Направо към съдържанието

Новите спасители

От Уикиизточник
Новите спасители
Автор: Димитър Подвързачов
Фейлетон


       – Къде, бай Тонко?
       – Хайде, няма ли да дойдеш да посрещаме?
       – Кого?
       – Министрите! Подир няколко сахатя са тука.
       – Аз си имам работа!
       – Плащат бе, хей! По два лева гюндюлюк. Нали виждаш колко цигани има? А селяните уж депутации са, ама те са пазарени. Два лева, ти казвам!
       – Тъй ли?
       – Тъй зер! Не знаеш ли още? А пък на Иван Лапнишарана пет лева ще дадат, ама той, господ да го поживи, има гърло като фуния. Еднъж само да изреве "Ура!" – и стига!
       – Глей, глей!… Та като е за ура… То хем и черпня ще има!… Чакай ме, ето ида!
       – Хайде, по-скоро.
       – Идат, идат!
       – Кои идат ма, бабо Иванице?
       – Кои?
       – Двама хапсъзи – разправя ми снощи наш Дончо. Хайдути биле, плячкаджии; мъчили се да окрадат хазната, ама ги уловили с четата им заедно и сега ги карат жандари в хапсаната. Хак им е, нека сега им се смеят хората. Който краде, тъй му се пада!
       Ха-ха-хоооо! Ух, бабо Иванице. Твоят Данчо саде току те лъже! Това са митилистрите, ма! Е, дето в София управят царщината. Идат да видят кой е от тяхната партина, та да го натъкмят на меснет. Наш Моню е от техните, та се готви за тулумбаджия… Той ми разправи!
       Десетина файтона спират пред вратата, дето ще нощуват министрите. От двете страни струпани селяни и граждани с маймунско изражение на лицето, дяволски очи, обезобразени лица и съмнителна външност. От първия файтон слизат министрите, подкрепяни от неколцина "вътрешни", и се изправят пред входа.
       – Ура! Ура! – Викайте бе!
       – Урррааа!… рррааа! – се провикват стотина тригясали гърла.
       Един рус човечец с мънички очици – бивш и бъдещ съдия – се изправя пред министрите и вади от задния джоб на парадния си редингот написан лист.
       – Господа министриии!
       – Вер…! Ссст! Сст!
       – След позорния разсипнически Стоилов режим, в който българските граждани като кучета биваха ловени по улицата и като ярета колени по салханите; след безобразия, казвам, режим на Стоилова, който оголи съвършено народа, който продаде и последнята риза от гърба на народа, на нашите граждани е особено драго и те, весели като деца на Великден, и с конвулсивни треперения посрещат истинските министри на Н. Ц. В. Княза, които ще запазят имота на гражданите от чужди нападения и ще повдигнат интересите на страната… Да, Стоилов остави един грамаден дълг на държавата, той ограби касите дюбюдюс и докара народа ни до огромна пропаст.
       – Уррр…! Сст! Сст! Викането сетне бе!
       – Но във вашите лица българският народ вижда своите истински спасители и затова викам с гръмогласен глас: Да живее Н. Ц. В. Княза! Да живеят г-да министрите! Да живее либералната партия! (Гласът на оратора се скъсва.)
       – Вярно, вярноооо! Сега викайте ура бе, магарета!
       – Уррааа!
       Министрите благодарят за "топлия прием на народа" и влизат.
       След половин час. Мръкнало.
       Вътре "банкет". Отвън се разстъпва насам-нататък тълпа бъдещи разсилни, стражари, пъдари, писари, началници и др. Една цивилна музика, свирнята на която в нищо не отстъпва на прочутите старозагорски славеи, немлъчно бръмчи в съседната градина. От време на време един висок турчин, обиколен от тълпа малолетни мохамедани и Христови потомци, с ухилени до уши физиономии и зяпнали уста, пуска нагоре и на разни страни фишеци.
       Отвътре изскача на вратата бъдещият съдия.
       – Викайте бе! – И маха отчаяно с капелата си към тълпата.
       – Вер…
       – Ура! Ура ви казвам, викайте!
       – Урррааа… раа!… рааа!…
       Излиза друг – сегашен никакъв, бъдещ обаче някакъв държавен гост – и се изправя на прага:
       – Съвършено добрият прием на народа причинява обилен апетит за охота на г-да министрите! Да живеят!
       – Урррааа!…
       Един шкембест господин се качва на обърнатия на трибуна праг:
       – Господа! Либералната партия е докарала най-злополучните минути на княза! Либералната партия докара България до брега на морето! Прочее да живеят г-да министрите. Ура!
       – Урррааа!… рраа!


       На другия ден. В градината. При водоскока едно пълно буре, двойно по-голямо от Грековото шкембе, наведено от няколко здрави ръце и обиколено от 10–20 души селяни, излива съдържанието си в една кофа, в която ту потъват, ту пак излизат две грамадни чаши. 30–40 дълги космати ръце пресягат към чашите и толкова очи, светнали от либерализъм, следят движенията им, като от време на време безпокойно поглеждат на бурето, което почва силно да изнемощява и олеква.
       – Моню! Дай насам чашата!
       – Тука, тука, дай да сръбнем с този дост, че да се махаме.
       – А бе хей, от одеве насам пиете, дайте и на мене малко. Кво, не съм ли и аз риберар?
       – Чакайте бе, брате! Вино има още, не бързайте!
       – Гори ми в гърлото, ти казвам, дай насам!
       – Недей рева бе! Къде беше снощи?
       – Къде бях? Виках ура!
       Четири очи яростно пламват, за добра чест обаче чашите погасяват всичко.
       – Давайте насам бе, хора!
       – Пийте, пийте по-скоро и поред!
       – Викайте ура бе, маскари! Какво само плюскате! Сега му е времето да се отсрамим пред министрите. Викайте де!
       – Ура, урааа!… ра-ра-ра!


Източник


Обществено достояние Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.