родена да носи яйца и да ври в тенджерата; а мечката е родена да пие кръв.

— Но общественото мнение ще да те осъди и ще да те прокълне до девето коляно.

— Проклинайте ме колкото искате. Хаджи Иванчо х. Величков Пенчович ефенди се не бои от никакви проклятия.

Като кадия, аз не бях в състояние да осъдя такова едно откровено и правдолюбиво същество, и извиках: "Доведете №2."

Пред лицето ми изведоха една от ония личности, които са пишман, че са се родили, и които ненавиждат сичкият свят. Очите на тая личност бяха полумъртви, лицето му беше ядовито, а главата му трепереше като ясеново листо.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Аз съм Петраки Златев, роден съм от православни родители, возпитан съм в турска трагия, посолен съм с чорбаджийска сол, окъпан съм в сиромашки сълзи и облечен съм в човечески кожи.

— Кръстен ли си, или си обрязан?

— Обрязан съм.

— Имаш ли сърце, душа, чест и совест?

— Ако да би имал чест и совест, то не би се крил като прилеп по пукотините, а излязъл би пред светът и казал би на своите ближни: "Добър ден." Страшно е народното отмъщение! Знаеш ли ти, че секи българин, който мине покрай къщата ми, плюе на вратникът ми? Знаеш ли ти, че българите гледат на мене, яко на аспид5 и василиск6? Знаеш ли ти, че даже и моята майка се гнуси от мене? Страшна е народната клетва!

— Да си проклет и от мене — казах аз и заповядах да доведат №3.

Пред очите ми излезе такова едно лице, което приличаше на турски джамбазин.

— Кой си ти? — попитах аз.

— Аз съм Джамбазооглу Мехмед.

— Кръстен ли си, или си обрязан?

— Кръстен съм.

— Имаш ли чест и совест?

— Тамам си намерил за какво да ме разпитваш! Знаеш ли ти, че аз съм променял знамето си пет-шест пъти. Аз съм ставал и грък, и цънцарин, и румънин, и циганин, и арменец, за да угодя на своите страсти. За мене народността, вярата, народолюбието и честността са празни неща. Дето има да се пие, да се яде и да се весели, там съм и аз. Ако казвам, че съм народолюбив, то имам на умът си съвсем друго, — аз искам да заповядам и да ми се покоряват.

— А ти се не боиш от народното отмъщение?

— Не боя се, защото аз не съм член ни на един народ. Щом видя, че българите захващат да оживяват, аз ставам грък или турчин. Народите са слепи; те по-често наказват своите верни синове, нежели предателите. Който е умен човек, той трябва да се показва като патриотин, но да не жертвува нищо; а който е още по-умен, той трябва да се ползува от народните слабости. Аз зная множество "честни патриоти", които въртят своята търговийка с народни сълзи; а никой не казва за тях, че са злодейци. У когото са паричките, той е прав и честен. Аз познавам множество български патриоти, които се хранят от народният гръб. Да приведа един пример. Един от най-знаменитите български патриоти повикал един ден в къщата си българско събрание. — "Ако сме патриоти — казал патриотинът, — то трябва да помогнеме на г. П. и на г. Т." Събранието извадило кесиите си и дало колкото могло. Само един човек дал 500 жълтици. Когато гореказаният български патриотин видял такива големи суми, то намислил да направи едно велико патриотическо дело, т.е. да даде на г. П. 30 лири и на г. Т. 20; а останалата сума да задържи в касата си. Говорете вие каквото щете, а аз ще кажа, че великият патриотин е постъпил твърде умно. Молете бога да дойда аз на неговото място и тогава ще да видите кой е Джамбазооглу Мехмед.

Аз мислех вече да осъдя тоя справедлив човек, но дойде ми на умът, че ако осъдя него, то ще да осъдя и нашите букурещки месечини, и аз проговорих: "Идете, растете и умножавайте светът."

Когато казах да доведат №4, то пред мене излезе българското "Книжевно дружество". Това дружество ми се яви в лицето на следующият персонал. Действителните членове на това дружество водеха по една кокообразна мадама под мишница; а самото дружество вървеше отзад окъсано, дрипаво, загоряло и босо, и просеше милостиня.

— "Имате ли, господа, чест и совест? — попитах аз.

— Да би имали чест и совест, то не би се хранили наготово; ако би имали чест и совест, то не би ходили по Цариград да продаваме душите си на Геновича и на Арнаудова; ако би имали чест и совест, то не би лаяли против ония хора, които са заслужили само една похвала; най-после, ако би имали чест и совест, то би се постарали да напечатаме барем що-годе, за да види светът, че и ние сме направили нещо — отговориха действителните членове на дружеството.

— Задоволно ли си от своите честити членове? — попитах аз самото дружество.

— Дайте Христа ради по една парица — рече дружеството и замина си.

Под №5 бяха четисани нашите цариградски редактори, които просвещават българската публика и които разпространяват татаро-монголски идеи. Г. Генович имаше воловска глава и козя опашка; а г. Найденов беше без глава.

— Имате ли совест и честност? — попитах аз.

— Чети вестникът ми — проговори г. Генович.

— Не чети вестникът ми — каза г. Найденов.

— Вие сте до такава степен овъшкавели, щото не може човек и да ви презира" — рекох аз.

В това време дойде общественото мнение и проговори:

"Вонещиците трябва да се смачкат, защото от тях не може да живее ни един честен човек."

— Тие не са вонещици, а нещо по-малко; тие са безопасни жаби-крекетуши" — рекох аз и... пробудих се.

Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и страните с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.