Немили-недраги/VIII Глава

Немили-недраги VIII Глава Автор: Иван Вазов

IX Глава

VIII Глава

Две недели минаха оттогава. Бръчков живееше в жилището на Владикова, който го облече прилично и го хранеше. Като беше дълго време страдал, той познаваше какво нещо е теглото в чужда земя и сърцето му взимаше участие в неволите на другите. Той гледаше със скръб на Бръчкова, когото съдбата беше захвърлила в попрището на нуждите, нещастията и борбите с предразсъдките и със студенината на обществото, дето и най-укрепналите натури рядко устояват и често падат уморени в калта.

Един ден, когато Бръчков стоеше самси в стаята си, някой се приближи отвън към вратата и без да почука, бутна я силно и се втурна вътре.

Той беше Македонски.

— Здравствуй, брате мой! — изрева и се спусна към Бръчкова и се разцелува с него. — Търся те под камък два дена, а ти се гушиш тука на топло като котка и не мислиш за другарите... Много ти здраве от Хаджият...

— Как, пуснаха ли го вече? — попита Бръчков, развълнуван и радостен.

— Пуснаха го, тоест аз го пуснах завчера, и сега живо и здраво чете твоите поеми в колибата... Чорт го взел — каза той, като се озърна из стаята, — тоя разбойник Владиков живее като някой чокоин... а ние зъзнем като голи пилци там... но все едно... добре, че те е прибрал... Твоята природност не носи влашки студ и влашки глад... Е, добре си, а? Я чакай да видим тоя чревоугодник, Владиков, какво има тука? Някоя луканка пиперлива... — И Македонски приближи към раклата и я отвори с фамилиарност.

И като извади една голяма луканка, измъкна кръвожадно един дълъг нож и взе да хвърля в устата си едри резени.

— Подушваш като дивак — каза Бръчков усмихнато; — но само гледай да не я унищожиш цяла... Ще ти се пукне чувството.

Македонски лапаше с ожесточение, като си поправяше сегиз-тогиз мустаците.

Изведнаж пак увря ръката си в раклата, издигна едно стъкло с вино и го изля жадно в устата си, на един дъх.

— Ти ядеш и пиеш като Крали Марка, кога е на сватба... Само знаеш?... Ти ще отговаряш пред Владикова. Е, де се скиташе досега?

Македонски дояде последния резен от злополучната луканка, обриса си с кърпа мустаците и устата, увря си ножа в червения пояс, па каза:

— Отде ида, ме питаш? Ида от Богданско... А защо ида, ако питаш — ида, че ме извадиха посред зима от службата ми, проклети мамалигари...

— Извадиха те?

— Ако искаш по-добре: изгониха ме като някой вагабонтин.

— Пак си сторил някое юначество, Македонски. Знаеш ли? Ние скоро може да захванем нещо славно оттука... Знайш, в България има вече приготовление. Оттука трябва да видим какво може да стане... Разбираш?

— Да живее! — извика Македонски.

— Ние трябва да устроим една чета, ние самички... Богаташите се противят, та ние без тях ще извършим... Разбираш?... Тая чета ще мине през Сърбия...

— Браво, Бръчков!... Аз право казах, че ще бъдеш славен хъш! Браво! В Сърбия, да, през Сърбия да минем. Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през "тих бял Дунава", както ти си го писал в книгата си... Е, това заслужи да изпразним и друго стъкло...

Той вдигна стъклото и извика:

— Да живее свободата!

И го изпи до капка.

Бръчков се изкикоти яката:

— Ами ти с тоя дяволски глад и жажда ще унищожиш всичката провизия на четата. Въздържай се, Македонски! Ти знаеш! Твоят съотечественик Александър Македонски умря от невъздържание.

— Тогава и аз ще умра, както мрат големите хора. Ти, братко, не знаеш какво нещо е да говееш като свети Иван Кукузела пет дни... Аз мога каза, че ако умрех преди малко, щях да ида право в рая.

Вратата се отвори полека и Владиков влезна.

— Хо-о-о, Македонски, добре дошъл, къде се губиш?... Цял Скитник евреин! — И Владиков го стисна горещо за ръката, но Македонски не се задоволи с това и го целуна три пъти по устата.

— Ха! Ти си се насмукал нейде. Е, каква е работата? Какво ново има?

— Много ти здраве от всичките молдовански евреи! Владиков, чуйш? Готов съм. Бръчков ми разказа за новия план и аз одобрявам... През Сърбия по-добре...

— Седни, седни: ще приказваме за това! — каза учителят, като седна на стола и се разкрачи пред пещта, която пламтеше буйно.

Но като съгледа отворената и опустяла ракла, той се обърна полузасмян, полусърдит към новия гост и извика:

— А бре, хориатино! Ти пак си ме оголил!

— Да живее комуната! — изрева Македонски, комуто очите светеха и пущаха искри.

Владиков извади из пазвата си едно писмо, разпечатано вече, попрочете нещо внимателно, сгъна го, скри го и като се обърна към Бръчкова, после към Македонски, каза сериозно:

— Приех вчера второ писмо от Букурещ. Там нашите сега работят деятелно; решили са, че непременно трябва тая пролет да се изпрати чета в Сърбия. Трябва да се заловим мъжки за работа. Панайот се готвел сам да дойде в Букурещ. Народът в България не трябва да се оставя да дреме. Вярно. Ти, Македонски, няма да шаваш от Браила. Потребен си.

Македонски погледна зачудено на Владикова. Той като че се обиди от последните му думи.

— Шавам, не шавам, то е моя работа — каза малко навъсено. — Вие кажете, искайте каквото искате от мене. Макар да доведа вързан Митхад паша... Македонски бяга от глада, но не бяга от смъртта. Ако не сте го узнали още, толкоз по-зле за вас.

И Македонски си сучеше гневно мустаците.

— Не го опявай без патрахил де — каза натъртено Владиков, — работата е сериозна. Ще трябва да съберем всичките момци в Браила и от околността, за да се присъединят към другите, които ще се събират в Букурещ. Македонски, тая работа е твоя.

— Прието. Ще ги събера и самичък ще ги водя, дето трябва — каза Македонски, погъделичкан от мисията, която му се дава.

— Е, ти се натоваряш, Македонски!

— Свършено.

— А средства отде ще се дадат? — попита Бръчков.

Владиков се замисли:

— Това не ни обаждат в писмото. Дявол го взел! Кой ще ни даде средства за обличане и хранене на момчетата?...

Македонски прие един тайнствен вид и продума важно:

— За такива работи средства не се дават, но се вземат...

Владиков го погледна въпросително:

— Не те разбирам...

Македонски се начумери:

— Ако не разбираш, то ще се каже, че аз съм пиян, та не знам какво приказвахме... — И като си тури ръцете в джебовете, седна на един ъгъл и се усури.

Македонски винаги в пиянство подир първата буйна веселост падаше в мрачно настроение. Това му беше природно. Затова и Владиков, без да обръща внимание на него, продължи разговора си с Бръчкова.

Тримата хъша останаха в стаята на учителя до късно вечерта. Разговорът им се отнасяше все до новия план. Македонски като поизтрезня, хвана да подкрепя тезата си, че парите не се дават, а се вземат. Не дойдоха обаче до никакво заключение. Владиков излезе, за да иде в театъра, дето беше поканен в ложата на едно българско семейство. Македонски и Бръчков останаха сами. Дълго време още приказваха. Най-после Бръчков заспа. Македонски стоя още няколко време край огъня, стиска си главата с ръце като човек, когото бореше някоя тежка мисъл. В такова положение той стоя до среднощ. Най-после стана, погледна Бръчкова, който спеше дълбоко, каза му тихо "лека нощ" и излезна из вратата, като стъпваше на пръстите на краката си.

Когато на заранта Бръчков се събуди, той с удивление видя, че Владиков беше облечен вече и се разхождаше смутен и разтревожен из стаята.

— Бръчков — каза той, като се изправи над приятеля си, — тая нощ е станало приключение тука...

— Приключение?

— Откраднати ми са всичките дрехи.

— Ах! — извика Бръчков. — Аз нищо не съм чул... Как? Всичките дрехи?!

— Всичките. Когато се завърнах нощес, намерих почти целия си гардероб изпразнен. Кога си отиде Македонски?

— Не знам кога, заспал съм.

— Това е Македонскева работа. Заклевам се, че Македонски е забъркал тая каша.

Бръчков зяпаше от учудване.

— Онова говедо, Петър, е спял и не е чул нищо. Представи си, че и твоите дрехи заедно с моите е отнесъл.

— И аз остаям гол? — попита Бръчков, като се озърна слисан.

— И ти, и аз. Нищо. Трябва да ида да го диря тоя обесник!... — И Владиков си тури шапката, взе тоягата и отвори вратата.

В туй време той се сблъска с Македонски, който влазяше.

— Добро утро, добро утро... господа ранобудници! — каза той, като се усмихваше весело и непринуждено.

Владиков, без да му отговори, гледаше го ням и сърдит.

— И днеска дяволски студ — каза Македонски, като си правеше пред огледалото възела на червената кърпа, вързана на врата му вместо вратовръзка.

Най-после Владиков прекъсна мълчанието си.

— Македонски — каза той тихо, — знайш ли, че тая нощ аз съм обран?

Македонски се опули.

— Обрали ми са всичките дрехи, моите и Бръчковите.

— Тая нощ? — попита учуден Македонски.

— Да.

— А аз нали бях тука до среднощ!

— Това е още по-чудно как да се откраднат така, когато аз се върнах по 12½ часа и нямаше ги.

Македонски се затюхка и заахка; хвана да псува безбожните крадци; той се чудеше как да не усети нищо и се кореше, че не остал цяла нощ; канеше се, че той ще узнае злодейците и ще им изпие кръвта: ругаеше тия "мамалигари", че нямат добра полиция; закле се, че сам ще отиде да обере спалнята на префекта на полицията, без да го усетят "мамалигарите"; съжали Бръчкова, за когото му милееше сърцето, и издума хиляди думи застрашителни и буйни, за да засвидетелствува огорчението си от тая случка и гнева си против обирниците.

Половин час след тая сцена Македонски се срещаше в една тясна улица с един евреин, нисък, нечист, гърбав, с дълги сплъстени сколуфи, със смачкана на главата цилиндра.

Той беше търгувач на вехти дрехи.

Доста време Македонски шепна с него...

Най-после се упъти на друга страна, като тананикаше някаква хайдушка песен.

Когато се завърна в колибата накрай града, дето Попчето му беше дал гостоприемство, както и на Хаджият, той завари там и двамата. Попчето четеше на Хаджият някакъв ръкопис и се смееше високо.

Македонски ги поздрави с кимане на глава, хвърли си шапката въз неразтребения одър, изпъшка тежко и се простря цял на леглото.

Като мирува малко време, той се не стърпя и каза:

— Знайте ли, че Владиков са го обрали тая нощ?

Попчето прекъсна четенето:

— Що думаш? Невъзможно!

— Оттам ида сега. Взели му дрехите.

— Само това? Нищо. Хващам се на ядец, че не го е окрал Зилберщайн — каза Хаджият. (Зилберщайн беше най-богатият дрехопродавач в града.)

— Да, но помисли си в какво проклето положение се намерих. Трябваше да издумам един милион хорати, доде го уверя, че аз нямам пръст в тая работа. Представи си моето проклето положение...

Хаджият се изсмя.

— Виж каква е работата — каза Македонски доверително: — Досрещ нощ бях у него, с Бръчкова тоест... Бръчков те поздравява... Хъ, бях с Бръчкова заедно... Владиков беше на театрото. Да, на театрото беше Владиков... После си отидох... Не щеш ли, обирачи влизат след моето отхождане и ги обират до шушка — да, до шушка... Разбираш? А представете си моето положение... когато падне подозрение на един честен человек... да, на един честен человек.

И той произнесе енергически една влашка псувня.

Хаджият го погледна лукаво, па рече на Попчето:

— Попе, чети, чети още... Македонски, слушай Попът каква сатира е написал за Петреска.

— За Петрова ли, дето се влашей. Това магаре трябва да го вкараме в правия път... Чети, Попе!

Попчето направи според навика си няколко поглаждания на невидимата брада, погледна важно към вратата и захвана да чете отначало с декламация:

А бре байно ле Петреско,

— Как, в стихове? — извика Македонски.

Попчето климна горделиво и пак захвана:

Мозък няма в твойта тиква!

Гарга ли си, или чавка,

та продаде твойта рода

зарад влашка мамалига...

— Не, не... Тук не иде добре... — развика се Македонски, на когото поетическото чувство се обиди от неприличието на римите: не се съгласяваха тия стихове:

Tа продаде своята народност.

— Как беше другият стих?

Попчето малко намръщено повтори:

Мозък няма в твойта тиква!

Гарга ли си, или чавка,

— Това чух, то и така, и така — яде се... — забележи Македонски благосклонно.

Попчето продължи:

та продаде твойта рода

зарад влашка мамалига!

— Тия ги не бива... Де е рода, де е мамалига — каза Македонски с догматическа увереност.

Но Хаджият възрази:

— Но хубаво е, хубаво... Как да не иде? Рòдааа... мамалига, видиш, все на à се свършва. Следвай, Попе... сега иде по-хубавото.

Едно блажено изражение се появи по бледното лице на Попчето. Той поглади невидимата си брада и подзе:

Твойто шкембе, а бре, ското,

със сюрмашки гоиш пото!

Бре, Петреско...

— Тсссъ! — изписка Македонски в негодувание. — Ти, брайно, си учил поезията на "Светчето"... Да прощаваш, ама Генку Ладжунякът, дето свири на цигулка в Баръшъковата кръчма, по-хубаво ги гласи от тебе...

Попчето се обиди от тая кървава подигравка. Той сгъна хубаво хартията, тури я в пазвата си сърдит и каза ядовито:

— Разбираш ти от стихове... Господ да те прости. Та ти не знаеш нищо!... В стихове се позволява всякак... Искаш ли да ти прочета О-Българ-рода?1 Ще се увериш, че и поетите пишат така... То в стихове кога е, всякак може...

И Попчето изтегли бързо из пазвата си една книга, поглади невидимата си брада и се накани да чете.

— Ах, вижте, Бръчков иде — каза Хаджият и посочи към прозореца.

Вратата се отвори и Бръчков влезна запъхтян. Беше облечен с ветите си дрипави дрехи.

— Ха! Ето и Бръчкова... сега нека той каже има ли у Попчето глава за стихотворство — каза Македонски.

Бръчков поздрави другите, честити на Хаджият избавлението и каза:

— Господа, дойдох за важна работа.

Македонски погледна гузно.

— Има важни известия — допълни Бръчков. — Дойде нарочит пак човек от Букурещ. Бързо да вървим, има събрание у Владикова.

След малко време четворицата души пристигнаха в жилището на учителя в училището.

1 Насловие на една глупейша брошурка в стихове, издадена в Букурещ. горе