Нова година

Нова година Автор: Димитър Подвързачов

Фейлетон

       Компанията беше голяма и шумна.

       Особено живо участие вземаше Тънкото Кръстче. С мъничките си длъгнести нозе, прилични на английски бисквити, то неуморно валсираше под звуците на пианото, с което вероятно отец Ной бе възвисявал душите на пасажерите си в парахода "Арарат", благоговейно свирейки свещени химни с единия си пръст.

       Тънкото Кръстче, както се знае, е една всестранно образована съвременна мома, която много чете и е тъй изискана, бяла и чиста, че не признава стихове, които не са бели. Затуй друг вид стихове тя бе чела, както сама изповяда тая нощ, само еднаж – поемата "Каваклийския пленник" от Плюшкина, и то през време на войната, когато участвала в някакво дружество за нашите пленници.

       Затова пък бели стихове била чела толкова много, толкова много, че дори не си спомняше не само колко, но и – нищо.

       Разговорите, на тихи групички, не замлъкваха.

       Там беше малкият журналист Арпаджиков. Той стоеше прав в един ъгъл и си даваше вид9 на човек, който снизходително подчертава своето превъзходство. Но явно личеше как той, без никаква нужда, гризеше мислено молива и описваше вечеринката, примижавайки срещу лампата, за да налучка най-елегантните си изрази:

       – По лицата на всички – пишеше той на ума си – се четеше доволство… по лицата на всички…

       И понеже беше пийнал доста, в главата му се въртяха във вихрушка не само лицата на всички, но и Министерският съвет – държавният курник – шарже дафер…

       Той беше пийнал толкова, че стоеше в ъгъла срещу цялото общество, демонстративно прав, отдавна забравяйки, че панталоните му бяха безжалостно издути на коленете като два парашута, които заплашваха да издигнат към потона целия ръководител на общественото мнение.

       Там беше поетът Китаров, нарочно съсредоточен в някакво тежко чувство и тъжен като овца. Една пъргава млада госпожа до него, с очи пламнали от вино, току тракаше чашата си о неговата и бутайки го по рамото, повтаряше тихо:

       – Поете, поете, кажете ми най-последното си стихотворение, най-последното… само за мене, само за мене…

       – Само за вас? Ако е само за вас, аз ще напиша специално стихотворение… още утре… още сега…

       И той вече чупеше със зъби един костелив куплет, в който стихът "На твойта белоснежна гръд" се стремеше да намери съзвучие в "ще легна първи път", но наместо да легне където и да било, поетът просто се сви в черупката на първия стих и не можа да се помръдне оттам.

       Аз се боях тази нощ от новогодишна любов, защото тя трае – казват – нетърпимо дълго, и затуй държах непристъпна позиция всред един укрепен лагер от две любвеобилни дами с изкуствени челюсти.

       По едно време в ъгъла на поета се вдигна врява.

       – О, госпожо! Колкото се отнася до Кнут Хамсун! О, Хамсун! Това е съвсем друго нещо!

       – О!

       – О, разбира се! Хамсун! Хамсун! О!

       И се посипа бурен рояк от две-три парцаливи мисли и енергични възражения, замотани в руско-българска гълчава, в края на която се оказа, че едни от спорещите се държат за едно мнение, ала не кой знае колко упорито, а пък други са на съвсем противното, но са склонни да се присъединят и към първото.

       Там беше и всегдашният много мил приятел с никому неизвестно занятие, от категорията на ония интимни приятели, които, след като не са те видели в продължение на три седмици – срещат те подир това и ако името ти е Зайчаров, викат отдалеко, сърдечно подавайки двете си ръце:

       – О! Здрасти бе, Хрътков! Къде се губиш?

       Приятелят с неизвестното занятие викна да пее и наскоро се разбра каква песен имаше той на ума си, ала гласът му, дебел и тромав, излизаше из разтворената пещера на устата му, сякаш накачулен с празен чувал, кашляйки и щапайки с фенерче в ръка, след изнурителни блъсканици между кухите зъби; а на това отгоре, просветното му внимание следеше думите тъй безгрижно, щото от песента му излезе, че "тоз, който падне в бой за свобода, той ни умира, ни го жалеят" – следствие на което на слушателите им се отщя не само да паднат някога в бой за свобода, но и дори да следят певеца, и те един по един намериха леснината да го оставят самичък на една отчаяно висока нота, а в туй време някой раздрънка замлъкналото пиано – и солото биде набързо удавено, тъй като все пак пианото беше значително по-хубаво от гласа на доброволния певец, който обаче прояви нечувано геройство, като си остана там, на високата нота, сам-самин няколко секунди, след което скочи оттам презглава и не каза вече нито гък до края на годината.

       Когато вън се зачуха далечни гърмежи, цялата компания се раздвижи и зашумя още повече, но след малко дадоха знак и домакинът – офицер от запаса, се изправи с пълна чаша в ръка, окашли се и започна с висок команден тон:

       – Драги гости! Събрах ви тая вечер в моето скромно, така да се каже, огнище, за да можем да отпразнуваме, както се полага, едно скромно тържество. (Шшт!!) Аз не се лаская с надеждата да вярвам, че какво вие ще да сте останале много доволни от моето гостуване. Обаче, както е казал, не помня кой: корените на науката са горчиви, обаче плодовете – благи. Затова днес, като дигам чашата си, един вид за да ви честитя на всички вие, които сте туканка, празника на Новата година, ази искам да ви припомня, какво че, когато ние преди известно време поведохме своята нация и своя народ в борба за свобода, ние трябваше да се принудим в канцу канцам да оставим част от нашия мил български народ – там, отвъд Рила и Родопите, в чужди ръце, в ръцете на… под игото. Нашите братя, уважаемо събрание, гният сега там, тъй да се каже, из затворите, терзани от мисълта за неизвестната участ на своята си съдба. За тях тая нощ няма песни и пиянство и скромно домашно огнище, и дечица и там далее. Затова днес ази вдигам чашата си за всички нас, но и за драгоценното здраве на нашите братя там, на юг, и там, на запад, и нека молим всевишния дано час по-скоро в канец канцах да ги видим свободни като нас. Честита Нова година! Ура!

       Арпаджиков бързо захвърли огризания молив, който наистина бе извадил, за да вземе бележки, и се втурна към оратора. Всички последваха неговия пример и честният домакин се видя в нашите ръце, издиган десет пъти от стола си до потона и акламиран с възторжени викове, като да бе току-що превзел някоя неприятелска крепост.

       Сетне – неизвестно защо – всички се изредихме да му стиснем ръцете, а Тънкото Кръстче направи дори един такъв дълъг реверанс, че почти седна върху пианото, което по тая причина почна да ръмжи вече по собствена инициатива.

       В тоя миг неочаквано стана триж по-горещо и скучно, отколкото беше.

       Тогава аз се възползвах от един разговор за духовете и преструвайки се на дух, незабелязано изчезнах от салона – на улицата.

       Вън новогодишната нощ сияеше целомъдрена, тих сняг на едри парцали меко падаше, падаше, сякаш бързаше да затрупа и затопли зрънцето на някаква нова любов в огромното сърце на земята.

Източник

• Димитър Подвързачов: Фейлетони на сайта на Znam.bg

Това произведение е oбществено достояние в България, САЩ и всички други страни с времетраене на авторското право 100 години след смъртта на автора или по-малко.