Немили-недраги/XIII Глава

Немили-недраги XIII Глава Автор: Иван Вазов

XIV Глава

XIII Глава

У Владикова беше шумно събрание. Главите бяха запалени от Гиковото вино и разговорите оживени. Няма съмнение, че те се отнасяха все към новото предприятие, което беше събрало сега тия разпръснати люде. Бръчков се възхищаваше от вида им. Той почувствува, че повече хвана да обича България, която раждаше такива великодушни сърца. Владиков беше угрижен за Македонски.

Чу се силен тропот в пруста.

Вратата се отвори с трясък и Македонски се втурна като ураган. По мустаците му висяха кичури от лед.

Всичките скокнаха на крака, поздравяваха го, стискаха му ръцете. В отговор Македонски едни хвана за ръка, други прегърна, а Владикова, Бръчкова и исполина Бебровски целуна по устата.

— Да живейте, юнаци!

— Е какво? Свърши ли се добре? — попитаха бързешком неколцина.

— Всичко, както желаехме: само щях да се удавя в Дунава. Много ви здраве от Апостола. Работите отиват славно. Но я се изместете да се поогрея. Е, не бях ял такъв дунавски студ: една ока студ би измразил пъкъла. Бебровски, за бога, увий ми едно цигаро, а ти, Владиков, нà ти писмо от Левски.

И Македонски си затърка ръцете пред пламтящата пещ.

— Разкажи ни как мина и що стори!

Македонски не чакà да му повторят. Той възсука гордо замразените мустаци, смигна на няколко души и захвана да разправя подробно приключенията си, които той нарече "митарства". Той особено възбуди общото удивление, когато разказа как се е спасил на връщане през Дунава, дето, като се намерил пак пред реката, а отзаде му пищели куршумите на караулите, той прескокнал бездната и насмалко останало да падне в нея.

Челото на Владиков, който дотогава четеше писмото, прие радостно изражение.

— Момци — каза той, като вдигна очите си от писмото, — гответе се!

— Кажи, кажи какво пише Левски! — извикаха с любопитство.

Някой почука на вратата тихо.

— Хващам се на едец, че Попчето чука: деликатен проклетник — каза Хаджият ухилен.

Влезна един полицейски комисарин с двама още жандарми. Дружината остана слисана.

— Какво желаете? — попита Владиков развълнуван, като отиде насреща на комисаря.

— Господин Бръчков кого викат тука? — попита комисарят и изгледа питливо всички лица.

— Що желаете? — повтори Владиков.

— Кой е Бръчков тука?

— Аз съм — отговори Бръчков, пребледнял.

Комисарят се приближи към него.

— В името на закона пригласявам ви да дойдете с мене — и като се обърна към Владикова, притури: — Тая вечер е обран и давен един турчин в градската градина. Има подозрение въз негова милост. Той се е разхождал по него време там.

Владиков погледна смаян на Бръчкова.

— Да, аз се разхождах тая вечер в градината, но не знам нищо.

— Все едно е — каза комисарят, който познаваше български; — хай ставайте!

Бръчков стана.

Владиков се запали. Устната му заигра и косата му щръкна. Той се изправи с решителен вид пред човека на властта и заговори:

— Не позволявам никого да извличате из дома ми нощно време.

Комисарят хвърли на него поглед, пълен с недоумение и удивление.

— Господине, чини ми се, че вие сте професор в българското училище тука!

— Да.

— Позволете да вярвам, че вие познавате законите на страната. Познавате на какво основание аз постъпвам така...

— Познавам законите и основанието, но още по-добре познавам, че вие се мамите страшно. Бръчков не е человекът, когото дирите.

— Да, аз се залагам с честта си, как че Бръчков не е надарен за такова нещо — каза Македонски, като изгледа студено Бръчкова.

Комисарят възрази вежливо:

— Аз съм длъжен да го предам, дето трябва. Там началството нека благоразсъди.

— Но аз не мога да пусна гостът си да лежи тая нощ в затвор.

Македонски скочи прав, изпречи се пред комисаря и извика:

— Да, и аз не позволявам!... Това е едно безобразие.

Примерът на Македонски зарази и останалите. Повдигна се глъчка, която изразяваше негодувание. Неколцина станаха прави, готови да сторят съпротивление.

Комисарят придоби сериозно изражение и каза повелително на двамата жандарми:

— Вземете негова милост!

— Не, не пущаме го! — извикаха няколко гласа.

— Българин е.

— Невинен е.

Ожесточението растеше. Някои от хъшовете имаха револвери и зашеметени още мозъците. Можеше да се случи сблъскване с всичките му лоши сетнини.

— Оставете; аз ще отида! — каза Бръчков решително.

— Аз поръчителствувам за Бръчкова до утре — каза Владиков, като махна на хъшовете да се укротят.

— Това може да направите, но пред началника ми.

— Добре, аз ида с вас.

Владиков се облече, тури шапката и ръкавици и излезе с комисаря и Бръчкова, без да каже ни една дума на дружината.

.......................................

Подир един час той се завърна с Бръчкова.

— Работата се разясни — каза той. — Добре, че отидох и аз. Турчинът сам призна, че не е виждал Бръчкова между злодейците. Той е Мачинлият, шпионинът. Комисарят искà извинение от Бръчкова.

Владиков седна на стола, доизчете писмото и каза:

— Юнаци, на петнайсети марта ще тръгнем за Букурещ. Дотогава всички трябва да стоим тука и да се готвим, доколкото можем. Четохте ли писмото на Дякона?

— Хаджият го чете с глас.

— А дека е Попчето?

Владиков стана.

— Сега отпуск. Момци, в сряда пак ще се съберете у мене.

— Бива.

— Но ако пак дойде да ни дърдори някой полицаин, ще го бием на здраво... тако ми Мидхад пашовите бесила.

— Ба, никой няма да дойде.

— Нека само да посмее.

— Сбогом!

— Лека нощ!

И излязоха.

Преди да излезе из училищния двор, Македонски закриви към един ъгъл, дето бяха наредени насечени дърва, взема десетина кърпела под мишница и се упъти с Хаджият право за колибата, като прошушна:

— Тия са народни дърва и ние сме народни човеци.

Беше настъпил чер мрак. Улиците бяха досущ изпустели и вятърът духаше силно. Двата хъша бързаха да стигнат колибата и не гълчеха нищо. На едно място стражарят, който беше на пост, спря Македонски и го попита какво носи под мишница.

— Най-потребното нещо тая нощ, братко мой — отговори му по влашки, а по български го изпсува.

Когато влязоха в колибата, Хаджият щракна запалката и подири свещта. Студът царуваше в стаята. Пещта зееше безмълвна и мразовита. Македонски отпусна дърветата на пода.

— Чакай сега да напълня устата на тая ламя, дето зее като чорт, та да видиш как ще хване да реве — каза Македонски и надникна със свещта в нея, поразрови пепелта, но изведнъж се отплесна смутен и почти пребледнял...

— Хаджи, ламята държи в устата си змия! Ти такова нещо видял ли си?

— Как?

— Една змия в собата, свила се на търкало, в пепелта.

— Враг, чорт и бяс! — изрева Хаджият. — Змия! В тоя мраз! Тя е мъртва.

— Наистина, не мърда никак: вкочанясала е, както моите крака на Дунава... Я чакай да я потегля! — И той я щипна силно с дългите щипци.

— Вай! Тежи, га е пълна с куршум... Ах! Това не ще да е змия... Това е нещо като зелен мешин. Я чакай.

— Предпазвай се — забеляза му несъзнателно Хаджият, като и той клекна и надничаше в пещта.

Македонски вече не щипеше, а дърпаше с щипците. Най-после змиеподобната вещ биде изкарана на края и падна тежко на земята, като издаде металически звук.

— Ах, кемер — извика Македонски.

— Пълен! — изрева Хаджият.

При тия думи и двамата сграбчиха с ръцете си кемеря; но Македонски победи и той остана в неговата ръка. Хаджият трепереше, а Македонски пъхтеше и инстинктивно отдалечаваше от алчните погледи на другаря си кемеря. Изведнаж се посипаха златни лъскави наполеони от отвързания му край. Хаджият се спусна като луд въз тях.

— Чакай! — каза му Македонски, като заби железните си пръсти във врата му. — Каквото е, и на двама ни е: ще го делим.

— Да делим, да делим — каза Хаджият задъхано.

Кемерят биде изтърсен цял. Куп наполеони блещяха на пода. Двамата хъша се погледнаха изумени.

— Кой прави такава кървава подигравка с нас? — извика Македонски.

— Кой знае... орисницата — отговори Хаджият.

— А защо не ни подари тоя кемер овреме, ами чак в края на зимата? Но все равно, и тъй благодарим — каза Македонски и захвана да брои жълтиците.

— Ху-у-у-у! — извика Хаджият, като се удари в челото: — Колко съм патка! Попчето го е мушнало тука, поразеникът! Крие от нас. Той е пипнал турчина днеска, разбираш? Ето, паднала му е и сатирата тука...

— Как? Че тоя протестантин умее ли такава работа? — каза Македонски завистливо. — Сто и четирсет наполеона тъкмо; вземи ти тоя куп, а аз дай да туря тия търкалца в пазвата, да ги не изядат мишките.

И двамата натъпкаха джебовете си със злато, което весело звънтеше.

— Ех, аз се изпотих, сгорещих се; наистина, златото топлело — каза Македонски. — Ами сега ние тука ли ще нощуваме като някои скотове?

— В хотел "Петербург"! — извика Хаджият.

— Поврага ти "Петербург"! Много е далеко!... Ех, нека бъде на "Петербург". Да имахме баре един пайтон...

Двамата хъша станаха и потеглиха къде вратата. Македонски хвърли презрителен поглед на сиромашката стая и каза:

— Дървата нека останат за Попчето, когато дойде. Донесъл му съм ги от един час място, наготово. Нека признае приятелството на Македонски.